К. Иречекъ

БЪЛГАРСКИ ДНЕВНИКЪ

ТОМЪ  І

ОТЪ 30 ОКТ. 1879 ДО 21 ОКТ. 1881 Г.

Животъ и дейность на Конст. Иречекъ

(автобиографични чертици)

Константинъ Иречекъ се метна на баща си, а негли и повече на дѣда си — Павелъ И. Шафарикъ: стана ученъ, литераторъ, славистъ. На 1904 г. навърши петдесеть годишната си възрасть, а две години по-рано можа да празднува пълна тридесетгодишнина отъ своята писателска дейность, която той бѣ захваналъ като осемнадесетгодишенъ юноша. На 22 си година издаде „Dějiny národa bulharského", които следъ туй излѣзоха въ нѣмски, руски, български и маджарски преводъ. На новата българска държава посвети петь години отъ своя животъ и още съвсемъ младъ стана тамъ и министъръ на просвѣщението; ала науката му бѣ по-присърдце отъ политиката и отъ високото служебно положение, които и смѣни съ професура въ чешкия университетъ.

Той се е родилъ и израстналъ въ Виена, но бѣше отъ тѣзи чешки писатели, които най-добре владѣеха чешкия езикъ. Принадлежеше между най-добритѣ чешки стилисти, между чешкитѣ класици, и бѣше единъ отъ преднитѣ не само чешки, но и славянски учени. Знаеше всички славянски езици и говорѣше на голѣмъ брой други европейски езици; писалъ е на чешки, сръбски и хърватски, на български, французски и нѣмски.

Съ една дума професоръ Иречекъ бѣше виденъ синъ на своя народъ и изобщо твърде рѣдка поява. Ала всичко това съвсемъ е непознато на широкитѣ чешки крѫгове. Тамъ има за жалость съ стотина литературни, политически и други нули, които дигатъ около себе си шумъ, а кога се заговаряше за него?

Видѣлъ е много повече свѣтъ и много повече е преживѣлъ въ него, отколкото това обикновено правятъ чешкитѣ писатели. И до край време всѣка година презъ ваканциитѣ правѣше доста далечни пѫтувания, ала следъ това на ново се връщаше къмъ своитѣ занятия, живѣеше само за науката, учителската си служба и литературата. Живѣеше просто комай като студентъ и прекарваше ергенски животъ, като че да нѣмаше време да се ожени. Малцина само у насъ знаятъ, колко прилежно той работѣше.

Разбира се, че той не можеше да страни отъ свѣта като нѣкой пустинникъ, ала избѣгваше многолюднитѣ събрания и шума. „Не обичамъ да изпъквамъ съ своята личность въ обществото", пишеше той не отколе въ частно писмо до единъ свой приятелъ. „Въ литературните си работи не съм стигнал всѣкъде там, гдето съм искал, пък и самъ не съмъ всѣкога доволенъ от тѣхъ. Славата споредъ Викторъ Хюго е златенъ креватъ, пъленъ съ дървеници. Зная сѫщо много  добре, какво нѣщо е aura populari – днесъ посрѣщатъ човѣка съ знамена и наздравици, а утре „го замѣрятъ съ л-на" както сѫ казвали старитѣ чехи, което съвсемъ не е по-приятно отъ замѣрянието нѣкого съ камъни. „Bene vixit qui bene latuit" [добре е живѣлъ, който се е добре криелъ].

Константинъ Иречекъ се придържаше строго о това правело, криеше се, доколкото само можеше. Обаче неговиятъ животъ и неговитѣ работи сѫ такива, че е вече време да надзърнемъ по-отблизу въ тѣхъ.

 *^**

Професоръ Иречекъ е роденъ въ Виена на 24 юлий 1854 г. като единственъ синъ на Йосифъ Иречекъ и Божена Шафарикова, дъщеря на Павелъ Йосифъ Шафарикъ. Билъ е кръстенъ съ имената Йосифъ Херменегилдъ, а при конфирмацията получилъ името Константинъ, съ което по-късно често се подписваше, особно въ литературнитѣ си работи, за да го не бъркатъ съ баща му и чича му.

Виена въ петдесетитѣ години твърде много се отличаваше отъ днешния градъ, който следъ събарянието на бастионитѣ и застрояването на гласиса около вѫтрешния градъ, особено пъкъ отъ всемирната изложба на 1873 г. тъй много се модернизува. Изъ предградията преобладаваха низкитѣ едноетажни кѫщи, по улицитѣ препускаха стада маджарски волове или свини, а въ нѣкои квартали се ширѣха пространни градини. Тъй бѣше и около кѫщата, гдето е роденъ Иречекъ, на Landstrasse до Waaggasse (сега Salesianergasse): отъ една страна присойниятъ Белведерски паркъ, планиранъ по французски образецъ отъ 18 столѣтие, съ картинна галерия и археологическа сбирка, наредена въ нѣкогашния палатъ на принцъ Евгений Савойски, до него сѣнчестиятъ Шварценбергски паркъ, натъкменъ по английски образецъ, по-нататъкъ пространната ботаническа университетска градина, а срещу нея великолепниятъ, ала за публиката затворенъ паркъ около палата на князъ Меттернихъ, отъ чиито гѫсти ветвести дървета днесъ между множество високи кѫщи сѫ останали само малки печални останки. Тържественото погребение на мощния нѣкогашъ министъръ князъ Меттернихъ на юний 1859 г., голѣмо събитие за съседнитѣ жители, е единъ отъ най-старитѣ спомени на младия Иречекъ. На близу въ Waaggasse се намираше и малкиятъ дворецъ на рода Обреновичъ, отъ гдето на 1858 г. князетѣ Милошъ и Михаилъ се върнаха пакъ на сръбския престол. Задъ ѫгъла въ Мароканска улица живѣеше славниятъ сръбски самоукъ, събирачъ на народни пѣсни и съставитель на речници, незабравимиятъ Вукъ Стефановичъ Караджичъ.

Своя дѣдо П Й. Шафарикъ малкиятъ Иречекъ рѣдко виждаше. Веднажъ като дете билъ съ родителитѣ си въ Прага и му останала въ паметьта гледката отъ правителственото жилище на Шафарика въ Климентинумъ: стрѣхитѣ на квартала „Staré město" съ импозантния сивъ силуетъ на Тинскитѣ кули отзадъ. Тази картина следъ много години той пакъ я позна, когато въ чешкия университетъ предаваше въ сѫщата стая, която нѣкога принадлежеше къмъ жилището на университетския библиотекарь. Презъ лѣтото на 1860 г. Шафарикъ прекара въ семейството на своя зеть въ Родаунъ при Liesing задъ Виена, въ топълъ край между гори и лозя. Старецътъ съ високъ ръстъ се поправяше следъ тежка болесть въ селската самотия. Ходѣше всѣкога черно облѣченъ. Съ голѣма черна съ широки краища шапка на главата, той обичаше да се засяда въ градинската беседка, въ чието стъклено кубе весело бръмчаха всѣкакъвъ видъ насѣкоми, и замисленъ чертаеше по пѣсъка картитѣ на балканскитѣ земи съ кирилски и глаголски букви. Събираше се у него цѣло общество отъ по-стари и по-млади учени, отъ които на 1904 г. между живитѣ бѣше, мисля, само санскритологътъ Алфредъ Лудвигъ, тогава младъ доцентъ въ виенския университетъ.

По-често дохаждаше въ Виена внукътъ на П. И. Шафарикъ и чичо на младия Иречекъ, д-ръ по медицината Иванъ Шафарикъ отъ Бѣлградъ, сръбски професоръ, библиотекарь и къмъ края на живота си държавенъ съветникъ, важенъ шишкавъ господинъ, който всѣкога малко говорѣше, чисто словашки. Неговиятъ синъ Павелъ Шафарикъ, който на юний 1902 г. умрѣ като титуляренъ сръбски генералъ, въ шестдесетитѣ години много време прекарваше въ Виена като младъ артилерийски офицеръ, гдето нагледваше порѫчкитѣ на сръбското правителство. Отъ майчинитѣ му братя въ началото на шестдесетитѣ години въ Виена живѣеха двамина: сѫщо тъй неотколе (нѣколко дена следъ Павелъ) починалиятъ Войтехъ Шафарикъ, тогава професоръ по химия въ виенската търговска академия, още на млади години ученъ всеведецъ, наклоненъ къмъ чудноватости, и д-ръ по медицината Ярославъ Шафарикъ, асистентъ въ военната медицинска академия Йозефинумъ, който у всички, които го познаваха, остави благи спомени; той се застреля отъ скръбь на 1862 г., когато неговата годеница по една фатална случайность бѣ убита отъ падналъ камъкъ при поправката на Литомишелската кулa въ Високо Мито.

Бащата Йосифъ Иречекъ вънъ отъ служебнитѣ часове повечето си време прекарваше въ кѫщи. Сѣдаше въ богатата си библиотека и прилежно се занимаваше съ студии и писане. На децата си, синъ и три дъщери, посвещаваше много време като им разправяше или пъкъ четѣше заедно съ тѣхъ. Чичото Херменегилдъ, докато бѣше нежененъ, дълго време живѣеше въ една кѫща съ брата си Йосифъ; туй бѣше по онова време, когато пишеше „Slovánské právo v Čechách a na Moravě".

При бащата Йосифъ Иречекъ дохаждаха отъ време на време много приятели и познати. Такива бѣха чехитѣ: Рибичка, съ когото се водѣха дълги, повечето литературни и исторични разговори, директорътъ на държавната печатница д-ръ Антонинъ Ярославъ Бекъ, д-ръ Вилхелмъ Габлеръ, който тогава бѣше възпитатель въ Виена, библиотекарьтъ монахъ П. Храдилъ, съ когото Йосифъ Иречекъ издаде непознатата до това време Блахославова граматика, д-ръ Хабетинекъ, тогава професоръ въ виенския правнически факултетъ, веселиятъ и подвижниятъ пражски професоръ Гиндели, който тъкмо бѣ разширилъ своитѣ архивни издирвания дори до Испания и др. Безбройни служебни и литературни сношения имаше Йосифъ Иречекъ съ баронъ Хелфертъ. Къмъ старитѣ виенски чехи принадлежеше послешниятъ поддиректоръ на държавната архива рицарь Йос. Фидлеръ, родомъ отъ Тршебонь, издатель на грамоти въ свръзка съ маджарската история, на венециянски релации и пр., днесъ сениоръ на виенската академия на наукитѣ. Съ черковни постройки се занимаваше архитектътъ Йосифъ Хлавка, за когото тогава никой не мислѣше, че нѣкога ще строи чешката академия на наукитѣ и изкуствата. Понѣкога се вестяваще училищниятъ другарь на братия Иречекови, езуитина П. И. Вотка, тогава професоръ въ Калочската колегия въ Унгария.

Братия Иречекови освенъ това много се сношаваха съ виенскитѣ южнославянски крѫгове. И за двамата говори въ своитѣ спомени поетътъ Суботичъ. Съ Йосифъ Иречекъ имаше постоянни сношения филологътъ Георги Даничичъ, който принадлежеше къмъ крѫга на князъ Михаила и когато посещаваше Виена живѣеше въ кѫщата на Обреновичи. Отъ време на време дохаждаха отъ Загребъ професоритѣ, историкътъ Месичъ и географътъ Матковичъ, които отначало се учили въ пражския университетъ. Въ Виена тогава живѣеше младиятъ южнославянски правникъ д-ръ В. Богишичъ като чиновникъ въ придворната библиотека; по-късно отиде за училищенъ инспекторъ въ Крайна, отъ гдето бѣ повиканъ за професоръ въ одеския университетъ. Словенецътъ Чижманъ (Zhishmnan по стария правописъ), професоръ въ Терезиянума, по-късно въ юридическия факултетъ, единъ отъ възпитателитѣ на престолонаследника Рудолфъ, по-после директоръ на царската временно завещана библиотека († 1894), принадлежеше къмъ по-интимния виенски крѫгъ. Бѣше отличенъ познавачъ на византийското черковно право и обичаше да се гордѣе съ своето познаване на класическата старина; говорѣше всѣкога съ риторически патосъ и до преклонна възрасть се обличаше много елегантно по най-последната мода.

Когато управляваше вѣроизповѣдното отдѣление въ министерството у Йосифъ Иречекъ дохаждаха и много православни епископи и архимандрити — буковински, сръбски и далматински; най-оригиналенъ отъ тѣхъ бѣше черновишкиятъ митрополитъ Хакманъ, бѣлобрадъ старецъ, който помнѣше дори Наполеоновитѣ времена въ Галиция и Буковина. Отъ поляцитѣ идѣха у Йосифъ Иречекъ князъ Георги Лубомирски, голѣмъ чешки приятель, и почти всѣка година презъ своитѣ пѫтувания рускиятъ сенаторъ, прочутиятъ юристъ Ромуалдъ Хубе. По-често се вестяваше Ф. Каницъ, рисувачъ и пѫтописецъ, родомъ отъ Будапеща, горе долу самоукъ, който отъ кореспондентъ на илюстрованитѣ вестници полека лека стана голѣмъ познавачъ на Сърбия и България.

Отъ университетскитѣ виенски професори между познатитѣ на Йосифъ Иречекъ бѣха главно Симони, прекрасенъ познавачъ на Алпитѣ, сѫщо тъй единъ видъ самоукъ, който на пѫть да бжде аптекарь, стана полека лека професоръ по география, и езиковедецътъ Фридрихъ Мюллеръ, който следъ много десетилѣтия посрещна Константинъ Иречека като новъ колега въ виенския университетъ, въ качеството си на деканъ нея година.

Съ словенеца Миклошичъ бащата Иречекъ бѣше всѣкога въ сношения, които се продължиха и отъ сина. Миклошичъ, заможенъ човѣкъ, живѣеше въ собствена кѫща въ Йосифския кварталъ. Той бѣше съ енергично лице и голѣми мустаци, безъ всѣкаква романтичность и сантименталность; ала при туй събирачъ на характерни анекдоти. Самъ работѣше за десеть души, съставяше грамадни граматически съчинения и обемисти речници, каквито сега обикновено работятъ мнозина учени заедно или цѣли академии. Разбира се че ставаше зарань много рано — въ тъмно и никѫде не ходѣше освенъ въ университета и библиотеката. За лекциитѣ не се грижеше много и малко искаше да знае за семинарни упражнения. Бѣше повечето ученъ отколкото учитель. Съ Константина Иречекъ го сближаваха по-късно дори до смъртьта му († 1891 г.) разни студии: правнитѣ старини на южнитѣ славяни, взаимнитѣ сношения между румъни, албанци, гърци и славяни, издаването на гръцки срѣдновѣковни грамоти и т. н.

Константинъ Иречекъ още като гимназистъ се запозналъ съ французския геологъ Ами Буе, авторъ на познатото съчинение „Turquie d'Europe" (1840 г., 4 части). Буе бѣше потомъкъ на французскитѣ емигранти; родилъ се е на 1794 г. въ Хамбургъ, училъ медицината въ Единбургъ, а следъ това живѣлъ въ Парижъ до времето на Лудвикъ Филипа, когато като самотенъ човѣкъ се преселил въ Виена († 1881) За балканскитѣ земи старикътъ говореше винаги съ въодушевление. Неговитѣ спомени засѣгаха много далечни времена; така той веднажъ разправяше как на млади години  видѣлъ въ Парижъ на Place de la Concorde „Бонопарта" съ цѣла кавалкада на коне; като привърженикъ на кралевата партия, той никога не го наричаше царь, а само Наполеонъ.

Не много преди да замине отъ Виена К. Иречекъ се запозналъ и съ нѣколко българи, главно съ В. Д. Стоянова, който първоначално се учеше въ Прага, и тогава основа първото българско книжовно дружество въ Браила въ Румъния, и съ Г. Д. Начовича, тогава младъ търговецъ въ Виена, собствено политически емигрантъ отъ Турция, по-късно виденъ български държавникъ.

Началата на писменото изкуство Константинъ Иречекъ научи въ кѫщи отъ родителитѣ си и отъ домашнитѣ си учители, повечето моравски студенти. Още на седмата си годишна възрасть той научи нѣмски. Гимназия свърши (1864—1872) въ Терезиянумъ. Тозъ институтъ, който се помѣщаваше въ голѣмия старъ царски палатъ, имаше пространна сѣнчеста градина (отъ туй време съ регулирането на улицитѣ е много намалена) и въ нея голѣма школа за плаване. Ученицитѣ бѣха или вѫтрешни, повечето млади аристократи, които живѣеха въ института, или външни, които живѣеха вънъ отъ института въ частни кѫщи. Между професоритѣ имаше знаменити мѫже, като класическиятъ филологъ Филхаберъ, ботаникътъ Карлъ Хеллеръ, който въ четиридесетитѣ години билъ въ Куба и въ Мексико, и философътъ Суттнеръ, единъ отъ професоритѣ на старитѣ философски факултети, отъ които следъ 1848 г. били образувани 7. и 8. класъ. Суттнеръ, добъръ познавачъ на романскитѣ литератури, преподаваше нѣмска литература, логика, психология и френски езикъ. Голѣмо значение отдаваше на изучването слога на различнитѣ времена, народи и писатели, както и на стилистичнитѣ упражнения. Гимназиститѣ, юноши отъ всички обществени слойове и разни народности, нѣмаха много колегиални отношения помежду си. Имаше между тѣхъ и сърби, хървати, поляци, маджари, румъни. Като частенъ ученикъ живѣеше тогава въ института единъ приветливъ и даровитъ младъ принцъ въ изгнание, по-после испански краль Алфонсъ XII († 1885 г.). Младиятъ Иречекъ бѣше тогава съ слабо здраве; той се усили тепърва по-късно следъ дълго живѣене въ южна Европа. Отличаваше се особено въ класическитѣ езици, география и история. На нѣкои приятели на баща му много имъ се щѣше да излѣзе отъ него класически филологъ. Въ училището го хвалѣха за добрата му паметь, бързо учене на езици съ присѫтствие на духа. Матура издържа съ отличие.

Въ кѫщи много четѣше. На млади години той прочете почти цѣлия Časopis Českého Musea. Изучи практически разни езици особно сръбски или хърватски. За баща си, който въ свободнитѣ си часове се занимаваше усърдно съ по-старата чешка литература, преписваше по нѣщо си отъ книги и рѫкописи и му преглеждаше коректуритѣ. Въ Чехия ходѣше презъ ваканциитѣ на рѣдко, и то повечето въ Високо Мито, родното мѣсто на баща му. На 1868 г. баронъ Хелфертъ, професоръ Гиндели и тримата Иречековци пропѫтуваха пеша Шумава, отъ тогавашния стариненъ конски трамвай между Будеовице и Линецъ дори до Домажлице. Прага посети Иречекъ тепърва на 1870 г. Чичо му Войтехъ Шафарикъ го въведе въ остатъка отъ старопатриотическитѣ крѫгове, гдето най-голѣмо впечатление му направиха Ербенъ и Воцелъ, които и двамата малко следъ това се поминаха.

Спокойнитѣ времена се свършиха на 1871 г., когато баща му Йосифъ Иречекъ, до тогава министерски съветникъ, влѣзе въ министерството на графа Хохенвартъ като министъръ на изповѣданията и просвѣщението. Министерството биде повикано на власть подъ влиянието на голѣмото свѣтско събитие, нѣколко недѣли подиръ прогласяването на германската империя въ Версайлъ презъ победоносната война на Германия срещу Франция. Главна задача на министерството е била бързото изравняване на народнитѣ спорове и главно помирението съ чехитѣ. Графъ Хохенвартъ по всѣки начинъ се старалъ чехитѣ да влѣзатъ пакъ въ райхсрата, който тогава се състоеше отъ представители, изпращани отъ областнитѣ събрания. Ала всички надежди бѣха залудо. Благоприятното политическо положение скоро се промѣни, особно подиръ сключването на миръ между Германия и Франция. Помирението не стана. Министерството не можа да се удържи. Следъ неговото падане Йосифъ Иречекъ бѣше жестоко преследванъ отъ либералнитѣ нѣмци, и отъ зависимата отъ тѣхъ журналистика като единъ отъ най-опаснитѣ чехи; тази ненависть можеше да се забележи и 18 години по-късно въ некролозитѣ на виенскитѣ вестници следъ неговата смърть. Поради туй той се видѣ принуденъ да се изсели изъ Виена.

Константинъ Иречекъ бѣше изпратенъ за университетско образование (1872—1875) въ Прага, гдето се посвети на история. Философскиятъ факултетъ тогава имаше много видни сили. Прилежниятъ и основателенъ В. В. Томекъ четѣше австрийска и чешка история, пропѫтувалиятъ и красноречивъ Гиндели - нова история. Стариятъ баварецъ Хьофлеръ, за когото неговитѣ съотечественици постоянно се препираха дали е клерикалъ или либералъ, много начетенъ и любезенъ къмъ студентитѣ човѣкъ, ала въ науката повръхностенъ, четѣше всеобща история. Хиршфелдъ предаваше ясно и хубаво гръцка и римска история. Квичала имаше важни за историците лекции по историографията въ старитѣ вѣкове. Остроумните Льове и Фолкманъ четѣха философия. У тогавашния частенъ доцентъ, градския архиварь д-ръ Емлеръ човек имаше възможность основно да се упражни по латиннска срѣдновѣковна палеография. Вънъ отъ университетскитѣ крѫгове старитѣ семейни връзки сближиха К. Иречека съ Палацки; старецътъ често го подканяше къмъ усърдна работа по славянска история.

Въ университета тогава имаше живо движение между чешката младежь. За другари презъ тѣзи години Иречекъ имаше Ирасекъ, Менчикъ, Метелка, Мокри, Новачекъ, Резекъ, Ржежабекъ, Томайеръ, Връхлицки и др. Съ литературнитѣ чешки крѫгове той се сближи въ „Umělecká Beseda", гдето Халекъ председателствуваше книжовното отдѣление. Тамъ се запозна съ Зейеръ и Сладекъ. Съ своитѣ славянски студии скоро обърна върху си внимание. Бѣше председатель на „Slavia", тoгaвa малъкъ крѫгъ младежи, които се интересуваха за славянска литература, народни пѣсни и т. н., а на 1874 г. и председатель на „Akademický čtenářský spolek". Сношенията му съ южнитѣ славяни не бѣха по-слаби отколкото въ Виена; покрай разнитѣ модерни езици Иречекъ се научи да говори и български — не твърде лека работа при тогавашната липса на прирѫчни книги. Много дружеше съ младия французски професоръ Ернестъ Денисъ, който нѣколко години тогава живѣ въ Прага да изучи историята на Хуситската епоха. Четѣха заедно чешки исторически книги и статии и правѣха излети изъ Чехия, като посещаваха исторически забележителни мѣста; веднажъ въ една лѣтна нощь предъ изгрѣвъ слънце се възкачиха на Ржипъ. Добри спомени остави у Иречека рускиятъ професоръ Котляревски, славянски археологъ, който тогава дълго време остана въ Прага, прекрасенъ познавачъ на литературитѣ и научната библиография. Презъ есеньта на 1874 г. се преселиха за всѣкога въ Прага и родителитѣ на Иречека.

Първитѣ книжовни трудове на К. Иречекъ, като на мнозина новаци бѣха реферати върху нови книги, и то славянски въ Časopis Českého Musea, чийто редакторъ бѣше тогава Емлеръ; до 1878 г. излѣзоха всичко на всичко 71 такива (съ подпись: —č—). Рефератътъ върху книгата на Albert Dumont, Le Balkan et l'Adriatique (все тамъ г. 1873) нарастна на цѣла статия. Иречекъ скоро забеляза, че отъ балканскитѣ народи най-малко се знае за българитѣ. Още въ Виена захвана да събира заглавия на новобългарски книги. Вниманието на учения свѣтъ обърна върху си най-напредъ съ списъка на новобългарскитѣ книги, който излѣзе като приложение къмъ Периодическо списание на Браилското книжовно дружество, год.1872 (Bibliographie de la littérature bulgare moderne 1805-1870. Книгописъ на новобългарската книжнина). Тепърва на 1893 г. този опитъ биде замѣстенъ отъ по-пъленъ книгописъ за периода 1641 г. до 1877 г. — отъ Я. Теодоровъ. Въ сѫщото време К. Иречекъ свърза сношения и съ западъ. Въ парижского списание Revue de linguistique et de philologie comparée 1873 той публикува реферати върху българското Периодическо списание и хърватскитѣ народни пѣсни обнародвани отъ Курелацъ. Старитѣ му връзки съ Даничича помогнаха че той публикува изъ нѣкогашната рѫкописна сбирка на Павелъ Й. Шафарикъ, сега въ чешкия музей, неиздадения до тогава важенъ старосръбски паметникъ отъ началото на 13 вѣкъ — типика на студеначкия манастиръ, писанъ отъ сина на великия сръбски жупанъ Стефанъ Неманя, по-послешенъ сръбски архиепископъ св. Сава (въ Гласника на сръб. учено дружество, часть 40, 1874). Въ списанието Lumír на 1874 напечата животописитѣ на двама по-стари южно славянски будители, Георги Крижаничъ отъ 17 и Доситей Обрадовичъ отъ 18 столѣтие.

Сѫщата 1874 г. презъ ваканциитѣ той посети Сърбия и Хърватско. Следъ завръщането си описа Сърбия, главно Бѣлградъ, Крагуевацъ и шумадийскитѣ гори въ нѣколко книжки на Osvěta (1875), на която отъ тогазъ, при всички премеждия и скитания по свѣта, остана вѣренъ сътрудникъ. Тази му статия много похвали стариятъ Палацки.

Голѣмиятъ интересъ, възбуденъ за балканскитѣ земи отъ политическото движение, що избухна на 1875 г. въ Херцеговина и скоро следъ това въ България, подбутна Иречека да напише по-голѣмъ трудъ: българска история, отъ най-старо време дори до основанието на екзархията. Тя можа да бѫде издадена благодарение на наследеното познанство съ нѣмския книжарь Темпски, който е билъ издатель на Палацки, Шафарика и братия Иречекови. Книгата излѣзе на два езика, на чешки (безъ хонораръ): „Dějiny národa bulharského" на свезки отъ юний 1875 до януарий 1876 г., на нѣмски (съ хонораръ): „Geschichte der Bulgaren" изцѣло на нова година 1876 г. Тази история възбуди всеобщо внимание, понеже бѣ издадена тъкмо въ надвечерието на кървавата българска революция презъ пролѣтьта на 1876 г., която стана причина за руско-турската война 1877—1878 г. Па и откато бѣше излѣзло на 1797 г. Енгеловото съчинение, нѣмаше до сега подобна пълна прирѫчна книга. Тя, написана за кѫсо време, имаше разбира се много недостатъци на първиченъ трудъ. Авторътъ се намираше подъ влиянието на добъръ образецъ: историята на срѣдновѣковна Гърция, която не много преди туй бѣше издалъ следъ усърдни архивни студии професорътъ и библиотекарьтъ въ Краловецъ Карлъ Хопфъ. Въ цѣлата книга се забелязва борба противъ историческитѣ легенди, противъ мѣшението на народнитѣ пѣсни и повести съ историята, и стремежъ за реконструиране историята направо отъ сигурни извори. Въ туй отношение авторътъ си остана вѣренъ и до край. Като преднина на книгата може да се посочи добриятъ слогъ и ясно излагане и на най-заплетенитѣ въпроси. Твърде много мѣсто е посветилъ на литературната история и на историческата география; отъ по-новата литература много работи не е могълъ да намѣри въ Прага, но отъ друга страна пъкъ често се е ползувалъ отъ много рѣдки недостѫпни брошурки и вестници, печатани на изтокъ. Руски преводи на Иречековата книга излѣзоха два: единиятъ доста повръхностенъ отъ Яковлевъ въ Варшава, който по чудна случайность никогашъ не е изпадалъ предъ очитѣ на автора, другиятъ пъкъ, допълненъ отъ самия авторъ, отъ финландеца Ф. К. Брунъ и българина В. Н. Палаузовъ въ Одеса на 1878 г.; българскиятъ преводъ отъ Райновъ и Бояджиевъ е печатанъ въ Търново на 1886 г., маджарскиятъ отъ Р. Майеръ на 1889 г.

Издаването на книгата създаде многобройни връзки на Иречека съ самитѣ българи; на 1875 г. въ Прага дълго време преживѣ историкъть Маринъ С. Дриновъ, българинъ отъ Панагюрище, професоръ на харковския университетъ въ Русия, а на 1877 г. младиятъ докторъ по правото, който се връщаше отъ хайделбергския университетъ, д-ръ Константинъ Стоиловъ отъ Пловдивъ, по-после единъ отъ държавницитѣ на младото княжество. Възъ основа на своята книга К. Иречекъ биде промовиранъ на юний 1876 г. въ Прага за докторъ по философията.

Успѣхътъ на литературното поле му отвори пѫть къмъ университета. Като хабилитационно съчинение написа историко-географична студия върху голѣмия пѫть отъ Бѣлградъ за Цариградъ отъ римско дори до наше време, гдето по сѫщата посока се захвана постройката на желѣзница, и върху балканскитѣ проходи (Die Heerstrasse von Belgrad nach Constantinopel und die Balkanpässe, 1877). За да не възбуди съперничество у нѣмцитѣ, които тогава много се бояха отъ растещия брой на чешкитѣ частни доценти, той се кандидатира само по география и история на югоизточна Европа. Презъ 1877—1879 г. чете география на Балканския полуостровъ, за четвъртия кръстоносенъ походъ, история на Босна и т. н. По-малки научни статии между туй публикуваше въ Časopis Českého Musea, а отъ 1876 г. въ Věstník král. společnosti nauk.

Основаванието на новото българско княжество Иречекъ поздрави въ Osvěta отъ 1878 г. съ по-дълга статия, въ която покрай печатни релации е употрѣбилъ изобиленъ непечатанъ материалъ за турскитѣ кланета презъ 1876 г.; българскиятъ преводъ отъ Бенева излѣзе въ пловдивския вестникъ Марица отъ 1878 г. и въ особенъ отпечатъкъ като малка книжка.

Случайното му пѫтуване въ Швеция на 1877 г. даде поводъ за написване на нѣколко пѫтописни очерка въ Osvěta и Světozor. Изобщо въ свободнитѣ си часове Иречекъ всѣкога се е занимавалъ съ пѫтописъ, не фейлетоненъ, а основанъ върху подробни студии за земитѣ и тѣхното население, съ възможното вѣрно изображение физиономията на покрайнинитѣ, на населението и на неговия културенъ и икономиченъ животъ.

За историята на балканскитѣ земи следъ покоряването имъ отъ Турция останаха голѣми срѣдовѣковни архиви само на двѣ мѣста, въ Света гора Атонска и въ Дубровникъ. Архивата на нѣкогашната (до 1808 г.) дубровнишка република се пазѣше отъ австрийското правителство много строго; причина за това станаха нѣколкото кражби на документи следъ падането на републиката, па и по-късно. Съ помощьта на приятелскитѣ връзки на баща си съ генерала Родичъ, тогавашенъ губернаторъ на Далмация, К. Иречекъ успѣ да си отвори вратитѣ на тази архива. Той работи тамъ отъ августъ до ноемврий 1878 г., тъкмо презъ времето на босненската окупация, и повторно презъ ваканциитѣ на 1879 г. При второто си посещение бѣ и въ Бока Которска, въ Цетинье и Требинье. Огромниятъ събранъ историченъ материалъ му зададе нова цель въ живота. Като пръвъ резултатъ отъ ровенето му въ дубровнишката архива бѣ студията за търговскитѣ пѫтища и западналото вече рударство въ Сърбия и Босна презъ срѣднитѣ вѣкове, възъ основа най-вече на непознати до тогава дубровншки грамоти (Die Handelsstrassen und Bergrwerke von Serbien und Bosnien während des Mittelalters, въ изданията на крал. чешко общество на наукитѣ 1879). Въ Гласника на сръбското учено дружество (1879, часть 47) обнародва една отъ най-старитѣ сръбски грамоти, договора на послешния краль Стефанъ Първовенчани съ дубровничанитѣ около 1215 г. Въ едно дубровнишко списание по настояването на многобройни нови мѣстни приятели обнародва статия за стремежитѣ на старитѣ дубровничани, особно въ 15 столѣтие, да разширятъ своитѣ граници ((Slovinac 1879). Студията му за власитѣ и мавровласитѣ въ дубровнишкитѣ паметници (въ изданията на чешкото крал. общество на наукитѣ 1879) обърна вниманието на романиститѣ върху изчезналитѣ сега румъни въ планинитѣ на адриатическото крайбрѣжие. Тържествената сказка за Босна и Херцеговина презъ срѣднитѣ вѣкове, която държа въ главното общо събрание на музейното общество, излѣзе въ Časopis Českého Musea (1879). На по-широкото общество съобщи своитѣ пѫтни впечатления за Дубровникъ въ Osvěta (1879), а за римския Епидавръ, предшественика на Дубровникъ въ Světozor. Отъ 1878 г. взимаше участие съ библиографски прегледи на литературата върху южнитѣ славяни въ берлинскитѣ „Jahresberichte für Geschichtswissenschaften", въ които работи, съ прекѫсвания, дори до последно време.

Ала стоянето му въ Прага не бѣ за дълго. При всички свои научни работи, които високо се ценѣха на всѣкѫде и далече задъ граница, нѣмаше тогава изгледъ за университетска кариера въ Австрия. Причината за туй лежеше едно въ неизравненитѣ пражки отношения, гдето въ факултета се борѣха една срещу друга три партии: чуждитѣ нѣмци, австрийскитѣ нѣмци и чехитѣ, и второ въ опозицията къмъ хора, чиито имена възбуждаха неприятни спомени отъ 1871 г. Отъ друга страна българитѣ още презъ руското окупационно управление, когато Дриновъ бѣше пръвъ директоръ на просвѣщението, канѣха К. Иречека у себе въ освободеното отечество. Презъ второто си престояване въ Дубровникъ той получи покана отъ дветѣ правителства — на княжество България и на автономната провинция Източна Румелия, да постѫпи на служба у тѣхъ. Софийското правителство му предлагаше длъжностьта главенъ секретарь въ министерството на народната просвѣта съ 10,000 лева годишна заплата и контрактъ за петь години. Решението бѣ тежко, защото да приеме значеше да се откаже за много години, а негли и за винаги отъ щастливо захванатата научна и университетска дейность. Едни известия рисуваха нова България като цѣлъ хаосъ, други превъзнасяха напредъка и реда въ освободената земя. Въ началото на ноемврий 1879 г. К. Иречекъ замина презъ Виена за Лом паланка и отъ тамъ презъ рано заснѣжения Балканъ за София. Нѣколко деня по-късно цѣлото това пѫтуване може би нѣмаше да стане. Че първото българско министерство стои на тръне и че въ своитѣ комбинации при изборитѣ то си е направило зле смѣткитѣ, узна скоро цѣлъ свѣтъ. Първитѣ си впечатления отъ новото жилище Иречекъ описа въ статията: „Z nového Bulharska" въ Osvěta 1881 г.

Въ България К. Иречекъ остана петь години безъ два месеца (1879—1884). Първиятъ развой на новата държава много го интересуваше; знаеше добре литературата върху Гърция и Сърбия следъ освобождението имъ отъ турското иго. Въ Източна Румелия бѣха на власть коренни граждани, въ българското княжество — емигранти, българи, които сѫ живѣли преди това въ Румъния, Русия, въ разни други държави, или поне въ столицата на османското царство, въ Цариградъ. Имаше между тѣхъ хора и съ баснословно, не съвсемъ изяснено минало. Първата зима въ новата държава бѣше единъ видъ „карнавалъ на свободата"; хората несъзнателно разиграваха комедия, като се препираха въ политическитѣ събрания и клубове, при избори, въ Народното събрание, въ разнитѣ управления и въ вестницитѣ, които скоро смѣняха единъ други, при пълна свобода на печата. То бѣше нѣщо подобно като въ Чешко на 1848 г. На публични тържества интелигенцията играеше народни хора — дори и по улицитѣ. При туй шапкитѣ и цилиндритѣ не стояха добре на главитѣ; виждаше се, че тѣ сѫ ново нѣщо, намѣсто фесоветѣ и калпацитѣ. За приказъ бѣше първиятъ придворенъ балъ на януарий 1880 г., гоститѣ „ометоха” буфета съ баснословна бързина. Тѣзи работи бѣха естествени, ала чужденцитѣ виждаха въ тѣхъ незрѣлостьта и неспособностьта на новоосвободения народъ. Единъ дипломатъ намираше прилика съ еманципацията на негритѣ следъ гражданската война въ Съединените държави на северна Америка. Други прокарваха паралели между политическия животъ на малкитѣ балкански държави и американскитѣ републики на креолитѣ въ Гватемала или Венецуела; и еднитѣ и другитѣ иматъ, каже, наклонность къмъ промѣна въ управлението, къмъ избори на нови началници и промѣна на министерства. Тепърва полека лека всичко влизаше въ своя правъ пѫть.

Князъ Александъръ Бетенбергъ бѣше приветливъ, добродушенъ, ала неопитенъ юноша, съ чисто военно възпитание. Неговото незнание на правото и финанситѣ се експлоатираше отъ българскитѣ му съветници. Подъ влиянието на съотечественицитѣ си нѣмци отъ малкитѣ княжества и на нѣкои мѣстни водители, той отъ самото начало бълнуваше за измѣнение на конституцията, приета презъ руската окупация отъ Учредителното народно събрание въ Търново. Залудо му обясняваха чуждитѣ дипломати и чужденци на българска служба, между които и д-ръ Иречекъ, че за бъркотията не е крива нито конституцията, нито законитѣ, ами цѣлиятъ общественъ политически строй, който за една нощь не може до се преобрази. Туй се потвърди и презъ последващитѣ конституционни опити, които не принесоха очакваното подобрение. На Батенбергъ не му бѣше по волята да бѫде князъ въ чужда земя, чийто езикъ тепърва полека лека учеше, и не криеше туй. Затова чужденцитѣ на българска служба имаха къмъ него недовѣрие; очакваха, че нѣкогашъ при минутно настроение ще се отрече отъ престола и ще си замине. Дипломатитѣ говорѣха, че е много безразсѫденъ и непоследователенъ и че неочаквано може да изгуби престола си.

Секретарь на княжеската канцелария бѣше д-ръ Стоиловъ, младъ, образованъ и честенъ човѣкъ, добъръ ораторъ и юристъ, ала въ минути на заплитания губѣше умъ и енергия. Князъ Александъръ много уважаваше Иречека. Въ първитѣ години често замѣстяше д-ръ Стоилова, придружаваше княза въ пѫтуванията му и служеше за преводачъ въ двореца, особно между княза и неговитѣ министри председатели, главно митрополитъ Климентъ и Каравеловъ. Последниятъ, който имаше остъръ езикъ, злорадно казваше: „Нѣма по-лошо нѣщо, отколкото да бѫдешъ князъ въ страна, чийто езикъ не разбирашъ!" Въ втората половина на Иречековото стоене въ България неговитѣ сношения съ двореца и придворнитѣ много орѣдѣха.

Съ българскитѣ политици Иречекъ изобщо добре се погаждаше; между тѣхъ намѣри и нѣколцина стари познати.

Разбира се, че по нѣкогашъ съ тѣхъ се и не погаждаше. Само с Каравелова всѣкога бѣше добре. Каравеловъ, който 20 години е  живѣлъ въ Русия, бѣше оригиналенъ човѣкъ, съ занемарена външность, ала при туй начетенъ и остроуменъ; той знаеше добре цената на науката и литературата. Голѣмо влияние имаха въ София дипломатическитѣ крѫгове. Мнозина отъ чуждитѣ представители устрояваха великолепни събрания, особно рускиятъ Хитрово, австрийскитѣ баронъ Кевенхюлеръ (по-после посланикъ въ Парижъ) и баронъ Бигелебенъ, французскиятъ Шеферъ (братъ на прочутия ориенталистъ), английскиятъ Lascelles (по-късно посланикъ въ Берлинъ), румънскиятъ князъ Гика (следъ това посланикъ въ Виена). Д-ръ Иречекъ много дружеше и съ представителитѣ на Сърбия, съ генерала Груичъ, и по-послешенъ председатель на министерството, който тогава три години прекара въ София, и съ по-послешния министъръ-председатель Симичъ. Особно многобройно бѣше руското общество. Руситѣ тогава управляваха цѣлата българска армия. Тѣ бѣха раздѣлени на партии, които имаха опора въ петербургскитѣ котерии, и съ туй много си вредѣха. Директоръ на общественитѣ сгради бѣше по едно време князъ Хилковъ, следъ постройкитѣ на желѣзницитѣ въ Туркестанъ и Сибиръ прочутъ по цѣлъ свѣтъ, рускиятъ министъръ на пѫтищата и съобщенията. Българитѣ се само подсмиваха на неговитѣ проекти да се строятъ желѣзници съ помощьта на инженернитѣ войски. Тѣ изобщо не можеха да оценятъ идеитѣ и работата на чужденцитѣ. Опозиционнитѣ вестници, особно вънъ отъ София, пишеха злъчни статии противъ всички чужденци въ България, като че съ тѣхното изпѫждане веднага щѣха да настанатъ златни времена.

Самиятъ животъ бѣше мѫченъ: столицата — въ планинска мѣстность на вѫтрешностьта, се намираше далече отъ каквато и да е желѣзница, кѫщята бѣха повечето дървени, слабо запазени противъ голѣмитѣ студове. Презъ зимата често върлуваха ужасни пожари. Презъ лѣтото жаби и мишки съживѣваха пода; единъ плъхъ бѣше захапалъ ухото на младия секретарь на една дипломатическа агенция, когато спѣлъ сладко въ леглото си. Първата зима всички министерства, освенъ военното, бѣха заедно въ една двуетажна дървена кѫща. По-малкитѣ министерства разполагаха въ нея едва съ по една стая. Когато напр. веднажъ министрътъ на правосждието обясняваше нѣкому си много нагледно правото, цѣлата кѫща бѣше на кракъ и всички тичаха да видятъ, какво се е случило. Въ княжеския палатъ — старъ конакъ на турския валия, валѣше презъ стрѣхата и капѣше въ сѫдоветѣ поставени по подоветѣ. Полека лека обаче градътъ се изпълни съ нови здрави кжщи.

Министерството на просвѣщението имаше отначало много слабъ персоналъ, който тепърва следъ година съ по-голѣмъ изборъ се замѣсти съ свършили хора. Още първата зима изникнаха спорове върху основни въпроси. Българскитѣ политици искаха да наредятъ всемогѫща държавна машина по французски образецъ, управлявана отъ единъ центъръ, съ хиляди плащани отъ държавата и зависими отъ нея и отъ политическитѣ партии чиновници. Сѫщитѣ стремежи, които бѣха, както разправя отъ собственъ опитъ английскиятъ историкъ Finlay основната грѣшка на младото гръцко кралство. За тукашнитѣ страни обаче много повече би прилѣгало управление, което да почива върху самоуправлението на добре организувани окрѫзи и общини или — както казваше Лавеле — нѣщо по образеца на Швейцария или Норвегия. Нѣкои хора искаха веднага да направятъ държавни всички общински училища, на което д-ръ Иречекъ се противѣше съ успѣхъ. Тепърва следъ неговото заминаване общинскитѣ учители ги направиха държавни чиновници и — агитатори, както бѣше въ Сърбия. Българитѣ, възпитани въ Русия, искаха да изхвърлятъ отъ срѣднитѣ училища класическитѣ езици, които поради това, наистина бѣха турнати на заденъ планъ. Тепърва, когато срѣднитѣ училища бѣха допълнени и ученицитѣ отъ българскитѣ реални гимназии не се приемаха въ чуждитѣ университети, настана обратъ. Като цель на организацията Иречекъ всѣкога сочеше основаванието на български университетъ. Въ държавното управление той придоби скоро голѣмо влияние. За него се говорѣше, че може да напише нѣкой меморандумъ, законъ или правилникъ за една нощь. За централната админстрация той бѣше живъ речникъ и заседаваше въ разни комисии; за организиране на управленията, за жандармерията, за аграрнитѣ въпроси, даже и въ комисия за изкоренение на разбойничеството. Въ заседанията на Народното събрание седѣше при министерската маса; имаше и нощни заседания до четири часа зараньта. Занятията му по-рано съ народно стопанство и държавна администрация покрай историческитѣ му студии, сега му бѣха отъ голѣма полза.

Презъ пролѣтьта на 1881 г. князъ Александъръ направи държавенъ превратъ: прогласи, че не желае да бжде по-нататъкъ князъ, ако не бѫде суспендувана конституцията за седемь години. Русия, Австрия и Германия не искаха промѣната на княза и го подкрепяха, особно руситѣ, съ голѣми усилия. Англичанитѣ пъкъ въ сѫщото време подстрекаваха опозицията, само за да вредятъ на руситѣ. Председатель на новото министерство бѣ министрътъ на войната, финландецътъ генералъ-лейтенантъ Еренротъ. Управлението на министерството на просвѣшенисто, като не можаха да намѣрятъ другиго, временно прие главниятъ секретарь д-ръ Иречекъ. Свищовското събрание отъ 13 юлий 1881 г. единодушно прие предложението на княза.

Новото дефинитивно министерство се състави на кувертата на българския държавенъ параходъ „Голубчикъ" въ Дунава предъ Свищовъ, съ голѣми мѫки, защото генералъ Еренрот се скара с дипломатическия агент  Хитрово и замина за Русия. Министерството нѣмаше председатель, само когато князътъ липсваше замѣстяше го нѣкой отъ рускить генерали. То изглеждаше като „дружина, която случайно се е събрала въ желѣзниченъ вагонъ". Д-ръ Иречекъ, досега „управляющъ”, пое управлението на министерството на просвѣщението вече като министъръ. Елементъ на раздоръ бѣше министрътъ на външнитѣ работи и пощитѣ д-ръ Вълковичъ, който се бѣше скаралъ съ румелийското правителство и бѣше дошълъ въ княжеството. Той е училъ медицина въ Парижъ, билъ е високъ воененъ лѣкарь на турска служба, напоследъкъ въ София, знаеше добре французски и слабо български; занимаваше се само съ самохвалство, лъготене или правене клюки. При туй често ставаше жертва на шегобийци, които се ползуваха отъ неговото лековѣрие, особно когато се указа, че въ пощата се отварятъ и четатъ писмата. Учреди се държавенъ съветъ, ала тъй нещастно, че той се състоеше едва ли не повече отъ нѣкогашни турски чиновници, които въ много работи изпъкваха съ своитѣ баснословни незнания, ала инакъ бѣха наследили голѣма часть отъ прочутата хитрость на старитѣ византийски евнуси. Най-лошо бѣ при юридически и народостопански въпроси. Тогава дебатитѣ въ държавния съветъ изглеждали, казваха, като неуспѣшенъ юридически ригорозумъ, при който никой нищо свѣстно не знаелъ, нито професори, нито студенти. Князътъ самъ бѣше подъ влиянието на хора, които не бѣха членове на министерството (Грековъ и др.) и бѣха образували единъ видъ камарила. Либералната опозиция, която тогава се пренесе въ Пловдивъ, съ право изтъкваше, че новото правителство не съумѣ да използува сгодното време за организаторска работа.

Презъ своето 14-мѣсечно министерствуване д-ръ Иречекъ издигна много сгради за държавни училища, които по-рано се помѣщаваха въ дървени бараки, въведе редъ въ училищата съ подробни предписания, които до нѣкѫде и до днесъ сѫ въ сила, и поднови българското Книжовно дружество, основано отъ емиграцията задъ Дунава въ Румъния, въ Браила; отъ 1882 г. неговото списание излиза въ София. Имаше дни, когато д-ръ Иречекъ съ своитѣ другари отъ ранни зори дори до полунощь киснѣше въ канцеларията. Къмъ министерството на народната просвѣта принадлежеше и статистическото бюро, държавната печатница и Държавенъ вестникъ. Турското издание на Държавенъ вестникъ редактираше албанецътъ Юсуфъ бей, който не се отричаше отъ напиткитѣ, запретени отъ пророка и въ единия джебъ носѣше фесъ, въ другия калпакъ. Туй издание бѣ спрѣно, когато излѣзе броятъ съ турското стихотворение на Юсуфа за д-ръ Вълковича, което имаше много подозрителни рими, каквито не се употрѣбятъ въ одитѣ.

Князъ Ялександъръ на 1882 г. замина ужъ за своето хесенско отечество а въ сѫщность за Петербургъ. Своето намѣрение той скри и отъ своитѣ министри. То бѣ да моли отъ Русия председатель на министерството. Следъ дълги преговори, изпратенъ бѣ генералъ Соболевъ, по-късно началникъ на дивизия на бойното поле въ Манджурия. Съ него дойде и новиятъ воененъ министъръ баронъ Каулбарсъ. Новото министерство се състави на юлий 1882 г. отъ руси и българи консерватори. Тя бѣ сѫдбоносна година. Силитѣ съ криво око гледаха на усилването на руското влияние въпрѣки Берлинския договоръ, който гарантираше на България народна самоуправа. Консерваторитѣ не се спогодиха съ генералитѣ, и скоро князътъ бѣше напуснатъ отъ всички българи. Макаръ че се бѣ обвързалъ въ Петербургъ да задържи рускитѣ министри известно време, при все това презъ септемврий 1883 г., следъ коалицията на всички български партии, възстанови Търновската конституция и уволни рускитѣ генерали. Туй стана причина за скарването съ Русия. Александъръ между туй подпадна подъ влиянието на англичанитѣ, и, както е известно, най-после на 1885 г. биде принуденъ да напусне България.

Д-ръ Иречекъ следъ оставката на министерството биде назначенъ съветникъ при министерството на народната просвѣта, както тогава при министерството на финанситѣ имаше сѫщо такъвъ чужденецъ съветникъ французинътъ Е. Queillé, по-после директоръ на финанситѣ въ Алжиръ. Иречекъ бѣше сѫщо и председатель на учебния съветъ, който имаше за задача да помага на министерството на просвѣтата. Ала презъ последния превратъ учебниятъ съветъ биде разтуренъ; говорѣше се, че председательтъ само работи, а останалитѣ членове ужъ се търкаляли по канапетата и въ заседанията говорили врѣли и некипѣли работи.

Сега настанаха за Иречекъ по-свободни времена, когато можеше да се предаде на литературни студии и пѫтувания по страната. Чиновницитѣ отъ министерството, съ висше образование българи, тогава доброволно приеха да преподаватъ въ най-горнитѣ класове на софийската гимназия. Часть отъ ученицитѣ бѣха възрастни, узрѣли хора; тепърва полека лека се изравниха генерациитѣ въ отдѣлнитѣ класове. Д-ръ Иречекъ преподаваше история, поради липса на книги главно по рѫкописни бележки. Неотколе при 25-годишния юбилей на гимназията, нѣкогашнитѣ му ученици си спомниха и за него въ юбилейния сборникъ; тамъ се даже споменува, че „говорилъ много сладко български" (Юбилеенъ сборникъ, на I софийска държавна мѫжка гимназия, София, 1904 стр. 146).

Най-близъкъ крѫгъ му бѣха българскитѣ писатели. Старото поколѣние се представяше отъ стария Петко P. Славейковъ, който въ турско време издаваше въ Цариградъ вестници, календари, стихотворения, преводи и пр., самоукъ и прекрасенъ познавачъ на България и българския езикъ. Душата на Книжовното дружество бѣше веселиятъ Василъ Дим. Стояновъ, тогава губернаторъ въ Варна, следъ това главенъ секретарь на министерството на народната просвѣта и т. н. Училъ бѣше въ Прага правото и до край време говорѣше добре чешки. Много дружеше д-ръ Иречекъ съ геолога Г. Златарски, съ когото не веднажъ е пѫтувалъ по България, и съ статистика Мих. Сарафовъ, който често става министъръ. Други приятели му бѣха познавачътъ на черковнитѣ работи П. Генчевъ, директорътъ на държавната печатница Кирковъ и др. Въ Пловдивъ живѣеха и само отъ време на време дохаждаха въ София икономистътъ и финансистътъ Иванъ Ев. Гешовъ, поетитѣ Вазовъ и Величковъ, книжарьтъ Хр. Г. Дановъ и др.

Дохаждаше у него и поетътъ Светославъ Миларовъ, човѣкъ съ малъкъ ръстъ, който правѣше впечатление съ своитѣ сантиментални декламации. Той не бѣше винаги съ ума си, особено отъ като падна отъ конь въ търновскитѣ скали. Веднъжъ седѣше самъ у Иречека на канапето и излагаше своето недоволство отъ българската политика, горе долу тъй: „Не съмъ спокоенъ. Имамъ за туй причини. Азъ съмъ потомъкъ на онѣзи, които нѣкога сѫ царували въ нашето отечество. Водя рода си отъ старитѣ български царе. Не мога да го докажа, но азъ го чувствувамъ". При туй държеше рѫката си, като всѣкога, театрално на сърдцето си. Въ времето на Стамболова, когато се управляваше съ бесилки, което както се знае, е лесна работа, ала близка на турската държавна мѫдрость, Миларовъ въ ранни зори на 27 юлий 1892 г. билъ извлѣченъ отъ затвора въ София и тайно и бързо обесенъ, а заедно съ него и трима другари, между които и буйниятъ Тома Георгиевъ, единъ отъ участницитѣ въ Срѣдногорското възстание на 1876 г., въ времето на д-ръ Иречека регистраторъ въ неговото министерство. Миларовъ е билъ осѫденъ на смърть възъ основа на неговия дневникъ, пъленъ съ побъркани субективни излияния.

При всѣки случай въ София д-ръ Иречекъ прилежно се отдаваше на разни студии. Вече поради практическа потрѣба той си бележеше всичко нуждно за българския езикъ отъ живия говоръ. Учеше се новогръцки и турски, четѣше новитѣ исторически и географски съчинения и много се занимаваше съ държавнитѣ науки. Ползуваше се отъ всѣки случай да пѫтува по България и Източна Румелия, и по-добре познаваше страната, отколкото софийскитѣ политици. Голѣмитѣ си пѫтувания той направи на 1883 и 1884 г. на собствени разноски, презъ лѣтнитѣ си отпуски. Той е билъ въ най-отдалеченитѣ гористи пустини, на най-виднитѣ планински върхове, при всички по-знаменити развалини отъ стаpo време За познаване на днешна България и за историческата география туй пѫтуване принесе много резултати, ала що се отнася до писмени паметници отъ българско време въ срѣднитѣ вѣкове, надписи и рѫкописи — само голѣмо разочарование. Следъ многото бури въ страната сравнително малко работи сѫ запазени.

На български д-ръ Иречекъ обнародва освенъ служебни работи по учебното дѣло, аграрнитѣ въпроси (заедно съ Сарафова на 1880 г.) и т. н. редъ статии въ Периодическо списание на Книжовното дружество: на 1882 г. за последния български царь Иванъ Срацимиръ въ Видинъ (до 1396 г.), за географическото изследване на България (кѫсъ отъ пражскитѣ му доцентски лекции), за българския речникъ на иеромонахъ Неофитъ Рилски, огроменъ манастирски трудъ, който за жаль и до последно време остана въ рѫкописъ. Много се четѣха Иречековитѣ преводи на старитѣ пѫтописи по България отъ 15 и 16 столѣтие, грижливо изработени и снабдени съ коментарии (Бертрандонъ де ла Брокиеръ, Петанчичъ, Курипешичъ, Рамберти, Бусбекъ, Герлахъ). Упѫтванията му за събирание археологически и историко-географически материали (1883 г.) бѣха преработени отъ Драговичъ за Черна гора, а по-кѫсно и за Босна отъ самитѣ областни власти. Голѣма сензация правѣха подробнитѣ описания на собственитѣ му пѫтувания по Срѣдна гора и Родопитѣ, а нѣкои откѫслеци по-късно бѣха вмъкнати и въ българскитѣ читанки. Въ книжкитѣ отъ 1884 г. има обнародвани и пѣсни на македонски българи отъ Родопитѣ и други дреболии.

Материали за античната география и епиграфика д-ръ Иречекъ обнародва съ посрѣдничеството на проф. Кипертъ въ изданията на Берлинската академия (Monatsberichte 1881). По-дребни статии върху рѫкописи, старопечатни книги, надписи, тайни езици публикува въ Архива на проф. Ягичъ, който тогава живѣеше въ Петербургъ. Читателитѣ на „Osvěta" сигуръ помнятъ пространнитѣ статии „Z Východní Rumelie" въ „Osvěta" (1882) и „Rylský klášter" (1883), по-късно „Na makedonských hranicích" (1886); на тѣхъ, разбира се, се вижда, че отдѣлни части сѫ писани често следъ дълги прекѫсвания, като сѫ използувани на бързо свободнитѣ минути, като резултатъ на което сѫ разнитѣ въ тѣхъ несъразмѣрности.

Контрактитѣ на чуждитѣ чиновници въ България наближаваха да изтекатъ, и мнозина се готвѣха да си заминатъ. Ала д-ра Иречека българитѣ не искаха да пуснатъ. Споредъ новия договоръ отъ 22 августъ 1883 г., той бѣ назначенъ за директоръ на Музея и Народната библиотека, съ 9600 лева заплата, като се освобождаваше при туй отъ всички политически задачи. Въ случай, че въ София би се отворило висше училище или университетъ, той имаше право да стане професоръ въ туй заведение. Контрактътъ бѣше направенъ за доживотна служба и му даваше право на пенсия. Ала скоро изникнаха мѫчнотии. Новата Народна библиотека бѣше помѣстена въ малка дървена пристройка вѫтре подъ кубетата на голѣмата нѣкогашна турска джамия, по-голѣмата часть отъ книгитѣ лежеше затворена въ сандъци и цѣлата сбирка можеше всѣки день случайно да изгори. Сградитѣ, въ които можеше да се премѣсти, бѣха или недостатъчни по размѣритѣ си или пъкъ не можеха да понесатъ товара на книгитѣ. Освенъ това политическитѣ отношения много се размѫтваха. Прозорливитѣ хора предвиждаха буря: революция въ Източна Румелия, война съ Сърбия и заминаването на княза Александъръ. На д-ръ Иречека отдавна вече не липсваше възможность да замине, ала той не искаше и другаде да стане чиновникъ, както му се често предлагаше, дори следъ години и въ Виена, и искаше да си остане човѣкъ на науката. Най-после той бѣ назначенъ редовенъ професоръ по всеобща история, съ особенъ огледъ на историята на славянитѣ, въ чешкия университетъ въ Прага, отъ 1. октомврий 1884 г. Туй мѣсто той прие по настояване на своитѣ пражски приятели и особно на своитѣ родители, макаръ че то бѣ свързано за него съ голѣма материална загуба, загуба на половината отъ досегашния му приходъ.

Въ Прага д-ръ Иречекъ остана повторно осемь и половина години (1884—1893). Ала туй му стояне много се отличаваше отъ първото. Имахме университетъ, но не такъвъ, какъвто очаквахме. Той бѣше наследилъ всички лоши страни на първоначалния общъ университетъ, люшканъ отъ борбитѣ на партиитѣ. Първото заседание на философския факултетенъ съветъ просто поразило д-ръ Иречека. Намѣсто усърдна литературна и научна работа, въ университетскитѣ крѫгове бѣха се загнѣздили лични спорове и дребнави полемики, съ множество брошурки и статийки; тази полемическа литература е главно пражски специалитетъ.[1] Скоро захвана Иречекъ да тъкми, какъ пакъ да зарѣже Прага. Самитѣ българи, които въ туй време бѣха основали висше училище или университетъ, най-настойчиво го канѣха у тѣхъ си, а своитѣ опити тѣ повториха и следъ като той замина за Виена. Въ Прага на проф. Иречека не оставаше друго, освенъ да се крие предъ хората повече, отколкото на изтокъ и да се грижи безогледно само за своитѣ планове и работи. Презъ по-голѣмата часть отъ своето стояне въ Прага той живѣ въ кѫщата на „Osvěta", далечъ отъ центъра на града, а презъ ваканциитѣ, дори и презъ най-малкитѣ, прекарваше въ далечни пѫтувания, въ далматинскитѣ и италски архиви, въ Сърбия, Босна, Франция и т. н. Въ литературнитѣ пражски дружества той бѣше въ настоятелството само на историческото дружество За членъ на новата чешка академия той биде избранъ тепърва на 1891 г., когато половинъ година преди туй бѣше станалъ дописенъ членъ на виенската академия.

Къмъ всичко това се присъедини и пъленъ обратъ въ семейството на проф. Иречека. Отъ три сестри следъ завръщането си отъ България той намѣри жива само една. Баща му, който презъ 1878—1879 г., тъкмо преди неговото заминаване за България, бѣше на връха на своята литературна дейность, следъ туй усърдно взимаше участие въ заседанията на областното събрание и парламента, като изпита при това много неблагодарность, и здравието му значително се разклати. Кроеше съвсемъ да се изсели отъ Прага, ала вече твърде късно, когато му прѣчеше на туй злата болесть. По-после той биде парализиранъ и следъ две години боледуване се помина на 25 ноемврий 1888 г. Ядовити вестникарски статии и тъй наречени научни полемики се пишеха срещу него и презъ последното му боледуване, дори се печатаха, когато той вече лежеше въ агония ...

Най-добри спомени остави у проф. Иречека въ Прага университетската младежь. За изработването на своитѣ лекции той полагаше всѣкога и всѣкѫде много трудъ. Въ Прага чете върху старата география, географията и етнографията на балканскитѣ земи, върху кръстоноснитѣ походи, върху византийската история и историята на южнитѣ славяни, върху историята на Турция и историята на източния въпросъ дори до 19 ст. и т. н. Освенъ това съ време намѣри малко студенти и за славянски упражнения, за четене на срѣдновѣковни кирилски грамоти.

Веднага следъ дохождането си въ Прага той се върна къмъ своитѣ по-стари занятия върху историята на южнитѣ славяни. Сръбскитѣ историци Иларионъ Руварацъ, Любомиръ Ковачевичъ и Панта Сречковичъ тъкмо водѣха споръ, да ли последниятъ Неманичъ, Душановиятъ синъ царь Урошъ (1371 г.) е билъ убитъ отъ краль Вълкашинъ или не. Д-ръ Иречекъ въ статията си „Srbský cář Círoš, král Vlkašin a Dubrovčané" изнесе на яве подробната история на туй време изъ дубровнишкия архивъ и документалното доказателство, че още следъ смъртьта на краль Вълкашина, който е загиналъ въ боя съ турцитѣ въ околностьта на Одринъ, безземениятъ Урошъ е взималъ пари отъ дубровничанитѣ (въ Časopis Čes. Musea" 1886, извлѣчение на нѣмски въ „Věstník Král. čes. společnosti nauk" 1885, преводи отъ Дим. Руварацъ въ H. Садъ и отъ Буличъ въ Сплитъ). Несполучливата сбирка „Monumenta Ragusana" на югославянската академия Иречекъ основно разчепка най-напредъ въ „Časopis Čes. Musea" 1885, а следъ нейното не по-малко несполучливо продължение съ нова критика въ Ягичовия Архивъ (т. 19, 1897).

Ала преди всичко Иречекъ имаше да преработи материалитѣ, събрани въ България. Гръцкитѣ и римски надписи съ студиитѣ си за положението на античнитѣ градове и за границитѣ на езицитѣ и провинциитѣ презъ времето на римскитѣ царе Иречекъ публикува въ виенскитѣ „Archaeologisch-epigraphische Mittheüungen" (1886). Пѫтописниятъ си пъкъ материалъ обработи въ голѣмата книга: „Cesty po Bulharsku" (v Praze, Matice česká 1888, 710 стр.); българскиятъ преводъ отъ Аргирова излѣзе въ Пловдивъ на 1899 г. Въ по-малки статии Иречекъ разглежда остатъцитѣ на печенезитѣ и куманитѣ въ България (Кг. č. spol. nauk 1889) и промѣнитѣ на населенията въ България следъ освобождението (Oest.—ung. Revue 1890). Срещу обширната литература, която никнѣше върху България следъ сръбско-българската война и съдържаше много измислени и погрѣшни данни, бѣше отправено Иречековото подробно описание на страната съ прегледъ на най-новата й история: „Das Fürstenthum Bulgarien" (въ Прага, Виена и Лайпцигъ 1891, 573 стр., съ илюстрации и карта). Българскиятъ преводъ отъ г-жа Екатерина Каравелова излѣзе сѫщо на 1899 г. Книгата бѣ много добре посрещната въ дипломатическите крѫгове, гдето съжаляваха, че нѣмало подобни прирѫчни и надеждни книги и за другитѣ съседни страни. Въ България мнозина бѣха засегнати отъ разни истини, защото Иречекъ не замълча напр. отварянето на писмата въ пощата презъ времето на Вълковича и по-после, и защото въ една глава ужъ нарисувалъ твърде несправедливо „политическото общество"^[2].

Следъ сбиркитѣ отъ сръбски грамоти на Миклошича, Пуцича и др., излѣзоха като нова прибавка къмъ тѣхъ „Споменици српски" отъ К. Иречекъ, въ които за пръвъ пѫть видѣха бѣлъ свѣтъ по-голѣмъ брой сѫдебни документи и частни писма отъ срѣднитѣ вѣкове (Споменикъ на сръб. академия, т. 11, 1892). Тукъ принадлежатъ и по-малкитѣ студии: за Тольенъ, внука на Неманя, и Хумскитѣ князье въ 13 столѣтие (Гласъ на сръб. академия кн. 35), за надписа въ Величани съ имена на херцеговинската аристокрация отъ XIV столѣтие (Гласникъ на босенския музей 1892) и др. Къмъ новата история спада: „Poselství republiky Dubrovnícke k císařovně Kateřině II" (чешката академия 1893), гдето се рисува сѫдбата на републиката презъ времето на упадъка дори до нейния край. Отъ тогазъ Иречекъ обнародва въ Ягичовия Архивъ многобройни критики върху издания на грамоти и лѣтописи, както и върху исторически монографии; много отъ тѣзи критики образуватъ цѣли студии, за които е употрѣбенъ и рѫкописенъ материалъ.

Иречекъ не забравяше и популяризирането на науката. Въ Отовия „Slovník Naučný" отъ 1888 г. издаде цѣла редица ориентачни статии върху историята на балканскитѣ земи (по-голѣми сѫ: Албания, Босна, България, Черна Гора, Далмация, Дубровникъ, Херцеговина, Хърватско, иллирци, Македония и т. н.). Той стана сътрудникъ и на Брокхаузовата енциклопедия. Въ „Osvěta" отъ него излѣзоха не само пѫтописни драски, като за Санъ-Маринската република (1889) и за Далмация (Стонъ и Мльетъ 1891), ала и трудове върху съвременни политически въпроси, за Цариградскитѣ проливи (1892), преди организацията на чешката академия за ученитѣ академии въобще (1889), рецензии и известия за книги.

Стоянието на Иречека въ Прага взе на пръвъ погледъ неочакванъ край. Министерството на просвѣщението му даде отпускъ за презъ цѣлото лѣто на 1890 г. за архивни изследвания въ Италия и Далмация. Безъ да гледа на този свършенъ фактъ, професорскиятъ съветъ го избра за деканъ презъ 1889—1890 г. Къмъ края на зимния семестъръ обаче стана спрѣчкване за нѣкаква си дребна университетска демонстрация. Проф. Иречекъ си подаде оставката отъ деканството и въ съгласие съ министерството замина за югъ. Създаденото положение не можа вече да се поправи. Пражанитѣ не направиха и най-малка постѫпка, за да задържатъ своя съотечественикъ въ Прага. Изглеждаше, че тѣ по-скоро съ нетърпение очакваха заминаването му. Неговото мѣсто остана незаето, защото пражската му катедра бѣше само „ad personam" и можеше лесно да се остави на заденъ планъ.

Въ Виена наследникъ на Миклошича стана на 1886 г. В. Ягичъ, до тогава професоръ по славянскитѣ езици въ Петербургъ, а преди туй въ Берлинъ. Той основа семинаръ за славянска филология съ богата библиотека и гледаше да прокара въ университета още единъ славистъ. Професорското тѣло реши да се повика историкъ, съ което, макаръ че прѣко за туй да не е решавано, се поднови нѣкогашната катедра на Коллара. За откритото мѣсто биде поканенъ К. Иречекъ. Названието на професурата гласѣше за „славянска филология и старини", ала въ подробности на новоповикания професоръ биде възложено да предава история на славянитѣ и тѣхнитѣ съседи. К. Иречекъ зае своето мѣсто на 1 априлий 1893 г. Слушателитѣ му бѣха повечето южни славяни, за това въ своитѣ лекции и упражнения той обръщаше внимание преди всичко на балканскитѣ земи. Отъ 1898 г. Иречекъ стана редовенъ членъ на виенската академия на наукитѣ, въ чиято срѣда бѣ желана нова сила. Той я представяше въ първия международенъ конгресъ на академиитѣ въ Парижъ на 1901 г.; своитѣ впечатления описа въ „Osvěta". Сѫщевременно като членъ на архивния съветъ въ министерството на вѫтрешнитѣ работи, той взимаше живо участие въ много организаторски работи. До Прага прескачаше по-често до като бѣше жива още майка му (+1895), следъ туй обаче само подиръ по-дълги нѣколкогодишни прекѫсвания.

Научнитѣ работи на Иречека получиха въ Виена отъ много страни новъ тласъкъ. За юбилея на дѣдо си Павелъ И. Шафарикъ той написа обширна студия за по-раннитѣ му години, особно за престояването му между сърбитѣ въ Нови Садъ (1819—1833), въ „Osvěta" 1895. Наченкитѣ на славянската поезия въ Дубровникъ Иречекъ освѣтли съ обширни статии, най-напредъ за Шишко Минчетичъ и неговата епоха (Ягичовия архивъ, т. 19, 1896), и следъ туй съ приноси къмъ историята на дубровнишката литература (все тамъ т. 21,1899). Той намѣри най-стари фрагменти на дубровнишката художествена поезия отъ около 1420 г. — кирилски драсканици на млади аристократи въ единъ пергаментовъ рѫкописъ, който съдържа митнишки правила. Мъглявитѣ фигури на латинскитѣ и славянски поети отъ 15—16 столѣтие Иречекъ постави, възъ основа на сѫдебни книжа, върху твърдата почва на действителностьта, гдето прочутитѣ поети се явяватъ, разбира се, въ свѣтлината на реалистическитѣ фигури отъ ренесанса — въ разни сбивания, любовни интриги и други авантюристични положения. Особно явление на Балканския полуостровъ сѫ мѣстнитѣ имена, образувани отъ имена на светии, патрони на черкви; тѣ се срѣщатъ въ морскитѣ крайбрѣжия и водятъ потеклото си до нѣкѫде отъ старохристиянско време, ала въ вѫтрешностьта не ги намираме. Въ връзка съ туй е и пренасянето на мѣстни имена отъ Мала Азия въ Европа подъ влияние на литературата, сиречь на легендитѣ отъ срѣднитѣ вѣкове. И дветѣ тѣзи нѣща Иречекъ изложи въ една академическа студия (Das christliche Element и пр. въ Sitzungsberichte на Виенската академия, т. 136, 1897, преведена и на български отъ Аргирова въ Псп., кн. 55 и 56). Въ увода къмъ грамотитѣ отъ Албания, които той издаде заедно съ д-ръ Thallóczy, обясни историята на североалбанскитѣ династии отъ 15 столѣтие (Ягичовиятъ Архивъ 21). Къмъ българската история се повърна съ статията си върху новооткрития кирилски надписъ на царь Самуила отъ 993 г. въ Македония (все тамъ). Тържествената му академическа речь разглежда значението на Дубровникъ въ историята на срѣдновѣковната търговия (въ Алманаха на виенската академия 1899). Върху новото издание на законника на сръбския царь Стефанъ Душанъ отъ Ст. Новаковичъ Иречекъ написа рецензия, нарастнала въ цѣла студия, въ която особено е обяснено отношението на законника къмъ по-старото сръбско право, къмъ византийското право и траенето на неговата сила (Ягичовиятъ Архивъ 21 1900).

Възъ основа на материала, събиранъ още отъ 1878 г., Иречекъ очерта историята на остатъцитѣ отъ римското или по-късно романско население въ градоветѣ на Далмация и неговото историческо отстѫпване предъ славянския елементъ; при туй изнесе на яве непознати до сега паметници отъ 13—14 столѣтие на мѣстния романски диалектъ, който е образувалъ преходъ между италиянския и румънския езикъ, и богати списъци на лични имена (Die Romanen in den Städten Dalmatiens während des Mittelalters, въ Denkschriften на виенската академия 1901 — 1904 три свезки въ 4-о) Срѣдновѣковната латинска и славянска канцелария на Дубровнишката република Иречекъ описа въ статия начъртана още на 1892 г. и отъ тогава постоянно допълвана (Ягичовиятъ Архивъ, т. 25 и 26, 1903—1904). Заедно съ стария си приятель, прочутия юристъ д-ръ В. Богишичъ, той издаде непечатания до тогава латински статутъ на града Дубровникъ отъ 1272г.; изданието е снабдено съ обширенъ уводъ, приложения и речникъ (Monumenta historico-juridica Slavorum meridionalium на югославянската академия, т. 9, 1904). Съ Мюнхенския византологъ професоръ К. Крумбахеръ Иречекъ изработи проектъ за нова сбирка отъ срѣдновѣковни и нови гръцки грамоти, който презъ май 1894 г. биде приетъ отъ международната асоциация на академиитѣ на конгреса въ Лондонъ.

Иречекъ винаги е билъ цененъ отъ учения свѣтъ. Той е редовенъ членъ на виенската и пражска академии, дописенъ членъ на академиитѣ въ Загребъ, Бѣлградъ, Будапеща, Петербургъ и Мюнхенъ, външенъ членъ на крал. чешко дружество на наукитѣ въ Прага, почетенъ членъ на българското Книжовно дружество и на българското Археологическо дружество въ София, на Матица сръбска въ Нови Садъ и на руския Археологически институтъ въ Цариградъ. Баща му съ своитѣ ордени можеше да получи титлата „свободенъ господинъ", ала той не направи туй. И синътъ никога не е ламтѣлъ за титли и ордени.

Професоръ Иречекъ принадлежеше, както Луи Леже въ своитѣ реферати често пишеше, къмъ „династия отъ учени". Отъ дѣда си П. И. Шафарикъ и баща си Йос. Иречекъ той наследи любовь къмъ науката и литературата, срѫчность въ учение на езици, наклонность къмъ библиография и библиофилство и познанство съ цѣлата литературна техника. Въ своитѣ университетски лекции Иречекъ често повтаряше правилата за историка: да чете по-често и по-внимателно старитѣ източници, отколкото нови книги и статии; грижливо да изучва всичко, безъ огледъ на езика, на който сѫ писани изворитѣ; всѣкога да работи безъ предварително съставени инструкции и идеи, и да чака резултата, които съ събиране на материала и грижливо сравнение на разнитѣ данни самъ по себе ще изкочи; да не вижда никога въ нѣщата повече, отколкото може да се види, и да не гради фантастични хипотези, които следъ по-грижливо изучване или намиране на нови материали ще се обърнатъ на пухъ и прахъ; да не губи време съ излишни нѣща, особно не съ полемики, което впрочемъ бѣше вече правило на стария П. И. Шафарикъ. Той всѣкога се грижеше за стилистична краткость, яснота и разбраность, подъ явното влияние на французски образци. На своитѣ ученици всѣкога обясняваше, какво значение има при научнитѣ изследвания знанието на литературата съ библиографични студии; самъ всѣкога е гледалъ да бѫде запознатъ съ библиотекитѣ и архивитѣ и съ тѣхната организация. Интересно е, че между нѣкогашнитѣ му ученици трима сѫ днесъ библиотекари: д-ръ Зибъртъ въ чешкия Музей, д-ръ Радоничъ въ Нови Садъ и Аргировъ въ София.

При туй Иречекъ не бѣше само кабинетенъ ученъ. Той умѣеше да наблюдава и самия животъ. Л. Н. Пипинъ пише (въ Вестникъ Европы, 1891 ноемврий за „Cesty po Bulharsku" и „Fürstenthum": „авторътъ остава независимъ и безпристрастенъ наблюдатель, който еднакво отбелязва и добритѣ и лошитѣ качества на българския народъ и на тази интелигенция, що стои на чело на сѫщия народъ. Той не изказва свое мнение за дадена минута, па и споредъ характера на книгата не можеше туй да направи, но съобщава богатъ материалъ на тѣзи, които би искали добросъвестно да разбератъ сегашното положение на нѣщата въ България" (стр. 306). За „Cesty" Пипинъ казва: „За бѫдещия изследвачъ неговата книга ще остане, безъ съмнение, важенъ източникъ отъ сведения за България въ края на 19 столѣтие (стр. 295)". И Луи Леже изтъкна у Иречека „les merveilleuses qualités d'observation", които доказалъ съ своитѣ студии върху крайдунавскитѣ и балкански земи; съжалява само, че не могълъ да разпростре тѣзи си студии и върху Македония (Bibliothèque Universelle 1889 януарий, стр. 115). Д-ръ Иванъ Д. Шишмановъ намира у Иречека обективность, извънредна богата съдържателность и прекрасенъ стилъ, оживенъ отъ духовити бележки и здравъ хуморъ. „Господинъ Иречекъ има рѣдката дарба съ две-три думи да очертава характера, и то съ удивителна вѣрность. Въ „Fürstenthum Bulgarien" има нѣколко такива психологически силуети, които заслужватъ да се нарекатъ виртуозни" (Сборникъ за народни умотворения, т. 5).

За студията на Иречека върху законника на сръбския царь Стефанъ Душанъ д-ръ Радоничъ казва, че писательтъ проявява „както всѣкога основно и всестранно познаване на изворитѣ, прекрасно нареждане на историческитѣ данни и ясни и сигурни заключения отъ своитѣ изследвания" (Лѣтописъ на Матица сръбска св. 205, стр. 909); другаде сѫщиятъ нарича Иречека неуморенъ изследвачъ на югославянското минало" (св 207, стр. 106) и „най-добриятъ познавачъ на миналото на Балканския полуостровъ" (св. 214, 52). И Н. Ястребовъ го нарича „пръвъ познавачъ на историята на народитѣ и държавитѣ на Балканския полуостровъ, неуморенъ работникъ на полето на историческата география и етнография" (Извѣстия на рус. акад. 1902, стр. 396 и сл.).

За една отъ последнтѣ работи на Иречека, въ която се разглежда населението на срѣдновѣковнитѣ далматински градове, професоръ К. Крумбахеръ въ Мюнхенъ пише: „Трѣбва да се призная, че зная много малко научни работи, които на малко мѣсто да изнасятъ такова богатство отъ отдѣлни резултати и важни всеобщи познания и при това еднакво да се отличаватъ съ импонирващо знание, далеченъ погледъ и духовито изследване. Предметътъ е много заплетенъ и за изследванието му се изискватъ условия, на които може би никой другъ живъ историкъ или филологъ не отговаря тъй, както Иречекъ. За таквазъ задача изследвачътъ трѣбва да знае не само латинската и гръцка, особно византийска литература съ тѣхния езикъ, ами и югославянскитѣ и романски езици и наречия, както и албански и новогръцки; той би трѣбвало да събере обширни и не лесно достѫпни познания за късната стара и ранната срѣдна история на югоизточна Европа; той би трѣбвало да бѫде запознатъ съ всички въпроси на дипломатиката и съ правнитѣ, икономически, търговски и административни условия на земитѣ, които сѫ били подъ влиянието ту на латинския западъ, ту на гръцкославянския изтокъ, и за това представятъ твърде промѣнлива и не лесна за изложение картина. За късната римска, византийска и западна срѣдна история, за етнографията, топографията и езикознанието на Балканския полуостровъ това е трудъ отъ много голѣмо значение; всѣки, който се занимава съ тѣзи предмети, може отъ него много работи да научи" Byzantinische Zeitschrift, т. 11, 1901, стр. 262). — Професоръ Юлиусъ Юнгъ пише: „Можемъ да кажемъ, че авторътъ съ своята усърдна, четвъртъ вѣкъ последователно продлъжавана работа изново превзе една научна область. Всѫде се проявява сѫщевременно ученость и здравъ разсѫдъкъ, тъй че съ довѣрие можемъ се остави на неговото рѫководене. Че за трудъ върху тѣзи земи познавачътъ на славянскитѣ езици и тѣхнитѣ литератури има преимущества, разбира се отъ само себе, ала необходима е била при туи и основна подготовка на полето на византийскитѣ студии, за да оперира всѫде добре. Колко нѣщо има особно за романиститѣ, всѣки може да познае отъ главитѣ отбелязани отъ насъ". (Gröbers Zeitschrift für romanische Philologie 1903 стр. 248).

Литературнитѣ му сношения по всички страни сѫ дали поводъ и за други мнения, пръснати изъ разни книги. Румънскиятъ историкъ Н. Йорга напр. въ предговора на едно свое съчинение говори за l'inépuisable bienveillance de ce grand savant modeste qui est M. C. Jirecěk" (Notices et extraits pour servir à l'histoire des croisades, т. 2, стр. IX).

Похвалата, която хората задъ граница отдаваха на Иречека, е разбира се напълно заслужена, но на чехитѣ тя падаше тежко. На дѣда му П. Й. Шафарикъ бѣше предлагана университетска катедра въ Петербургъ и Берлинъ, — въ Прага той можа да бжде само цензоръ и библиотекарь. Внукъ му Константинъ Иречекъ, който зае катедра на чешкия университетъ, бѣше едно отъ истинскитѣ негови украшения, — обаче не му бѣше писано да остане въ Прага. Макаръ че бѣше човѣкъ съ миролюбивъ, сдържанъ и тихъ характеръ, съ благородни и фини маниери, макаръ че при всѣко положение съвършено е избѣгвалъ спорове, крамоли и всѣкакви лични конфликти, при все това презъ нѣколко годишната му дейность въ философския факултетъ на едни бѣше приятно че напуща, защото не бѣше тѣхенъ партизанинъ, други пъкъ не повдигнаха рѫка и не продумаха дума, за да го задържатъ въ чешкия университетъ. И тъй той принадлежеше къмъ знаменитоститѣ на виенския университетъ. Тъй да ценишъ своитѣ хора и тъй да се отнасяшъ съ тѣхъ, то е за жаль една отъ печалнитѣ чешки особености.