доверие и Благополучие: БЪЛГАРСКИЯТ СЛУЧАЙ В СРАВНИТЕЛНА ПЕРСПЕКТИВА

Николай Тилкиджиев

6.      Основания за оптимизъм?

Все пак има и основания за оптимизъм. Позитивни са част от очакванията у нас, макар и отнесени за бъдеще време. Хората очакват, че, напр., след 10 г. общественото ни здравеопазване ще повиши нивото си; за 41.6% от респондентите пенсиите ще се увеличат след този период – за 44.5%. Това е добър оптимистичен резерв.

Какъв е изходът от нашата незавидна, неблагоприятна, все още за голяма част от хората, българска ситуация „на дъното”, има ли надежда, че нещата се променят и ще се променят към по-добро, че сме тръгнали по „правилния” и „верния” път към по-високото благополучие и доверие? Естествено, един от позитивните варианти е в стриктното следване на изискванията на членството ни в ЕС. Това е „спасителният бряг” за доста от източно-европейците в настоящия момент. Сякаш най-сериозните основания за оптимизъм са в необратимата отвореност на българското общество и в необратимата негова европейска перспектива. Затова и можем да предположим, че „евроскептицизмът” няма да има много привърженици поне в България в обозрим период напред, просто поради липсата на достатъчно надеждна национална алтернатива, вкл. на собствени ресурси за развитие (природни, икономически, политически и властови, идеологически, културни, религиозни и пр.), на „наши”, „свои” варианти[1]. Естествено, не може да очакваме пълна и универсална приложимост на европейските модели на обществено устройство. Има и редица местни, специфични условия и фактори, които не трябва да се пренебрегват, които модифицират общовалидното и би следвало рационално да се използват. И че трябва да се търсят и варианти за съчетаване на общовалидното със специфичното. Но, струва ми се, подобни опити за „социално инженерство” в югоизточно-европейския посткомунистически контекст имат съмнителни перспективи, дори на фона на успехите в съвсем различния културен източно-азиатски контекст, за който пишат споменатите М. Каазе и К. Нютън.

Виждайки безизходицата на обществото, много по-често е очакването за „решение отвън” или „решение навън”: значима част от семействата и домакинствата в България днес залагат и разчитат на икономическата емиграция и миграция – от една страна, при младите (учещи) и висококвалифицираните в по-млада и ранна зряла възраст и от друга страна, при по-големите маси хора в трудоспособна възраст (без, с ниска или с широко-профилна квалификация). Голяма част от двата потока, освен  на себе си, помагат и на своите семейства и близки в България. [2]

Наистина, ограничаването в кръга на „приложната”, про-европейска или на емигрантската перспектива, в следването на европейските модели, не разкрива особено ентусиазиращи и оптимистични национално-открояващи се хоризонти. Но и всяка по-мащабна „терапия” за повишаване на доверието сред българите не би дала особен резултат, ако не се основава на значително подобряване на работата на институциите. Ще намерим ли нови идеи и мощен устрем за днешната наша, макар и „късна модернизация”?...

омда