доверие и Благополучие: БЪЛГАРСКИЯТ СЛУЧАЙ В СРАВНИТЕЛНА ПЕРСПЕКТИВА

Николай Тилкиджиев

2. Качество на живот-благополучие-доверие:

европейската доктрина

За да навлезем в по-голяма дълбочина в проблематиката на доверието, за да разберем както същността, така и емпиричните му индикатори, при това в европейски сравнителен план, се оказва особено перспективно поставянето му в „координатната система”, в контекста на широко обхватното понятие „качество на живот”. Три са основните измерения на обобщаващото, родово понятие в областта качество на живот (quality of life): 1) обективните условия на живот (objective living conditions), вкл. жизнения стандарт, 2) субективното благополучие (subjective well-being), включвайки както когнитивния компонент със самооценката на „удовлетвореността” – от живота като цяло и от неговите най-важни аспекти, области на живот (здравеопазване, образование, заетост и икономика, семеен и общностен живот, свободно време и т.н.), така и емоционалния компонент – самоопределяне на постигнатото равнище на „щастие”, респ. на тревожност; а също така 3) качеството на обществото (societal quality of life), имайки предвид индикаторите за „сплотеност”, кохезия и „устойчивост”, следвайки писаното, главно от Волфганг Цапф, Хайнц-Херберт Нол, Руут Веенховен и техни колеги: Veenhoven 2000, 2003; Noll 2002.[1] Ключови тук са разграниченията между обективните и субективните страни или аспекти на качеството на живот, между индивидуалното равнище (нивото на отделния индивид) и социеталното (нивото на обществото като цяло), както и между познавателните, емоционалните и оценъчните аспекти.[2]

Благополучието (well-being) е субективното усещане за удовлетвореност на отделния индивид, самовъзприятието му доколко неговото качество на живот, благосъстояние и просперитет са добри или много добри, доколко неговия личен и семеен жизнен стандарт е добър, доколко отношенията му с околните са добри, доколко условията, състоянието, постиженията и перспективите на неговия живот и труд го удовлетворяват. Въпреки че е усещане и самоопределяне на нивото на индивида, то е пряко и косвено свързано както с обективните условия на живот (чията оценка е част от самото благополучие), така и с неговата преценка на общественото състояние, с качеството на живот на цялото общество, с неговата стабилност, сигурност, устойчивост, сплотеност, интегрираност. По-конкретно казано, благополучието е субективното самовъзприемане на човек, доколко той е успял в своя живот – и като интериоризирани обективни непосредствени и обществени условия на живот, и като осмислен баланс между работата и семейния живот (постоянен партньор, деца, приятели, близки), и като удовлетвореност от постигнатото, от сигурността и перспективата в днешния и утрешния ден.

Ролята на благополучието нараства в „постматериалистическия” постмодерен свят (в смисъла на Р. Ингълхарт), където акцентът е върху „индивидуалната свобода и самоизразяването, не толкова върху заплатата и материалните придобивки, колкото върху качеството на живот и личните отношения, върху участието и самоопределението, свободата и общността;…колкото повече хората се доближават до материалната удовлетвореност, толкова по-малко те отдават значение на нея и толкова повече се обръщат към нематериалните ценности, към качеството на живот и самоизразяването,…удовлетвореността от работата, самореализация, участие и защита на околната среда”(Каазе, Нютън 2003:55, 104)[3].

Синтетичен израз на субективната емоционална преценка за благополучие, за качеството на живот, според новата европейска концепция, е чувството, усещането за щастие, за „щастливост” на хората - доколко те, правейки равносметка на своя живот, се чувстват щастливи. По този обобщен индикатор българите се самопреценяват като най-малко щастливи сред европейците, по данните на ESS-2009.  Сравнението е недвусмислено в международен сравнителен план. Хората в България се чувстват по-малко щастливи дори спрямо руснаците, чийто жизнен стандарт едва ли може да се смята за по-благоприятен (това подсказва, че няма непосредствена, пряка връзка между благополучие и обективни условия на живот). Несравнимо по-високо (близо 2-3 пъти) е субективното усещане за щастие сред старите членки на ЕС – западноевропейците (Франция, Германия, Великобритания, Испания, Белгия), а близо 4 пъти по-щастливи - спрямо българите - са скандинавците (Дания, Финландия, Норвегия, Швеция).

Доверието (идва от „до-верие”, вяра в или към някого) на свой ред е важна част, аспект на благополучието, от общото усещане за удовлетвореност. Спецификата на доверието можем да сведем до следните четири момента, страни:

·        Свързаност-интегрираност. Доверието е носеща конструкция на легитимността на социалните отношения, то е „социалният магнит”, „социалното лепило”, което свързва хората както помежду им, така и с другите общности и институции. Без доверие няма свързване, сплотеност, спояване, солидарност и интегрираност в обществото. Доверието, както отбелязва Георг Зимел, е една от най-важните синтезиращи, спояващи сили в обществото.

·        Разчитане-предсказуемост. Доверието е да имаш вяра в или към някого; ако самата вяра е приемане на идеи и ценности, то доверието е „до-веряването” – придаване на субектно-обектна насока на вярата – в и към отделен човек, общност, институция. Доверието е да разчиташ на някого (на човек, общност, институция), на негови обещания или договореност - да си уверен в изпълнението на поети ангажименти, че дадено поведение и изпълнението на определени социални роли са адекватни, релевантни, предсказуеми, което прави социалните отношения и сътрудничеството възможни и предвидими, върху основата на общи, взаимни интереси и зависимост, перифразирайки Макс Вебер.

·        Сигурност-загриженост. Доверието е да си сигурен в другия и другите, да не допускаш, че можеш да бъдеш измамен, подведен, излъган, изигран, използван, предаден. Да си убеден, че човек, хора, общност, институции се интересуват и мислят за теб и за твоите проблеми позитивно, че се грижат за теб. Доверието е да приемаш даден човек, общност, институция за „добрите”, „справедливи”, „правилни”, „нормални”, действащи в съгласие с твоите позитивни очаквания или очакванията на твоята референтна среда. То е да можеш да споделяш грижи, проблеми, идеи и ценности, вкл. интимни детайли от своя живот. Без доверие социалните отношения се приемат за продукт на случайни или наложени обстоятелства, или дори като резултат на неспазване на порядъка, на приетите норми и стандарти.

·        Надеждност-подреденост. Доверието всъщност прави животът ни по-надежден, по-сигурен, по-подреден, по-съгласуван, създава цялостното усещане, че съществува и действа определен приет и устойчив социален ред, със свои писани или неписани правила, норми, зависимости, в които всеки има своето място и съответни роли.

Ще се спра накратко на основното в становището за „доверието”[4] на Ян Делхей и Кенет Нютън, за да има методолого-емпирична кохерентност и хомогенност в по-следващите разсъждения, доколкото тъкмо техните позиции и концепция очевидно са включени в заложената доктрина на основния въпросник на ESS (в т.нар. core module), чиито данни анализираме в настоящия текст.[5]

В една своя статия (Delhey and Newton 2005: 311-327)[6], обобщавайки изследвания в 60 страни, тези автори отбелязват, че „социалното доверие” е интегрална част на социалните, културните, политическите и икономическите условия и се дефинира като вярата, убеждението, че другите не биха ни навредили умишлено или съзнателно, ако могат да го избегнат, и биха се грижили за нашите интереси, ако им е възможно. Обществата с високо доверие са преди всичко онези, които имат: доминираща етническа хомогенност, най-често следващи протестантски религиозни традиции, с добро управление, със значително икономическо благосъстояние (БВП) и без големи подоходни различия. Тази комбинация е характерна и за петте „северни”(Nordic) страни – Исландия, Дания, Швеция, Норвегия и Финландия, за които изследователи споделят, че са образец на „просветено доверие”, характерно още от епохата на европейското Просвещение насам (в смисъла на „категоричния императив” на Имануил Кант: човекът е изключително морално същество, със силно чувство за дълг, което предполага доверие), когато има достатъчно индивидуална свобода за личностна самопреценка. Петте северни страни са „изградени върху доверието”, където от социалната икономика се облагодетелстват всички, без задължително това да почива на религиозни или национални форми на доверие, и където съзнанието за стабилност, устойчивост, „превръща доверието в образовано, разумно решение”, в „разумно доверие”(О’Хара 2004: 8-9, 53)[7]. Същият по принцип общ модел е характерен и за останалите 55 страни, като постмодерни общества, макар и в по-слаба, модифицирана форма. Накрая, „селските общества”, т.е. страните с по-слабо индустриално развитие, имат общо взето сравнително ниски нива на общо доверие. Тези обобщения се потвърждават напълно и от данните на ESS от третата (2006) и четвъртата „вълнà”(2009).

За да имаме по-сериозна представа за наличието или отсъствието на доверие, са ни необходими „не само надеждни хора и институции, но и измерими критерии за доверие или недоверие”(О’Хара 2004: 8). Измерения и аспекти, които успешно могат да се използват за установяване на причините и факторите, влияещи върху доверието в съвременното общество, са: икономическото благосъстояние (измервано най-вече с БВП); религиозната, езиковата и етническата (и расова) хетерогенност, различия, конфликти[8]; постигнатата модернизация (урбанизираност, индустриализираност, продължителност на човешкия живот, образователни равнища на населението); политическите права и граждански свободи; разходите на управлението (за здравеопазване и образование, като пропорции от БВП и като дял от всички социални разходи на управлението); доброто управление (индекс на политическата стабилност и отсъствие на насилие - дестабилизация, причинена от етническо напрежение, военен конфликт, терористична заплаха, конституционни промени, раздробяване на политическия спектър; индекс на законност и ред; индекс за действието на закона – черен пазар, корупция в банките, престъпност в бизнеса, предвидимост; индекс за ефективност на управлението – качество на администрацията, стабилност на управлението);  корупцията сред държавните служители (по: Corruption Perceptions Index - Transparency International) – оценявани от експерти от бизнеса, академичния сектор и НПО; подоходните неравенства; разделения и конфликти в обществото; инциденти със смъртни случаи и самоубийства в страната; членство и активност в доброволни организации (синдикати, професионални, политически, екологични, спортни, църковни, дарителски и др. организации); доминиращата религия (Delhey and Newton 2004:30-33)[9].

Както поясняват Делхей и Нютън в една своя студия, могат да се разграничат три основни форми на доверието: частично (лично) – в малки общности, инструментално – на основата на рационални, прагматични интереси, и обобщено социално доверие – със слаби, но чести социални връзки. Оттук и различни подходи към изследването на доверието. За редица автори, като Луман, Бурдийо, Коулмън, Гидънс, доверието е колективна характеристика на социалните отношения, която се определя от културите, общностите и социалните институции.  Особено важно е, доверието да се интерпретира, като базиращо се на това как хората оценяват обществото, в което живеят и в такъв смисъл доверието е колективно явление и може да бъде разбрано и обяснено тъкмо на колективно равнище. Доверието е чувството, усещането, убедеността, че няма да бъдем нападнати или насилени на улицата, че няма да бъдем излъгани в магазина, че няма да ни експлоатират в работата, че в полицията, съда или в друга администрация няма да се отнесат несправедливо към нас, че няма да бъдем подведени от политици или елит, че няма да ни измамят съседите; вярата, че другите ще действат към нас по-скоро благоприятно, без злоба и със споделени, общи интереси. Основният въпрос е какво от обществените обстоятелства поражда доверие или недоверие (Вж. подробно, пак там: 28, 4).

Приемайки това схващане, като основа, е необходимо да обобщим, че качеството на живот и по-специално благополучието и доверието са тясно, пряко или косвено, свързани помежду си: хората с ниско доверие към другите и към институциите са най-често онези, които имат ниска степен на благосъстояние и благополучие: ниският жизнен стандарт и лошото качество на живот, чувството за несигурност за обикновеното ежедневно тяхно и на близките съществуване, предопределят и негативизма – подозрителността към успеха и замогването на другите, към възможността да бъдат подведени, измамени. Обратно, хората с по-добро качество на живот и с по-висока самооценка на благополучието си са и по-оптимистични, по-сигурни за дните си напред, приемат хората около себе си в по-голяма степен позитивно.

Въпреки това принципно правило и тук е възможна по-особено състояние на релацията „благополучие-доверие”, особено в познатия ни източно-европейски посткомунистически контекст. В условията на нелегитимно забогатяване, успелите се „обграждат” само с най-доверени тесни кръгове на лоялност, вярност, преданост. „Новите богати” и „новите елити” споделят детайли от своя просперитет само в най-ограничен кръг от доверени лица, с които имат кръвна или неформална връзка – близки роднини и приятели; дискретността и недоверието към другите е характерен белег на тяхното междуличностно общуване. Само в най-тесен кръг те могат да споделят тънкости и тайни от личния си просперитет – получаване на „куфарчета” с пари за начален бизнес, странни иначе облекчения за личния си бизнес, „извоювани” чрез свои лобита в парламента, многообещаващи контакти и връзки с вече разгърнали се бизнесмени, политици и други влиятелни кръгове и т.н.

Такива факти, разбира се, са недостъпни за масови проучвания от типа на количествените, вкл. представителните. Но този обяснителен модел, основан на чувството за липса на социална справедливост, присъства сред значителна част от масовото съзнание в България днес. Дори по-скоро е налице неприемането на успеха, той не е „правилно и честно” постигнат, т.е. с много усилен труд и амбиции, почтено, нормално, по меритократичните правила. Това е фундаментален, централен проблем на посткомунистическия преход в България: нелегитимността на социалното неравенство. Защото, стабилността, устойчивостта на обществото „зависи от общественото доверие в легитимността на демократичния ред”(Каазе, Нютън 2002:24)[10]. За половината от хората в българското общество у нас има бедни и нуждаещи се, „защото има несправедливост”(49.9%), според Европейското изследване на ценностите за България (EVS-2008).

омда