Доверие и Благополучие:БЪЛГАРСКИЯТ СЛУЧАЙ В СРАВНИТЕЛНА ПЕРСПЕКТИВА

3.2. Доверието към институциите – „политическото” доверие

Доверието към институциите (т.е. „политическото доверие”) е на практика степента на свободното приемане от хората на учрежденията, процедурите, нормите и ценностите на тяхната система на управление (Каазе, Нютън 2002:216)[1].

И ако „социалното” доверие към другите хора е по-трудно уловимо, доколкото е самооценка и на собствената комуникативност, на качеството на взаимоотношенията на даден индивид с други хора, то оценката на доверието към институциите, „политическото доверие”, се демонстрира по-пряко и е по-достъпно за регистриране. В първия случай респондентите могат и да са притеснени, доколкото се оценяват техните възможности да общуват с останалите, вторият случай е регистриране на отношенията им като към нещо обективно, външно за тях. Затова тук имаме основание да разчитаме на по-експресивните оценки, на по-крайните степени на оценяване по скáлите.

В третата и четвъртата вълна на ESS-2006/2009 доверието към институциите също се установява с 11 степенна скала, като се пита в каква степен респондентът има доверие към 5 национални и 2 международни институции. Данните от 2009 г. показват недвусмислено катастрофално ниското доверие на голяма част от българите към националните политици, политически партии, парламент, съдебната система, както и към полицията. Трябва да уточним, че теренното провеждане на изследването е през пролетта на 2009 г. и отговорите принципно са валидни най-вече за ситуацията тогава. Основните институции на властта не се ползват с доверие от хората. Нека сравним тези оценки с мненията, изразени в предишната „вълнà” на ESS-2006, за да сравним времевата динамика на отговорите на респондентите. (Вж.Таблица 2)

Доверие към институциите в България – ESS-2009/2006 (%)

	Ниско доверие (00-02 позиции)		Високо доверие (08-10 позиции)		Не може да прецени
В4-В10. В каква степен имате доверие на всяка от следващите институции?	2009	2006	2009	2006	2009	2006
Политиците (Mean: 1.61-2009; 1.77-2006)*	69.9	68.7	1.7	3.4	4.1	4.6
Политическите партии (Mean: 1.70-2009; 1.77-2006)	68.2	67.8	1.8	2.2	4.6	5.2
Парламентът (Mean: 1.88-2009; 2.18-2006)	66.4	61.1	3.6	4.8	3.4	4.3
Съдебната система (Mean: 2.23-2009; 2.45-2006)	59	54.7	4.3	5.9	7.1	8.3
Полицията (Mean: 3.21-2009; 3.82-2006)	45.1	37.5	9.9	14.8	3.1	5.2
Европейският парламент (Mean: 4.56-2009; 4.63-2006)	21.3	19.9	14.6	15.1	16.8	30.1
Организацията на обединените нации (ООН) (Mean: 4.73-2009; 4.84-2006)	18.3	19.1	15.5	16.5	24.9	32.1

Останалите отговори до 100.0% по хоризонтал – са средните, междинни позиции (03-07).

* Статистическите средни стойности (Mean) са изчислени за резултатите от отговорите по 11-степенни скàли (от 00 до 10 вкл.).

Няколко са изводите от сравнението на данните от двете теренни изследвания на ESS – през 2009 и 2006 г.:

първо, категорично ниско е доверието на голямата част от българите към официалните властови институции в страната; с най-ниско доверие са политически представителните институции – политици, политически партии и парламента[2];

второ, това недоверие е трайна нагласа сред хората, установена в два различни периода, през последните три години (отклоненията в данните от двете проучвания са под или твърде близо до статистическата грешка)[3];

трето, дори външните, международни институции, като Европейския парламент и ООН, макар и непознати за голяма част от хората у нас, се ползват с по-високо доверие, вкл. с по-малък дял на имащите ниско доверие към тях (за изминалите три години между ESS-изследванията се намалява делът на „неможещите да преценят”, т.е. респондентите имат самочувствието, че в по-голяма част сякаш познават повече дейността на тези международни институции). Разликата между доверието към българските и към международните институции още повече засилва контрастно ниското доверие към собствените, националните институции. Сравнително по-високото доверие към двете международни институции, говори и за факта, че за доста от българите членството в ЕС е определена гаранция за „правилността” на прехода, за това, че се движим във вярната насока; че следването на утвърдените принципи и правила на развитите страни е условие за успешния ни преход. Общото заключение е еднозначно: хората нямат доверие в дейността на официалните ни национални институции.[4]

Нека оценим ниското доверие към институциите сред българските граждани в широкия европейски контекст. Как се вписваме като хора, които нямат доверие към собствените си институции на фона на отношението на другите европейци към своите институции? Какви са сравнителните измерения на „политическото доверие”?

Доверие към институциите по страни (ЕSS-2009) - средни стойности

Сравнителните данни категорично затвърждават българите като безспорен „шампион” и по „политическо недоверие” в Европа, към петте официални национални институции. Няма друга страна в ЕС с толкова голям дял на изразилите ниско доверие към институциите в страната си. За сравнение, подобни най-ниски степени на доверие към политиците, политическите партии и парламентите си показват от 8 до 10 пъти по-малко сред финландците, датчаните, норвежците, шведите, швейцарците. Силното разочарование към политическото представителство в България е нещо уникално, изключително. Това недоверие се очертава като наша „запазена марка”, „изключителност”(exсeptionalism) на сравнителния европейски фон. На другия полюс, нещата са твърде различни: особено високото доверие, което дават финландците, датчаните, норвежците, шведите и швейцарците на тяхната полиция и съдебна система, т.е. на най-важните правоохранителни и правораздавателни органи в държавата е ясна линия за обяснение на по-високото „политическо” доверие в тези страни; те оценяват тяхната работа като полезна и ефективна. Същевременно, техните по-скоро средни, балансирани оценки към Европейския парламент подсказват, че, уверени в своята собствена сила и стабилност, като общества и в успешната работа на собствените им институции, те не са крайни ентусиасти на ЕС. Те приемат ЕС като необходимост, но и допускайки, че членството им в ЕС ще предполага някакво преливане, преразпределяне на тяхното вече постигнато благоденствие – към по-слаборазвитите страни-членки.

[1] Delhey, J. and K. Newton. 2002. „Who Trusts? The Origin of Social Trust in Seven Nations”. In: FS III 02-402.

[2] По-малката компетентност към работата на съдебната система е вероятна причина ниските оценки към нея да са по-щадящи.

[3] Заключението, че е ниско доверието към официалните институции, при това като устойчива, трайна тенденция се препотвърждава от много анализи на колеги. Боряна Димитрова напр. обобщава свои изследвания: „И трите вълни (2002, 2006, 2007 г.) на проучването установяват изключително ниски стойности на доверието към политическите партии и към институциите с високо партийно представителство – парламент, правителство, общински съвети. …Причините за тази трайна ерозия на доверието…могат да се търсят…в отчуждението на гражданите от псевдопредставителните институции по време на комунистическия режим, …[като се] премине през изкуствено генерираната институционална слабост в годините на прехода, даваща простор за обвързване на представители на сенчестия бизнес и организираната престъпност с държавни служители, и се стигне до невъзможността на държавата да осигури равенство пред закона, справедливост в правораздаването и приемливо качество на публичните услуги. В резултат…бързото изхабяване на доверието към държавните институции приема чертите на траен обществен феномен, а дефицитът на доверие ражда…още по-висока степен на отчуждение от държавата…[В тази ситуация все пак положителен факт е] възникването на „недоволните демократи” – граждани, които са недоволни от начина на правене на политика в страната, но не поставят под съмнение необходимостта от либерално демократично устройство на държавата.”( Димитрова, Б. 2008. Подвижните пясъци на обществените нагласи: политически, икономически и статусни промени в периода 2002-2007 г. В: Състояние на обществото. София: Институт „Отворено общество”:15-16).

[4] Естествено, всичко това е в контекста на факта, че българите по принцип не поставят политиката в началото на йерархията на приоритетните си ценности. Според Европейското изследване на ценностите от 2008 г. безспорен фаворит сред ценностите е „семейството”(за 85.1% е „много важно”), следвано от „работата”(60.5), „приятелите”(38.3), „свободното време”(27.2), „религията”(17.6) и едва доста след тях е „политиката”(7.4).