Божидар Ивков

СОЦИАЛЕН КОНТЕКСТ НА ВИДИМАТА ИНВАЛИДНОСТ

2. ЕМПИРИЧНИТЕ ДАННИ: ЧЕТИРИ БИОГРАФИЧНИ ИНТЕРВЮТА

2.4. Наративът на Иво

Иво е 65-годишен мъж, без образование, с прогресивна мускулна дистрофия. Подобно на останалите респонденти има слаби движения в ръцете, като си помага с едната, за да мести другата. Ползва инвалидна количка, за да се придвижва. Нуждае се от личен асистент. Има определена първа група с чужда помощ (над 90% трайно загубена работоспособност). Способен е да взима сам решения за живота си.

Както при останалите респонденти, и при Иво мускулната дистрофия се появява още в ранна детска възраст. Първите му спомени са свързани с едно голямо разочарование – всички деца около него тръгват на училище, а той си остава у дома. Това силно разстройва момчето. Той не разбира причините, поради които няма да ходи на училище като останалите. Иво разказва, че може би близките му прекалено много са се грижили за него и са гледали да му спестяват онова, което може да му бъде спестено.

След време, когато Иво е все още дете, бащата починал и цялата грижа за семейството пада върху майката. Тя е тази, която издържа децата си. Иво има брат – 15 години по-голям от него. След смъртта на бащата той се включва в обгрижването на Иво, но скоро създава семейство и възможностите му да помага понамаляват.

След като навършва 18 години, за да се пенсионира, Иво е принуден да започне работа надомно в една от столичните кооперации за инвалиди. Лепи пликове в продължение на 5-6 години. Това е труден период в живота му, който успява да преодолее с много мъка, но и с помощта на приятели и близки:

„Като дойдеше някой да помага… заседнеме си… и работиме… работиме и си говориме. То от една страна добре, че има с кой да си кажеш дума, ама от друга страна като се умора, не мога да му кажа: абе Рангеле, я ти лепи пликчетата, па аз шъ ида да се поизтегна малко… Не върви некак си… беше ад, ад ти казвам… И после, притеснявам се дали няма да намерат некакъв кусур, па да ми върнат продукцията… а имаше и един-два пъти и такива неща…”.

След като има достатъчно трудов стаж, Иво се пенсионира по болест. Щом придобива правото на пенсия по инвалидност, престава да работи, защото „тая работа ме съсипваше, а друга... друга просто нямаше”. Междувременно умира и майка му, което налага грижата за него изцяло да поеме брат му – така до неговата смърт.

*   *   *

Иво има добри приятели и всеки му помага – кой с каквото може. Но след смъртта на брат му той е поставен в безизходица и през 1994 година – осем години след смъртта на майка си, е принуден да отиде в дома за инвалиди, в едно село, далеч от София. Няма друг изход, след като остава напълно сам. Самотата за него е „убийствена”. Поради спецификата на заболяването му Иво се нуждае от ежедневни грижи. Но според респондента в началото на 90-те години, не само понятието личен асистент, но и каквито и да било действия в тази посока, все още са твърде далеч. Така при Иво се материализират страховете на Лора и Ваня да не попаднат в социални заведения за инвалиди.

Иво има дом, но

„Само къща, жилището не върши работа. Трябва да има някой в нея... в него да го напълни... да й вдъхне живот”.

Когато пристига в дома обстановката е семпла, дори бедна. Това не пречи на Иво. Цял живот е живял повече от скромно. И когато домът е ремонтиран и обновен, Иво започва да се чувства в известна степен дискомфортно и малко отчужден от тази нова атмосфера – „прекалено изискано е”.

Иво отдавна, още преди да дойде в дома, започва да чете много. Така си създава една лъжовна представа за света и когато по-късно се сблъсква с действителността, изпитва силно разочарование и огорчение. То е резултат и от това, че в неговата първична социализация почти липсва влиянието и ролята на връстниците.

По време на интервюто, сякаш така между другото, палейки цигара от цигара, Иво – без дори сам той да го осъзнава – с едно изречение прави социална „аутопсия” на обществото, в което е живял и живее:

„Пораснах, живях и остарях в една стая, пред един прозорец, пред един изглед. Моят свят бе една стая”.

Това е оценката на макро- и микросоциалния контекст, в който е прекарал живота – живот на „заточеник”, далеч от „очите на хората”.