МИХАИЛ ИВАНОВ (съставителство и коментар)


 

КАТО НА ПРАЗНИК

ДОКУМЕНТАЛНИ СТРАНИЦИ ЗА ВЪЗРОДИТЕЛНИЯ ПРОЦЕС (1984 - 1989)

1 2 3 4 5 6


ПОСЛЕДНОТО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ НА ВЪЗРОДИТЕЛНИЯ ПРОЦЕС (I)[1]

 

 

На 17 януари в новата семинарна зала на Софийския университет се състоя представяне на документалния сборник  Държавна сигурност Смяната на имената Възродителният процес (1945 1990 г.), двутомно издание на Комисията по досиетата (в книжно тяло и разширен електронен вариант). Имената на съставителите за съжаление не са изписани, но по време на обсъждането се разбра, че той е дело на млади хора служители в Комисията, като главната роля е на младата историчка-архивистка Росица Маркова. Очевидна е амбицията на Комисията по досиетата да разгърне архивистка и документална дейност, при което да се разчита, както на поканени от вън автори, така, и то във все по-голяма степен, на привлечени на работа в Комисията специалисти. Безспорно едно начало вече е поставено. Това поражда надеждата, че може би най-после у нас ще се създаде така липсващия Институт за паметта.

Когато вечерта се прибрах в къщи, веднага започнах да чета и преглеждам текстовете. За да се обхване всичко, като се изчете подробно, се иска много работа, защото електронният вариант съдържа общо 2843 pdf страници. Останах с впечатлението, че е направено нещо полезно. По този начин се допълва с нови важни документи вече богатата документална книжнина за политиката на Комунистическия режим към турците, помаците и ромите. Тук трябва да се споменат двата тома на Искра Баева и Евгения Калинова Възродителният процес, сборниците на Веселин Ангелов Асимилаторската кампания срещу турското национално малцинство в България (1984 1989), Протестните акции на турците в България (януари май 1989 г.), Държавна сигурност срещу неформалните организации в България (1987 1989 ) и разбира се предизвикващия и днес вълнение у мене сборник с интервюта и репортажи на Румяна Узунова Някога, в 89-а (в книжен и разширен електронен вариант), съставен от Лиляна Александриева. Не са малко и интернет-страниците, на които се поместват документи по темата.

Извършеното от нашите документалисти като че ли вече е достатъчно, за да се реконструира този важен раздел от българската история в периода между 1984 и 1989 г. Оставащите празни места в пъзела биха могли да се запълнят със спомените и интервютата на основните участници в борбата срещу режима за демократичен преход и етнокултурни права. Такива спомени и интервюта вече се появиха, като продължават да се множат. Някой би добавил със спомените и интервютата и на представителите на репресивната машина по това време и ще бъде прав, но за това няма защо да се притесняваме има вече не малко съчинения, които представят възгледа на тази страна в събитията.

Когато привършвах на третия ден с прегледа и на втория том погледът ми с изненада се спря върху документ, съдържащ информация, която търсех отдавна. Това беше изготвена от Шесто управление на ДС Информация, относно някои проблеми в организацията по пренасочването, трайното устройване и контраразузнавателното обезпечаване на потомци на ислямизираните в миналото българи. Строго секретния материал е с регистрация от 29 октомври 1989 г. и е подписан от началника на управлението генерал-лейтенант А. Мусаков.

Информацията ме върна с 24 години назад в края на 1989 г., когато в общия поток на неформални организации изграждахме Комитета за национално помирение организация, в която се бяхме събрали хора от различни народности с желание да помогнем етническите отношения у нас да станат добри.    

В онези дни ми се обади Соломон Паси и поиска да ме запознае с негов познат турчин лекар от Търговище, който търсеше помощ от нас. По това време Мони беше симпатично дръгливо момче с буйна къдрава коса и брада, облечен с топъл пуловер и дънки. на никой не му идваше на ум, че това е бъдещият председател на Атлантическия клуб и външният министър, който ще плаче от умиление в обятията на министър-председателя Симеон Сакскобурготски при приемането ни в НАТО.

Срещнахме се на 23 декември  (събота надвечер) в една сладкарница на ъгъла на Шипка и Димитър Полянов (сега Кракра).

Така се запознах с доктор Осман Ачикбашиев от Търговище, който ни разказа накратко своята история: През октомври пристигат у тях длъжностни лица, които дават броени часове  на семейството да се подготвят за заминаване, като вземат най-необходимото. Транспортират ги заедно с други от Търговище  в Северозападна България, където ги разквартируват по селата. След промяната на 10 ноември Ачикбашиеви се връщат в Търговище, но намират в жилището настанени други хора, а той междувременно е останал без работа.

След като се разделихме, ние с Мони отидохме в Университета, където в една от аудиториите се проведе второто събрание на Комитета,  на което трябваше да изберем ръководство. В края на събранието той, както се бяхме уговорили, разказа пред всички за нашата среща.

По-късно във вестник Нова светлина се появиха репортажи, които разказваха и за други пострадали по същия начин, както доктор Ачикбашиев и неговото семейство. Запазил съм две изрезки от вестника, с разкази за тяхната съдба. Ето някои извадки[2]:

 

Вестник Нова светлина от 20 март 1990 г., От изворите на тоталитаризма. Изгнание за непослушните., автор Емил Максимов (кореспондент от Търговище):

() Още на 12 октомври (1989 г.) 65 семейства от Търговище, десетки от град Омуртаг, под милиционерска стража бяха изкарани от домовете им. Десетки работници бяха принудени да напуснат машините, цеховете, фермите без да знаят причинитеСлед обяд на същия ден земята на сборния пункт край Лиляк се напои със сълзите на интернираните и техните изпращачи.

Нека да не бъдем голословни и да подкрепим казаното с конкретни факти:

Нели Миланова работничка в стола на колективното земеделско стопанство в с. Бистра:

- Насила бяхме изкарани от жилището, което е ведомствено на строителна фирма Поляница. Съпругът ми Иван по професия е строителен работник, но е трудоустроен по болест. Няколко дни преди да бъдем интернирани получи бъбречна криза и постъпи в болница. Изгониха го по пижама, не му дадоха възможност дори да си облече дрехите. Имаме три деца момичета

В жилището ни в момента живее семейство с едно дете. Отнесох въпроса до прокуратурата в Търговище. Получихме отговор, че този въпрос не е в тяхна компетентност, че с неговото решаване се занимава общинския народен съвет.

Виолета Маринова майка на едно дете кърмаче от Търговище:

           - На 12 октомври сутринта в 06.00 часа сутринта в апартамента ни на ул. Радецки № 39 дойдоха двама милиционери. Прибраха свекъра ми Атанас Маринов с всичките паспорти на семейството. Върна се след два часа с товарна кола. Каза, че бързо трябва да натоварим багажа, интернират ни. Детето ми тогава беше на 20 дни. Тръгнахме с три бурканчета кисело мляко, не ни дадоха възможност да вземем дори вода. В с. Бутан, Михайловградско[3] бяхме настанени в една барака, всяка сутрин молех кмета за едно бурканче кисело мляко.

Благославяме 10 ноември. Върнахме се отново в родното място. В жилището ни, за което по три пъти на ден идваха специалисти и ни агитираха да го продадем, сега живеят други хора ()

Вестник Нова светлина от 18 декември 1990 г., Казана дума, хвърлен камък!, автор Мехмет Сансаров:

() Кулминацията на злото идва след едно съвещание на 10 октомври 1989 година в Областния комитет на БКП в Разград, където е бил разгледан документът на ЦК на БКП За някои актуални събития и тяхното въздействие върху преустройството[4] Изводите на другарите са:

        Слаба е работата на интелигенцията от средите на турците за изясняване на произхода на това население.

        Завръщащите се[5] да бъдат насочени на работа и местоживеене в ония райони на България, където има нужда от работна ръка.

        Да се премахнат условията, водещи към създаване на обособена етническа общност на турците.

Веднага след това съвещание във Вятово пристига Цаньо Габровски в качеството си на пълномощник на Министерския съвет за Разградска и Варненска област. () Давам думата на Иван Христов (Исмаил Аптулов), бивш председател на Изпълнителния комитет на Общинския народен съвет (ОбНС) във Вятово:

Габровски прояви интерес какво мюсюлманско население е останало в общината. 40 на сто, казах аз. Много е, отвърна той. 70 на сто от това население да се изсели в райони, които са оголени и пустеещиНа разговора присъстваха Тодор Дочев, секретар на ОбНС и капитан Недков, началник на МВР. ()

На това събрание Цаньо Габровски препоръчва ултимативно да се подготвят списъци на хората, които ще бъдат разселени по следните причини:

        Продали къщите си, заминали (за Турция б. М. И.) и се завърнали и тези, които не са заминали (получили международен паспорт, но не са успели да пресекат границата б. М. И.).

        Които са участвали в демонстрации и по време на събитията (през май 1989 г. б. М. И.) са искали правата си.

        Които, според властта, са твърдоглави.

        Които по време на възродителния процес са изказали несъгласие.

        Продали къщите си по местата, където са живеели и работили (но не получили международен паспорт б. М. И.), и сега са на подслон при близките си по селата.

Постави 10 дни срок и си замина продължава разказа си Иван Христов () Направиха се списъци и се оставиха на одобрение от Общинския партиен комитет. ()Трябваше да осигуря 68 камиона за сметка на държавата. Осигурих 6. През нощта на 16 октомври валеше ситен дъжд, а хората си товареха багажа.

От общината били разселени 8 семейства, които отначало са били приети от местното население като убийци и рецидивисти. Но скоро в Михайловградското село Горно Белотинци българите разбрали, че това са трудолюбиви и родолюбиви хора, които с нищо не се различават от тях. Това научих от интернираните Зафер Ризаев от с. Глоджево и Хюсню Кючюков от с. Смирненски.

Преди да тръгнем оттук българските ни паспорти бяха грубо, до скъсване, зачеркнати с химикалка от местните органи. На тях пишеше невалиден   разказваха двамата интернирани.




[1] Публикувано в електронното списание Обектив от 31.01.2014 г., брой 217

[2] Някои от турците, за които става дума по-долу са с техните български, имена, както е в цитирания текст.

[3] Михайловград сега Монтана.

[4] Всъщност става дума за Становище на Политбюро на ЦК на БКП по някои актуални проблеми на възродителния процес, прието на 1 септември 1989 г. , ЦДА, фонд 1б, опис 35, а. е. 183 (виж и в Ангелов, 2008).

[5] Става дума за тези български граждани турци, които са получили международен паспорт, с който да емигрират, но които не успяват да преминат българо-турската граница преди Турция да я затвори в края на август 1989 г, както и на онези, които след като са успели да заминат за Турция са се върнали обратно.





Обратно към електронните книги

 

Copyright 1998-2022  OMDA Ltd. Всички права запазени