доверие и Благополучие: БЪЛГАРСКИЯТ СЛУЧАЙ В СРАВНИТЕЛНА ПЕРСПЕКТИВА

Николай Тилкиджиев

1. Защо сме  „на дъното”? 

Неблагоприятно ниското оценяване на собственото благополучие и качество на живот  не е поредна „катастрофична” картина на положението на хората у нас, а е „нарисувана” изцяло и плътно, следвайки данните от споменатите и различни други, вкл. най-скорошни, емпирични изследвания от началото на 1990-те до днес. Има много факти, потвърждаващи оценката, че по основните показатели България е наистина „на дъното” в ЕС. Българското „опашкарство” и краен песимизъм отдавна не са новина, а позната трайна характеристика на нашата самооценка на собственото ни обществено развитие през последните 20-тина години. Нека направим опит да отидем „зад данните”, да се опитаме да обясним по-дълбоките причини зад това трайно българско недоволство и неудовлетвореност.

Досега е имало различни опити за обяснение на тази негативна и песимистична самооценка, вкл. на „безверието” и недоверието сред българите, на ниското самочувствие сред нашите съграждани. Тук е подходящо да обобщим някои най-често използвани линии на обяснения и коментар, защото това състояние на хората у нас не е от вчера и безспорно има не една, а много различни причини, основания. Обикновено аналитичната обяснителна рамка на „изключителния български негативизъм и песимизъм” включва следните акценти или комбинация от акценти върху:

·        тежкото наследство на комунистическото минало;

·        ролята и възпроизводството на предишните специални тайни служби;

·        трансформацията на номенклатурата от политически в икономически елит;

·        липсата на радикална декомунизация;

·        старата обвързаност, зависимост от Русия;

·        неизгодните нови отношения със Запада, САЩ, НАТО и ЕС;

·        неуспеха на реформите с посткомунистическите промени;

·        липса на ясни и перспективно ориентирани национални приоритети;

·        неблагоприятните нагласи в народопсихологията и манталитета;

·        обективните трудности, липсата на собствени материални ресурси;

·        субективните грешки на управляващите от различни правителства;

·        непрозрачната и несправедлива приватизация;

·        прибързаната ликвидация на селскостопанското производство;

·        непоследователната политика към основни етнически малцинства;

·        корупцията на всички управленски и административни нива;

·        връзките на властта с организираната престъпност;

·        криминализация и мафиотизация на посткомунистическия преход;

·        липсата на силни личности, на национално-отговорни политици;

и т.н.

Едва ли би имало спор, че за неуспешното развитие на страната ни, в т.ч. за ниското качество на живот на българите като цяло, както и за тяхното недоверие към другите хора и към институциите, имат определена роля повечето или дори всички изброени фактори. Очевидно, не става дума за „черногледа”, „изкривена психология” на оценяващите, за някаква едва ли не социално патологична „супер-фиксация” върху негативното, върху неуспеха на българските граждани. А за факти, регистрирани с различен методически инструментариум, от различни изследователски гледни точки, през различни времеви отрязъци през последните двадесетина години. И е въпрос на конвенция и на контекст кои фактори и причини ще бъдат изведени в даден анализ като определящи, ключови за неуспехите в посткомунистическия преход на България.

омда