МИХАИЛ ИВАНОВ (съставителство и коментар)

КАТО НА ПРАЗНИК

ДОКУМЕНТАЛНИ СТРАНИЦИ ЗА „ВЪЗРОДИТЕЛНИЯ ПРОЦЕС”

(1984 - 1989)

„Смяната на имената трябва да се превърне в празник

на освобождението на това население от турско робство”

Тодор Живков,

Из изказване на среща с партийния и държавен актив,

18 януари 1985 г., ЦДА, ф.1б, оп. 63, а. е. 108, л. 5

УВОДНИ ДУМИ

От години се ровя в архивите, опитвайки се да проумея безумието, което за съжаление ще остане в нашата история с названието „Възродителен процес”. (Така беше осквернена и думата Възраждане, която като ученици асоциирахме с Леонардо да Винчи, Уилям Шекспир, Паисий Хилендарски и много други светли имена.)

Възстановяването на събитията през 80-те години се затрудняваше от състоянието на архива на Българската комунистическа партия за този период – поне до 2001 г. голяма част от документите не бяха подредени, листовете в архивните единици често не бяха номерирани, нямаше описи. Дано в последно време нещата са се подобрили. Проблеми има и в архива на МВР – не съществуват например описи на архивни документи на Шесто управление на Държавна сигурност за годините 1986 – 1989 г. и не е ясно дали е така, защото за този период не са налице материали или защото съхранените документи са в насипно състояние.

Така или иначе общата картина в голяма степен се проясни. През последните десет години темата за политиката на Комунистическата партия към малцинствата беше разработена в няколко специализирани изследвания – на Валери Стоянов, Ибрахим Ялъмов, Улрих Бюксеншютц и тази година - на Михаил Груев и Алексей Кальонски. Излезе анализът на Евгения Иванова за „възродителния процес” в Централните Родопи, основаващ се на солидна изворова основа. В тази поредица е и книгата-размисли на Али Алиев, както и излезлия у нас на турски (и за съжаление не на български) разказ за трагично загиналите в периода 1984 – 1989 г. на Хюсеин Кьосе. Тези дни с се запознах и с три вълнуващи книги на Азиз Бей – за Демократичната лига за правата на човека, за епопеята в Ябланово и за концлагеристите в Белене. Видяхме и разтърсващи киноразкази – ще  напомня за филма „Гори, гори, огънче” със сценарист Малина Томова и режисьор Румяна Петкова, който предизвика яростна реакция на българските „патриоти”.

Успоредно и при това изпреварващо вървеше и един друг поток от издания – на защитниците на „възродителния процес” (по правило преки извършители на асимилационната политиката) – Димитър Стоянов, Веселин Божков, Бончо Асенов, Паунка Гочева и т. н.

В предлаганата на читателите рубрика, представяйки текстове от архивни документи и други източници, ще се опитам да илюстрирам преди всичко какъв е бил начинът на мислене на участниците в тези трагични събития, какво реално се е случвало и, където е възможно – на преживяванията на жертвите. За да бъде обозрима задачата, която си поставям, засега ще се огранича в периода 1984 – 1989 г. Документалните текстове ще бъдат възпроизвеждани дословно, като, само ако е необходимо, ще бъдат правени граматични поправки.

В архива на ръководителя на „Официалната работна група по възродителния процес” към Полтбюро Милко Балев открих обясненията (не се знае пред кого – пред училищните власти, пред Комсомола, пред Държавна сигурност,…?) на две ученички – Несрин и Гюлтен, както и на брата на Несрин с „българско” име Сабин.

Несрин е искала да създаде съпротивителна организация по подобие на „Млада гвардия”. За по-младите, които вероятно не знаят, трябва да се поясни, че по време на Втората световна война в украинския град Краснодон, окупиран от хитлеристките войски, се създава нелегална младежка организация „Млада гвардия”. В своята клетва при встъпването си момчетата и момичетата – много от тях ученици - са се заклевали да отмъстят на окупаторите. Военното разузнаване на германската армия разкрива организацията, почти всички участници са заловени и след жестоки мъчения – екзекутирани. Всичко това научавахме в училище. Изтръпвам – значи в съзнанието на малката Несрин образът на българските „възродители” се слива с образа на нацистите.

Гюлтен започва да пише повест „Истината”, която вероятно остава недовършена.

По-нататъшната съдба на тези млади по това време хора не ми е известна. Реших да предложа на читателите рубриката да започне с техните „обяснения”, писани (едното със сигурност, а другото вероятно) през 1988 г.

Работата ми по темата „Политиката на БКП към турците и помаците в България през периода 1944 – 1989 г.” е в сътрудничество с Елена Дяконова и Максим Благоев и е по съвместен проект на програмата „Президентска библиотека” на Фондация „Д-р Желю Желев” и Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия. Благодаря на Йордан Панайотов за неоценимата помощ, която ми оказа при работата с архива на БКП, както и на Серафим Стойков, който ми предостави много полезна справка за архивни документи от служебните фондове на архива на МВР по темата. Благодаря на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към ДС и разузнавателните служби на БНА и на Дирекцията „Информация и архив” на МВР за съдействието.

Михаил Иванов

Централен държавен архив (ЦДА), фонд (ф.) ЧП 174б, опис (оп.) 2, архивна единица (а.е.) 2858, лист (л.) 52-53

ОБЯСНЕНИЕ

от Надежда Страхилова Христова

Несрин Салимова Хасанова

Аз съм туркиня и винаги съм се чувствала такава.

Никой от моите родители или мои познати не ме е карал и не ми е помагал да напиша тази клетва. Тя е с промененото съдържание на клетвата на организацията „Млада гвардия”. Устава съчиних, защото всяка организация трябва да си има такъв. Никой освен мен не знае за клетвата и устава. С никого не съм споделяла за съществуването на тази тетрадка, а тия, които са могли да прочетат нещо от нея, са го прочели от времето, когато изкарах тетрадката навън, като ненужна и неважна вещ. Изучавах своите приятели, защото участниците в организацията трябваше да бъдат хора, каквито аз мислех, че ще ми трябват. Изучавала съм своите съученици и приятели – Сузана и Андрей.

Целта на никога несъществувалата до сега организация щеше да бъде да накара българското правителство да пусне желаещите да отидат в Република Турция чрез мирни легални средства.

Мислех, че чрез големи мирни демонстрации и стачки ще постигнем целта си.

Тази организация си остана една само детска мечта, защото нямаше кой да ме подкрепи и затова участникът в нея съм само аз.

Организацията мислех да действа след като участниците в нея станат достатъчно много, а това сигурно щеше да стане поне след пет години.

Горенаписаното написах саморъчно и отговарям за достоверността му.

 Подпис: Не се чете

Уставът (наказанието и правата) съм съставила като съм имала предвид устава на ДКМС.

Горното написах саморъчно.

Подпис: Не се чете

ОБЯСНЕНИЕ

от Сабин Страхилов Христов

Не знам нищо за нейната клетва. Виждал съм тази тетрадка, но не съм я разгръщал, защото тя не ми е нужна. Само знам, че в нея майка ми и баща ми си водят работните дни и къде са работили. Даже не ми е идвало на главата, че тя е написала клетва. Тя не е споделяла с мен въпроси, свързани с политика. Тя си е доверявала на мен само въпроси, свързани с любовта. Ние сме сестра и брат и би трябвало да споделяме всичко, но тя не ме е питала за нещо такова. За поезия и други неща тя не ме е питала и да ми е казвала, че е написала нещо. Чувам за първи път, че тя е написала клетва. Тази тетрадка аз съм късал листа, но нищо не съм видял да пише в нея, освен работните дни и някои телефони. Телефоните са на работници, които работят в „Хладилника” в Исперих. Има телефонни номера на мои приятели от село. Има само една тетрадка, която зная, че е от 20 листа, друго не зная.

Подпис: Не се чете

Аз се чувствам турчин, защото още от малък са ме изучавали на турски език и чак след първи клас съм се научил на български език. Никой не ми е казвал, че съм турчин, аз от детството си знам, че съм турчин и след 1982 г. ни преименуваха и чак тогава ми казаха, че вече сме българи. Аз съм турчин и турската ми вяра не може да се промени. Имената ни промениха, но вярата никога.

Горното написах собственоръчно и отговарям за достоверността му.

Подпис: Не се чете

ЦДА, ф. 174б, оп. 2, а. е. 2858, л. 43–45

ОБЯСНЕНИЕ

на Галя Асенова Христова (Гюлтен Хасанова, б. съст.), ученичка от Х^а клас на ЕСПУ (единно средно политехническо училище, б. съст.) „Иван Вазов”, родно място с. Суходол. Живуща в СО (вероятно – социално общежитие, б. съст.) „М. Ив. Калинин”, стая № 314

Във връзка с написаната от мен документална повест „Истината”, отнасяща се за възродителния процес в нашата страна, давам следните обяснения.

Книгата-повест започнах да пиша през м. юли 1986 г. Намерението ми беше да отразя „истината” за събитията по преименуването в края на 1984 – 85 г. За намерението си не съм споделяла пред никого, в това число и пред родителите си. Реших да напиша тази повест по възродителния процес, защото аз по свой начин възприемах нещата и не бях съгласна с това, което се говори и пише по въпроса. Не бях съгласна с това, което се казваше, че всички доброволно са си сменили имената, специално за мен и моите близки това не беше така. Аз лично не съм отишла да си сменям името. Първият ми сблъсък беше с неистините, които се поместваха във в. „Нова светлина” (вестник, ориентиран към турското население в България, който до преименуването излиза под името „Йени ъшък – Нова светлина” на български и турски; след преименуването се списва само на български, б. съст.) Силно ме възмути насила наложения начин на погребение по християнски обичай на моя близка. В случая аз го приемах, че на нас ни се налага и религията. Силно ме възмути присъствието на войници в селото ни по време на преименуването, които унижаваха баща ми. От близките си научих, че от селото ни по време на преименуването са изчезвали хора, „прибирали са ги” без да имат някаква вина. Така например се говореше за лекар от селото. Не одобрявах отношението на училищното ръководство към някои мои съученици, които искаха да разберат истината по отделни въпроси. За моето село преди преименуването е чисто турско, а след това се заговори, че сме българи.

Написването на книгата-повест с описанието. Книгата започнах с условията на живота на селото, които според мен не бяха добри. По вина на кметството няма училище за основно образование, поради което се принуждавахме да ходим в друго училище. В знак на несъгласие със смяната на имената написах в повестта „те се страхуваха да не се разбунтуваме, те се досещаха, че никой от тия хора няма да се назоват по тия гяурски имена”.

Правила съм си родословно дърво и съм стигнала до убеждението, че коренът ми е турски и аз се чувствам туркиня. Пра-пра-пра дядо ми е бил първият заселник на селото и е бил турчин. Това го потвърждава баба ми. От всички мои връстници всички са с убеждението, че са турци и само две момичета от с. Дичево – Росица и Катя бяха убедени, че са българи, двете учат в Икономическия техникум.

Повестта, която започнах да пиша, смятах да предоставя на хората с възстановени имена. Мразехме кмета на селото и в повестта си наричам кметството „гяурско гнездо”, защото чрез него се налагаха ритуалите по възродителния процес, а не правеше нищо за селото. Не одобрявах това, че в селото имало турско училище, а сега го няма. Считам турския език за свой роден, а българския „гяурски”, защото до детската градина ме възпитаваха на този език. В повестта съм отразила и „мнението си, че цигани и татари са също мюсюлмани, но не ни смениха заедно имената, защото властта се страхува да не се вдигнем на бунт и щяха да бъдат безсилни да се справят с нас”. Не вярвах, че Турция не иска да ни приеме, и смятах, че това са измислени лъжи, нелепости, за да могат хората да повярват в това. Много тежко понасях условията на живот в общежитието в с. Сокол, където в една стая бяхме около 20 души, не ни разрешаваха да говорим на родния турски език, строго наказваха и биеха. Ние нямахме право да се оплакваме, критикуваме и сами да си правим самокритика. Живота си в общежитието подробно го описах в повестта в знак на неодобрение. Винаги на нас ни пишеха по-ниски оценки, независимо от знанията. Не възприемах и не мога напълно за възприема пропагандата, че ние сме българи и се връщаме към корена си и затова в повестта съм записала „измислени документи, безсрамни лъжци, как не се срамувате да говорите от името на 4 милионния народ”. Смятах, че ние си имаме националност, религия и би следвало да се борим за тях. Не бях съгласна, че се използваше възгледа на някои хора, които бяха убедени, че са българи, и говореха от името на всички. Смятаха, че другите народи можеха да обвинят в незачитане правата, ако не казваха, че процесът е възродителен.

И сега въпреки всичките исторически документи, разкопките, които се правиха и се правят, не могат изцяло да ме убедят, че всичките до възродителния процес турци са потомци на българи. Когато пишех повестта, бях почти убедена, че няма да ни оставят с българските имена, но след тези изтекли години си промених мнението и знам, че това е било само въображение.

Горното написах саморъчно, за верността му се подписвам.

Подпис (не се чете)

Повестта съм давала да я чете Ася Христова.

02.11.88 г.                                    ВЯРНО:

 1 2 3 4 5 6 7 8

Документалната книга на Михаил Иванов може да бъде четена и на хартия в списание „Обектив”, начиная от бр. 160, октомври 2008.