§ 2. Полупрезидентският модел като отговор на едно органичение от управленчески характер 

Понякога полупрезидентският институционален модел може да се приложи в определени държави поради причини, които можем да определим като управленчески, т. е. в един контекст на спешност в управлението, и които да попречат една празнина в управлението на държавата да се запълни по непредвиден и често катастрофален начин. Тези ситуации могат да бъдат повече или по-малко критични. Те се характеризират също чрез почти пълното отсъствие на преговорни ограничения, тъй като властта, която ги прилага, повече ги налага на различните актьори, отколкото да преговаря за тях. Размяната между тях (тъй като винаги съществуват някои тайни сделки) рядко почива на егалитарна основа. 

Тази група обединява четири държави: от Западна Европа това са Франция и Португалия, а от посткомунистическите държави – Македония и Румъния. Въпреки че това изследване не може да засегне особения случай на Франция (както ще разберем), бихме могли все пак в няколко реда да припомним няколко ключови идеи. Петата френска република беше нарочно моделирана от един комитет ad hoc, за да бъде антитезата на предходния режим, и по-точно на неговата правителствена хронична несигурност. Тя беше изготвена също така в един вътрешен и външен критичен контекст (Алжирската война и деколконизацията). Всъщност по-скоро референдумът от 1962 г. наложи на политическите партии президентските избори, отколкото те да ги бяха обсъждали.

Португалският пример пък лесно може да се спомене в рамките на това изследване. Португалия също изживя хаотичен преход към демокрация[1]. В този смисъл изглежда любопитно (само споменато накратко и като сравнение) да поставим нейното институционално положение в перспектива с посткомунистическите страни. 

Както посочваше един португалски депутат от учредителното събрание, “новата Конституция не може да бъде разбрана без датата 25 април 1974 г”[2]. Всъщност в този ден военните освобождават Португалия от диктатурата на Салазар. Кипящото революционно положение все пак завършва с подбудата към доста опити за държавен преврат от страна на екстремната десница и левица (11 март и 25 ноември 1975 г.) и с парадоксалното засилване на тежестта и ролята на армията в раждащия се политически живот за сметка на политическите партии. Представяйки се на изборите за учредителното събрание от 25 април 1975 г., те защитават впрочем същата конституционална платформа, обсъдена с Движението на военните сили (MFA), в която е записано, че държавният глава ще бъде избран от едно ограничено изборно събрание. Впрочем, година по-късно, член 124 от приетата Конституция гласи, че президентът на републиката ще се избира чрез всеобщо пряко гласуване. 

Както много точно отбелязва Д. Русо, “португалският избор беше по-скоро наложено решение”[3] и към него бихме добавили: поради управленчески причини. Всъщност военните, разчитайки на революционната си легитимация, имаха желанието да се наложат в политическата игра и поради тази причина не желаеха да се изгради такава президентска институция, която да използва властта си, за да им бъде конкуренция (и вероятно да се противопостави на идеите от 25 април). Социалистическата партия, която току-що беше спечелила изборите и разполагаше с демократична легитимност, подкрепяше идеята за една символична президентска институция. Но не можеше да предложи непряк начин на избиране, без да включи в него и военните. Така тя успя единствено да предостави на народа властта, която той искаше да отнеме от MFA, и да предложи всеобщото пряко гласуване за избора на президент. 

Изборът на полупрезидентския институционален модел в Португалия – да се избира президентът чрез пряко гласуване – беше по-скоро ръководен от притеснението да не се остави тази власт на влиянието на военните, отколкото от волята да се даде на президента демократическа легитимация. Контекстът на времето налагаше също така бързо решение на този проблем. След горещото лято на 1975 г., когато комунистите от крайната левица обградиха Народното събрание, за да искат неговото разпускане, рисковете от тежки сблъсъци, дори и от гражданска война, бяха реални[4]. В Португалия нямаше преговорни ограничения, както и сделки или компромиси между политическите сили, които имаха крайно противоположни виждания. Напротив, MFA и социалистите искаха от самото начало символична президентска институция. За да се избегне една двусмислена и потенциално опасна в демократичен план ситуация да трае вечно (ролята на войската), социалистическата партия наложи на учредителното събрание едно институционално решение, което то не одобряваше. Политическите сделки се разиграха чак след това фундаментално решение, тъй като основните партии се съгласиха (не без задни мисли) да подкрепят генерал Ramalho Eanes, шеф на генералния щаб на армията по време на първите всеобщи преки избори за президент[5]. 

Полупрезидентският модел в Македония се обяснява до голяма степен чрез управленското органичение. Той се изгради на няколко етапа, както и в другите страни в посткомунистическа Европа. Той съпътства до известна степен разпада на Югославия, тъй като се вгражда и се засилва всеки път, когато има политически разногласия. Той също така се вписва в логиката на необходимост и институционална спешност, която Македония преживя по време на своята независимост. 

В навечерието на процеса на дезинтеграция на Югославия главният политически актьор в Македония беше комунистическата партия, като голяма част от нейното ръководство възхваляваше известна форма на политическа и икономическа либерализация. Значими ръководители като А. Герличков[6] или В. Тупурковски[7] изразиха известна отвореност. През 1985 г. първият предложи социалистическият Алианс на трудолюбивия народ на Югославия да се отвори на половина за некомунистите[8]. Вторият искаше през 1988 г. партийна демократизация[9]. 

Тъй като съществуваха напрежения с националистическото управление на властите в Белград[10], македонските ръководители приеха също националистически позиции, които силно подразниха правата и интересите на самите етнически македонци. Този национализъм приключи с конституционната реформа от 1989 г, която направи от Македония държавата на единствения “македонски народ” и никога повече “държавата на македонския народ и на албанското и турското малцинство”[11]. Умерената фракция все пак успя да запази ръководството на македонската партия. Тя мислеше, че бе дала достатъчно гаранции на обществото относно защитата на националните македонски интереси и считаше, че сега е удобният момент да се огранизират плуралистични избори и така тя да се легитимира, за да може по-добре да се справи с бъдещите промени. След разпадането на Комунистическата югославска лига през февруари 1990 г. П. Гочев[12] заяви, че комунистическата партия на Македония щеше да се преустрои в социалдемократическа партия и да се представи на плуралистичните избори в края на годината. Но въпреки че бившата комунистическа партия все още се определяше като националистическа[13], други политически сили щяха да наддават в новия македонски политически пейзаж.

Щедро финансирана от македонската диаспора и в началото управлявана от дисиденти, измежду които Драган Богдановски и Горан Яковлевски, една нова македонска партия (ВМРО-ДПМНЕ) – Вътрешна македонска революционна организация – Демократическа партия за единството на Македония, се създаде през юни 1990 г.[14] Изборите от ноември същата година показаха, че бившата македонска комунистическа партия бе подценила подкрепата на общественото мнение спрямо национализма, тъй като ВМРО-ДПМНЕ получи 38 места срещу 31 за бившите комунисти и 23 за албанците. Съюзът на демократичните сили (с либерална ориентация най-вече в икономически план) получи 18 места. 

Тъй като положението в Югославия все повече се влошаваше, новоизбраният парламент прие на 25 януари 1991 г. Декларация за независимост. Страната спешно се нуждаеше от държавен глава, за да се справи с тази опасна ситуация и да преговаря за международното си признаване. Така парламентът два дни по-късно избра К. Глигоров за президент[15]. Основната задача на новия президент беше изграждането на демокрацията в Македония и приемането на нова конституция. Благодарение на опита[16] и харизмата си той успя да получи подкрепата на всички партии за сформирането на едно експертно правителство, натоварено със задачата да защитава македонските интереси по време на неизбежното бъдещо сриване на Югославия. Въпреки че беше избран от парламента (парламентът в Югославия беше висшият орган на държавната власт), К. Глигоров ръководеше по този начин страната с помощта на едно съставено от експерти правителство. 

Докато първите въоръжени конфликти избухваха в Словения, К. Глигоров ускори процеса на независимост на страната. Беше насрочен референдум за 8 септември 1991 г. относно самоопределянето на Македония и резултатите бяха обявени от Народното събрание на 17 същия месец. По-малко от два месеца по-късно, на 1 ноември, се обнародва новата конституция, според която президентът  трябваше да се избира чрез всеобщо пряко гласуване. Процесът на независимост приключи четири дена по-късно, когато Македония официално обяви отделянето си от югославската федерация. 

Осъзнаващ трудността за една нова независима държава като Македония да бъде международно призната и безспорно усилваща бъдещата партийна фрагментация в Македония, К. Глигоров предпочете македонците сами да изберат своите бъдещи президенти. Същото решение взеха и страни като България и Румъния, както и от бивша Югославия (Словения и Хърватска). Въпреки че тази воля произтичаше също така от закърнялостта на вътрешната парламентьорска схема, македонският институционален процес беше предопределен от един външен фактор – разпада на Югославия. Ето защо можем да кажем, че полупрезидентският модел в Македония се въведе по-скоро чрез едно управленско ограничение, отколкото от желанието да се изгради двойственост в самата изпълнителна власт. Както подчертахме в предишната част на този труд, изследването на основните конституционни разпоредби показват ясно това. 

Относно Румъния също можем да смятаме, че полупрезидентският модел се установи като завърешек на едно управленско ограничение, което на всичкото отгоре облагодетелстваше актьорите на прехода. Тази принуда се обяснява едновременно чрез завещанието на предишния режим, което J. Linz успя да определи като “султанско”[17] и чрез държавния преврат, който постави внезапен край на безумния режим на мегаломанския диктатор Н. Чаушеску.

За да се избегнат анархическите отклонения, празнотата във властта на най-високо държавно ниво се нуждаеше от спешната поява на една власт на замяна на стария ред. Тя се запълни от същите тези, които стояха в основата на държавния преврат и които според Т. Верхейен го ръководеха – старите лица на комунистическата партия, които бяха изключени от нея в периода между 1974 и 1982 г.[18] 

Полупрезидентският модел се изгради на два последователни етапа. Първоначално, като се легитимира една истинска власт чрез избори, което се случи през май 1990 г. –  чрез двойните избори за парламент и президент; а след това, като се направи опит се да затвърди тази власт чрез приемането на конституция, налагаща първоначалната полупрезидентска схема. Полупрезидентският модел в Румъния беше повече наложен, отколкото плод на обсъждания, тъй като разрушената и дезорганизирана опозиция практически нямаше влияние върху неговото установяване. Дори напротив, няколкото слаби протестни изяви бяха шумно потушени (обръщение към непълнолетните през юни 1990 г), за да се създаде едно парализиращо опозицията властово отношение[19]. 

Румънският конституционен проект беше представен в парламента, в който Фронтът за национално спасение FSN разполагаше с 2/3 от местата. Той беше разискван между септември и декември 1991 г., без да се оспорва неговата структура и се прие с 510 гласа “за” и само 95 “против”. Веднага след това конституцията беше подложена на референдума от 9 декември същата година и одобрена от 77% от получените гласове. 

Така, полупрезидентският модел се наложи на румънските актьори на прехода чрез едно управленско ограничение, а не, както ще видим в другите страни в следващия параграф, чрез принудата от обсъжданията между политическите сили. Наистина можем да отбележим, че актьорите на румънския преход не се възползваха от предимството си да установят истински президентски режим. Трябва да търсим най-точното обяснение за това едновременно в наследството на миналото, което предизвикваше страх у отклоненията на анархическия парламентаризъм, както и у тези на едно авторитарно президентско управление по латино-американски образец и в личността на президента Й. Илиеску. По-умерен и демократичен, както западната преса искаше да подчертае, по-добре съветван, отколкото хората си мислеха, той успя да изпревари реакциите на румънския електорат, който със сигурност не желаеше връщане към една форма на диктатура, дори тя да беше само въображаема.