Доверие и Благополучие:БЪЛГАРСКИЯТ СЛУЧАЙ В СРАВНИТЕЛНА ПЕРСПЕКТИВА

3. България – общество на ниското доверие

„социалното” или междуличностно доверие

На въпроса за доверието към другите хора (т.е. „социалното доверие”, в междуличностното общуване), което в ESS се проучва с три основни индикатора, отговорите свидетелстват, че наистина имаме основание да смятаме, че днешното българско общество е „общество на ниското доверие”(low-trusted society). Първият въпрос се отнася до по-обобщен тип информация: дали респондентите смятат, че при общуването си с другите хора те винаги трябва да имат „едно на ум”, т.е. да са с резерви към искреността и добронамереността на другите, или пък че на повечето хора може да се вярва[1]. Нека разделим 11 степенната скàла на отговорите (от 0 до 10 вкл.), която се ползва и в трите въпроса-индикатора, на три части: за да получим по-отчетливо и концентрирано по-негативните и съответно – по-позитивните отговори, ще отделим една достатъчно широка, междинна, мислената „среда”, т.е. балансираното становище (петте „усреднени” позиции: 03, 04, 05, 06 и 07)[2].

Получават се натрупвания, които говорят, че в средата на 2009 г. 42.2% от българите категорично клонят към отговора, че по-скоро човек не трябва да се доверява много на другите, че трябва да е винаги „нащрек”, с резерви към другите (позиции 00-02) и едва само 8.6% приемат, че повечето хора заслужават доверие (позиции 08-10). В потвърждение на тази констатация са и отговорите по втория индикатор за доверието – доминира очакването, че другите хора искат по-скоро да ги измамят или да се възползват от тях – 26.2%, докато доста по-малко (10.7%) приемат, че повечето хора се опитват да бъдат честни и искрени с тях; тук голямата част (61.2%) заемат междинната, балансирана позиция по въпроса (03-07), в което според мен се съдържа и възможност за методически упрек.[3] Аналогично, по третия индикатор за доверието, 43.8% категорично смятат, че „повечето хора се интересуват най-вече от себе си” и едва 4.3% - обратно, че повечето хора се опитват да бъдат полезни на другите[4].(Вж. Таблица 1)

Цитираните резултати далеч не са просто случайна моментна снимка на занижено доверие сред хората. Сравнението с данните по същите въпроси и със същата формулировка отпреди три години (ESS-2006) потвърждава устойчивостта на значителното по размер ниско доверие; отклоненията между дяловете на съответните отговори в двете изследвания (2009/2006) са в рамките на статистическата грешка.

Доверие към другите хора в България – ЕSS-2009/2006 (%)

	Ниско доверие (00-02 позиции)		Средно, балансирано (03-07 позиции)		Високо доверие (8-10 позиции)		Не може да прецени		Всичко
	2009	2006	2009	2006	2009	2006	2009	2006	2009	2006
А8. Доверие І: винаги трябва да имате „едно на ум” или на повечето хора трябва да се има доверие (Mean: 3.43-2009; 3.34-2006)*	42.2	44.2	48.6	44.3	8.6	9.8	0.6	1.7	100.0	100.0
А9. Доверие ІІ: повечето искат да ви измамят или повечето се опитват да са честни (Mean: 4.28-2009; 4.52-2006)	26.2	24.7	61.2	56.1	10.7	15	1.9	4.2	100.0	100.0
А10. Доверие ІІІ: повечето се интересуват само от себе си или повечето искат да са полезни (Mean: 3.13-2009; 3.26-2006)	43.8	44.5	50.3	46.4	4.3	7.6	1.6	1.4	100.0	100.0

* Статистическите средни стойности (Mean) са изчислени за отговорите по трите 11-степенни скàли (от 00 до 10 вкл.).

Няма съмнение, голяма част от хората у нас от години изпитват недоверие едни към други, в очакванията им доминират подозренията, мнителността, че ще бъдат измамени или използвани, че всеки се интересува само от себе си, а не да бъде полезен на другите. „Социалното недоверие” е трайна характеристика в масовото съзнание в България. Нещо повече: в определени рамки, се очертава дори ясна тенденция към намаляване на доверието между българите в този междуличностен, социален план, за което свидетелстват и данните от EVS-1990/1990/2008[5]. Това е тъжна констатация и най-вероятно дълбоките причини за това е в ниската степен на удовлетвореност от качеството на живот както като цяло, така от отделните негови аспекти, от ниското благосъстояние и благополучие, от определената несигурност в ежедневието и в перспективите за утрешния ден.

Какви са другите фактори за недоверието между хората? Ако навлезем в по-големи вътрешни детайли на ЕSS данните (при анализи на сравнителното по години засичане на данните при двумерни и тримерни разпределения по различни признаци), ще установим няколко устойчиви зависимости, потвърдени и в другите две сходни изследвания, като Европейското изследдване на ценностите и Европейското изследване на качеството на живот:

· Посоченото „ниско доверие” имат и през 2006 г., и през 2009 г., най-вече хората, които не са на платена работа, като пенсионерите и занимаващите се с домакинска работа, безработните и др.под. категории.

· Недоверието е по-често явление за живеещите в големите градове (където хората са често анонимни и непознати, изложени на повече рискове и несигурност); обратно, в по-малките градове и села повечето от хората се познават и се доверяват един на друг (където често „не заключват” вратите си или „оставят ключа у съседите”).

· Православните християни са по-недоверчиви спрямо вярващите в исляма, което вероятно се обяснява и с факта, че последните живеят предимно в по-малки етно-хомогенни селищни, често широки роднински общности. Самите обявяващи се за „православни християни” по-често на практика са атеисти, а липсата на сплотяваща и солидарна религиозна вяра, „безбожието”, е сред повечето от българските граждани, което вероятно допринася за недоверието (едва 15-17% от пълнолетните споделят, че сравнително редовно посещават богослужения и извършват молитвени обреди).

· Колкото по-ниски са доходите – толкова по-ниско е и доверието към другите.

· Семейно-брачният статус има сериозно значение върху нивото на доверие – омъжените и женените, вкл. имащите деца, са с чувствително по-високо доверие към другите, спрямо сравнително по-голямото недоверие сред разведените, разделените и овдовелите.

· По-силно недоверие показват хората с по-малко контакти, които много рядко (по-малко от един път месечно) се срещат в свободното си време със свои приятели, роднини и колеги, много рядко споделят с други свои лични и интимни проблеми, по-рядко се включват в социална активност, спрямо средната активност за хората на тяхната възраст, те са по-малко чувствителни към проблемите на другите.

· Респондентите, които заявяват, че са били обект на дискриминация (най-вече по етнос, език, религия) демонстрират ниско ниво на доверие към другите хора.

· Ромите-респонденти демонстрират по-силно недоверие към другите, струпвайки се в крайната негативна част на 11-степенната скàла.

Нека сравним твърде ниското доверие на българските граждани един към друг в европейския контекст. Нека се „огледаме” „къде сме ние” и разберем доколко е уникална ситуацията на недоверие у нас или това е присъщо и за другите страни. Данните от 2006 и 2009 г. са също така устойчиви, пропорциите и тенденциите се запазват същите.(Вж. Фигура 1)

Социалното или междуличностното доверие по страни – ESS-2009

(ниски степени на доверие 00-02 – „На повечето хора не трябва да се вярва”)

При това европейско сравнение, както се вижда ясно, българите сме безспорно европейците с най-ниско „социално доверие”, т.е. с най-ниско междуличностно доверие (сравнявайки данните и по трите индикатори Доверие І, II и ІІІ), в най-голяма степен у нас доминира мнението, че винаги трябва да имаме „едно на ум”, да сме подозрителни, резервирани към другите.[6] Сравнително по-близко до тези наши нагласи са другите източно-европейци – в Русия и Полша, както и „южняците” на ЕС – в Португалия и Кипър. В старите членки на ЕС – западно-европейските страни – Германия, Франция, Великобритания, Белгия, Испания – хората най-често имат твърде по-балансирани и по-скоро позитивни нагласи към другите, докато на категорично позитивния полюс на континуума на доверието, т.е. с високо социално доверие, са хората от „северните” и скандинавски страни – Дания, Финландия, Норвегия, Швеция (подобни на тях в отговорите са и респондентите от Швейцария): сред тях делът на подозрителните и мнителни респонденти (с позиции 00, 01 и 02) е твърде незначителен, за сметка на дела на хората, които имат високо доверие в другите (с позиции 08, 09 и 10) - те очакват другите да са по-скоро честни и позитивно загрижени, полезни. Това е още една категорична подкрепа на заключенията на Делхей, Нютън и О’Хара, които цитирах по-горе за петте (в случая липсват данните за Исландия), „изградени върху доверие” страни, където съзнанието за стабилност, устойчивост, „превръща доверието в образовано, разумно решение”, в „разумно доверие”. Връзката между доверието и равнището на качеството на живот на хората и на съответните общества като цяло, респ. благополучието на хората, е несъмнена[7].

[1] Бел.ред.: пълният текст както на тези въпроси (ЕSS-А8, А9 и А10), така и на останалите въпроси, които се ползват в анализа, с техните отговори и със съответните емпирични данни от 2006 и 2009 г., се намира в края на настоящата книга, в Приложението с всички едномерни (нулеви) разпределения на данните от ESS.

[2] Методическа бележка на авт.: Тук и по-нататък ползваме групирани данните от приложените на терена 11 степенни скали, като: за ниска степен (на доверие) приемаме съвкупността на избралите от респондентите позиции в „долния” или „левия” край на скàлата (00+01+02), а за висока степен – сборът от избралите позициите в другия, „горния”, „десен” край (08+09+10). Междинният, усреднен, балансиран отговор, често конформистки или уклончив, включва сумата от 5-те позиции (03+04+05+06+07). Ползването на отговори в 11-степенни скали, каквато е практиката в ESS, е по-коректен начин на регистриране на първичните отговори и за по-нататъшното им прегрупиране, за разлика от предлагането само на два възможни отговора, както е при Европейското изследване на ценностите-EVS-2008.

[3] Тук ще си позволя кратък критичен методически коментар: вторият индикатор за нивото на доверие съдържа по-крайна вербална форма, която предзадава, „моделира” донякъде предварително натрупане на отговорите в и около средата по скалата. На въпроса „Бихте ли казали, че повечето хора биха се опитали да ви измамят или да се възползват от Вас, ако имат такава възможност или че повечето хора биха се опитали да са честни с Вас?” - респондентите ще посочват евентуално, че „повечето други хора искат да ги измамят” по-скоро и дори само ако имат личен и скорошен емпиричен опит с такива „измамници”; иначе може да се очаква, че повечето ще бъдат по-скоро с „балансирани”, междинни, уклончиви отговори – е, има и измамници, но има и честни хора. Така се получава по-голямо изкуствено натрупване в средното, междинно „пространство” на отговорите, което е донякъде и подвеждащо. Казаното се потвърждава не само в данните за България, но и в данните за другите страни, както ще видим по-нататък – видно и в характерните „чаталовидни” форми на отговорите, изобразени в следващата фигура (вж. Фигура 1).

[4] Данните от аналогичния въпрос, зададен в EVS-2008 за България дава подобни резултати: с ниско доверие са 68.5%, с високо доверие – 12.4%, с балансирано очакване – 16.9%.

[5] „Сравнението между резултатите от трите вълни на Европейското изследване на ценностите – 1990, 1999 и 2008 г. – ясно показва наличието на тенденция към намаляване на доверието на българите към другите хора. През 1990 г. 30.4% от анкетираните смятат, че на повечето хора може да се има доверие; през 1999 г. подобна е позицията на 26.9%, а през 2008 г. - само на 17.7%. …Съвременното българско общество е пронизано от междуличностно недоверие, което разкъсва социалната му „тъкан” и по този начин основите на неговата цялост и идентичност.”(Бояджиева, П. 2009. „Доверието – невидимата ос на обществото”. Във: Фотев, Г., съст. Европейските ценности в днешното българско общество. София: Унив. изд. „Св. Кл. Охридски”: 34).

[6] На фигурата ясно се виждат основанията и за критиката на методическия инструментариум по отношение на формулировката на въпрос А9 (Доверие II).

[7] Неслучайно тъкмо скандинавските, респ. „северните”(Nordic) страни се наричат и „страни на благополучието”, „страни на благоденствието”, „страни на просперитета”(welfare states).