Божидар Ивков

СОЦИАЛЕН КОНТЕКСТ НА ВИДИМАТА ИНВАЛИДНОСТ

2. ЕМПИРИЧНИТЕ ДАННИ: ЧЕТИРИ БИОГРАФИЧНИ ИНТЕРВЮТА

2.3. Наративът на Пламен

Пламен е на 46 години, със средно специално образование. Движенията в ръцете му – подобно на Лора и Ваня, също са силно ограничени, което налага да си помага с едната, за да мести другата ръка. Ползва акумулаторна инвалидна количка. Нуждае се от личен асистент. Има определена 1-а група (над 90% трайно намалена работоспособност) инвалидност с чужда помощ. Способен е да взима сам решения за живота си.

Родителите на Пламен са от провинцията. Идват в София и тук се запознават. По-късно създават семейство и им се раждат две деца. Първоначално семейството на Пламен живее под наем в кв. „Павлово”, където той расте до 10-та си година под грижите предимно на баба си. Израства заедно с връстниците си – в дома, на улицата, в съседите и в училище.

„На детска градина не съм ходил, защото имаше кой да се грижи за мене. В една от тия старите софийски махали израснах и се чувствах много свободен. С приятелите ми – комшии навсякъде, никой... то тогава и нямаше такова движение и напрежението не беше такова. Просто детството ми беше наистина много спокойно и свободно... Случвало се е като няма никой в къщи аз да оставам за повече време в комшиите или някоя баба като извика внука си да... за... да се храни, събираше всички, които са там около нея... и затова съм свикнал да живея и с много хора и в... това продължи и по-късно”.

Пламен помага в изграждането на семейната къща, която се гради на етапи поради недостиг на средства. В семейството е създадено своеобразно разделение на труда според възможностите на всеки: Пламен пазарува и учи, майката се занимава с чистене, пране и др., а бащата гради семейния дом. Бабата е възрастна, но наглежда момчето.

„...всеки вършеше това, което може. Просто така, от край време така в къщи сме възпитани. Всеки си има задължения. Е, когато се налага помагаме си един на друг, но задълженията всеки трябва да си ги върши”.

Ясното разпределение на задълженията и взаимопомощта, когато се налага, напомнят за патриархалната семейна атмосфера в българското село, описвана от Иван Хаджийски – атмосфера на взаимопомощ, доминираща роля на бащата, взаимно уважение и др.

По-късно смъртта на баба му се превръща в тежка загуба за него, която трудно преодолява.

Преди Пламен да завърши основно образование, семейството му се премества в новоизградения дом. За момчето това не е трудно, защото е близо до старата му махала, до приятелите, които са и в училище. Всъщност новите му съседи връстници до голяма степен са старите му съученици. Това води не само до обогатяване на приятелските отношения на Пламен, но и до въвеждане на нови социални роли в отношенията с едни и същи хора.

Пламен завършва основното си образование в кварталното училище „Иван Вазов” в квартал „Павлово”. След 8-и клас преживява неуспех в кандидатстването в техникума „Вилхелм Пик” – не е приет поради нисък общ бал и ниска оценка на приемния изпит. Така момчето е силно затруднено и се изправя пред заплаха за своето образователно бъдеще – да не може да се запише в училище и специалност, които му допадат. Бащата и сестрата на Пламен са шлосери, а той от малък проявява интерес към техниката, затова и участва в различни кръжоци: по автомобилизъм, електротехника и др. Иска му се да бъде приет в някаква близка за него техническа специалност.

„Не само да уча нещо, за да завърша 11 клас, но нещо, което ми харесва”.

Подава документите си в СПТУ към тогавашния авторемонтен завод, но щом научава, че ще бъде шлосер, а не шофьор, се отказва. Стремежът му въпреки слабия му успех да учи нещо, което би му харесвало, а не просто да завърши средно образование, говори за вече оформена до голяма степен ценностна йерархия и за сила на характера, позволяваща му да преследва целите си. Явно прякото „потапяне” в социалната среда и изпитването на влиянието на всички контекстуални фактори по време на детството и ранните юношески години каляват Пламен. Това се потвърждава и от последователността, с която той търси специалността за своето образование, дори с риск да остане извън „образователния борд”. Липсата на подходящо, според вижданията на юношата, училище и специалност са на път да го вкарат в една ситуация, от която трудно се излиза – става дума за дефицит на образование, което би намалило възможностите му в бъдеще. Късметът му обаче проработва. Случайно попада на обява във в. „Вечерни новини” за един техникум и така се записва в специалност монтьори на печатарски машини. Оказва се, че в класа има негови съученици, които също са с нисък успех и не са се записали никъде. С успех 4,00 Пламен е четвърти или пети по успех в класа. Родителите му не го притискат и го оставят сам да решава бъдещето си:

А наш’те не ме питаха, защото са ме учили да бъда доста самостоятелен. Това, което ми харесва на мен, това да го върша. Естествено, че с някакъв контрол от страна на майка ми и баща ми, но тези решения са ги, винаги са се старали да не ме принуждават, а сам да си избирам, какво ще права с живота си по-нататък.

Отначало изпитва известни трудности, но след седмица учениците заминават на бригада и там се сприятеляват. Средното образование за Пламен е сравнително леко. Той и съучениците му, които искат да продължат образованието си – „да кандидатстваме и да следваме нещо”, започват да учат предимно предметите, по които им предстои матура, и тези, които оформят общата оценка в дипломата за средно образование. Подобен подход към обучението подсказва за трайно изградена ценностна, прагматично ориентирана система в Пламен, за вече избистрени и поставени цели и за начина, по който могат да се реализират, както и за „пробойни” в образователната система, които се използват за постигане на по-добър успех.

По време на средното си образование Пламен ходи на практика в печатница „Тодор Димитров”, където според него днес се намира Музей за земята и хората, в квартал „Лозенец”. Класният му ръководител осигурява на момчетата възможност да работят по два дни в седмицата на пълно работно време „като работници, назначени първи разряд”. Тогава все още няма 5-дневна учебна седмица, но за тези момчета през 77-а или 78-а година тя вече е факт. Пламен завършва успешно средното си образование и успява да си вземе без проблеми матурите.

Първоначално той решава да кандидатства във висше военно училище. Подобно решение говори, че все пак общото му здравословно състояние е добро. При медицинските прегледи обаче се установява, че той не може да бъде войник с неговото заболяване. Затова решава да кандидатства специалност „история”, която заедно с техниката е другата му „любов”. Така се озовава във Великотърновския университет на кандидатстудентски изпити – Пламен предпочита този университет, защото там няма изпит по български език, а само по история и политически изпит.

„И една единствена причина, че да кандидатствам там, а не тука в Софийския Университет, беше че там нямаше изпит по български език, защото това ми е едно от слабите места – български език за... за устен няма проблеми, но с писменото изказване на мисълта ми и такава, просто ми беше трудно и затова предпочетох да не кандидатствам и с българския, а само с история и с политика – такива бяха изпитите във Великотърновския Университет”.

Оказва се, че подобна „философия” и „стратегия” имат и много други хора – макар да изкарва сравнително висок бал, не е приет. Същевременно в Софийския университет влизат хора с по-нисък от неговия бал. Този неуспех го „заставя” да започне работа в полиграфическия комбинат „Димитър Благоев”. Пламен все още има намерение да завърши висше образование. Решението му да започне работа е продиктувано и от необходимостта да има 8 месеца трудов стаж, за да може да кандидатства отново на следваща година – изискване, което съществува по това време. В комбината заварва много млади хора, също възпитаници на техникума, който той е завършил и които са малко по-големи от него. Това му помага да се адаптира по-бързо. Всъщност той попада в една сравнително позната професионална среда, в която е приет много бързо – респондентът не съобщава за някакви проблеми в работата му, свързани с неговото здравословно състояние.

„Работата ми там – аз имах сравнително добри познания от ъъъ...щото казах, че работих като първа, първи разряд и то два пъти в седмицата по осем часа в... И просто се бях запознал доста добре с машините, а и от техникума излезнах с трети разряд и тех... като отидох в „Димитър Благоев” имаше и много млади които също тоя техникум са учили, само че малко по-големи от мен... с по две, три години. Но разликата между 18 години и 21 години просто не е толкова голяма. И те бяха тъкмо излезли от казармата, колегите ми, и те по два, три месеца работа имаха там. С една дума, много „зайци” бяхме та бързо се адаптирах и в тех... в комбината. Беше ми интересно”.

Започва „като чирак” в бригада по поддръжка на офсетови машини. Малко по-късно Пламен се прехвърля да работи по поддръжка на компресори и в крайна сметка се специализира в тази дейност. За около две години успява да достигне до 6-и разряд благодарение на различни курсове за преквалификация и допълнително обучение. Тук биографичният наратив на Пламен представлява своеобразна панорама на „производствения дух”, доминиращ в края на 70-те и началото на 80-те години на ХХ век в страната:

„...през шест месеца се явявах на изпити за разряд и за повишаване на квалификацията, и стигнах до шести. Баща ми доста ми се майтапеше, защото вика: „Аз работих 25 години до дет стигна до шести разряд, а пък ти за две години направи същото” (смее се). Но може би защото при тях бяха други условията в депото [става дума за локомотивно депо „В.Марков” в София – б.м. –Б.И.] – определени бройки, а пък при нас трябваше да има висококвалифицирани, но пък заплащането беше по-различно. При нас заплащането беше сравнително слабо, малко. Но ми беше интересно, защото не бях на норма, а всеки е поддръжка, най-вече че трябва – особено тука в България, беше така. То и сега продължава. Ако, както казвам, ако няма пирон и тел, една машина няма да тръгне да работи. Резервни части няма, ако не проявяваш някакво творчество или самоинициатива и да стане по-бързо, защото пък другите чакат...ъъъ ако ти не си свършиш работата пък другите няма да могат да си изкарат заплатата, които работат на машините. А отделно, че пък и вестниците печатеха при нас, вестниците тогава, особено официалния вестник „Работническо дело”. Да не говорим за другите – „Новини”, „Стършел”, там и другите – „Старт”, спортния седмичник. Но вестниците трябваше да излизат и затова всичко беше почти „на пожар”. Но ми беше интересно, защото когато има работа – има, но когато няма просто всеки можеше да проявява... ние си подготвяхме нещата, за да се улесниме при някаква авария, по-лесно да ни бъде. След това започнах поддръжката на компресорите, след като завърших две години за... бях така поддръжка на офсетовите машини. След това нямаше кой на компресорите, пък аз помагах на предишния компресорджия и ме преместиха там и то се оказа, че ужким временно беше, та 12 години бях поддръжка на компресорите.

По това време започва вечерен курс за повишаване на квалификацията в техникум на ул. „Стара планина”, а по-късно, след втори курс, постъпва в „Рабфак” към МЕИ, който завършва успешно.

„...ми се предостави възможност да ида в МЕИ-то, в „Дървеница”, по една програма”Рабфак” – работнически факултет. Осем месечна подготовка и след това ако се изкарат изпитите – само с „да”, „не”, не по ъъъ бал, се започва... ъъъ след това да бъдеш студент, те приемат в МЕИ-то и се подписва договор с предприятието, което те изпраща в този „Работнически факултет”. Плащат ти и стипендия осем месеца, защото си неплатена отпуска и естествено ако не го изкараш след това ъъъ трябва да се връща стипендията. И договора – десет години след завършването на института да се върнеш в това предприятие, което ти е плащало стипендията”.

Заболяването му обаче става причина да не бъде приет като студент в МЕИ. И изведнъж се оказва с „попарени надежди”.

Днес Пламен е на мнение, че по времето, когато кандидатства, забраната за лица с неговото заболяване да учат инженерни специалности е имала логика, защото по това време инженерният труд е в голямата си част „хамалогия”. Тук възникват множество въпроси, на които Пламен или не дава, или няма отговор. Например: по време на кандидатстването не е ли знаел за същността на инженерния труд и не е ли можел да прецени сам, че този вид образование не е за него при тогавашните условия? Така или иначе социалната среда отново проявява амбивалентни характеристики – от една страна, съществува забрана хора като Пламен да учат инженерни специалности, но, от друга страна. остава възможността за обучение в някаква хуманитарна специалност.

Отказът за прием в Машинно-електротехническия институт поради наличието на мускулна дистрофия има и други отрицателни последици:

„Вместо да ми дадат медицинско да продължа да бъда студент, хванаха та ме пенсионираха и две години бях пенсионер”.

Въпреки че няма подходящи работни места, все пак, за да остане да работи в цеха, специално за Пламен (според неговия разказ) се създава ново работно място, за което обаче му понижават разряда, и той остава да работи, като единственото условие е да продължи да помага за поддръжката на компресорите – неговата работа преди постъпването в „Рабфак”-а в МЕИ.

Именно физическите и професионалните възможности на респондента го карат, след като изтича срокът му за трудоустрояване, да не се яви повторно на ТЕЛК, защото

„... бе още можех, тогава още ходех, не бях на количка”.

Постепенно заболяването на Пламен се развива и започва да му създава затруднения в работата, но колегите го подкрепят и му помагат, за да изпълнява своите служебни ангажименти. И така е до 1990 година. Тук вече можем да говорим за позитивно отношение на социалната среда, което се проявява чрез подпомагащата функция на групата към един от своите членове.

*   *   *

Мускулната дистрофия на Пламен е открита, когато той е на 16 години. От техникума, в който учи, е изпратен на профилактични прегледи и невролозите се усъмняват, че момчето има сериозен проблем. Насочен е към Александровска болница за изследвания. По това време основните симптоми, които издават, че има здравословни проблеми, са свързани с накуцване и по-бърза умора от обикновено. Лекарите решават, че става дума за болестта на Литъл. По думите на респондента той от рождение има симптоми за мускулна дистрофия, които се изразяват в по-бързата умора и ходенето на пръсти. Но тогава поставяните му диагнози са ревматизъм и др. и общо взето не е обръщано особено внимание. Дори когато започва да ергенува, Пламен си намира обувки с по-висок ток, за да прикрие тази своя особеност. По-късно, вече на 18 години, когато медицинската комисия трябва да установи годността му да служи в армията, лекарят, който го преглежда, се усъмнява, че става дума за болест на Литъл.

„И осемдесет, 78-а година, когато да ме освободят от казармата, ме изпратиха във военната болница и там, този лекаря, който преглеждаше, ми каза, че той се съмнява, че е болест на Литъл. „Но до де се уточни диагнозата – ми вика – шъ земат да те приберат в казармата, а не си, за да бъдеш войник”. И писа пак, че съм болен, болест на Литъл, но се... но каза ми, че не е сигурен и най-хубаво е да си направя изследвания и да се проверя”.

Пламен не обръща особено внимание на съветите на лекарите чак до 1983 година, когато за първи път отива на лечение в Кокаляне. Там среща млад и амбициозен лекар, според когото Пламен има мускулна дистрофия. Изследванията в Медицинска академия, най-вече биопсията, доказват наличието на заболяването – „мускулна дистрофия, качествена форма на Бекер”.

По-късно, през 1995 година той чупи единия си крак и въпреки упоритата рехабилитация, не успява да се възстанови – принуден е да седне в инвалидна количка:

„След това 95-та година си счупих крака – ходех с бастун. Счупих си крака, не можах да се изправа, щото вече имах отслабнали мускули на ръцете, не можах да се изправа на патерици. Опитах се наистина, доста рехабилитация ходих. В Кокаляне бях два месеца, след това в „Овча купел”, за да мога да се изправа, но повече от успоредка или шведска стена не можах и така си останах на количка.

Пламен има решение на ТЕЛК, в което е определено и правото му да ползва инвалидна количка, но година и половина той не предприема нищо, за да я вземе, което по-късно му създава неприятности със съответните административни органи.

Пламен редовно посещава Кокаляне, където има „болница за долекуване и рехабилитация”. Опитва се да поддържа добро физическо състояние, защото вече е запознат с болестта си. Адаптацията към факта, че има мускулна дистрофия, е сравнително лесна, защото тя прогресира бавно. Няма внезапна загуба на функционални възможности и социални роли. Не се лишава и от ергенски живот и социални контакти – докато работи, редовно с колеги и приятели е на Витоша, на излети за риба, екскурзии до Копривщица, Пловдив, Рилски манастир. Дори с баща си купуват един москвич и с него обикалят страната. Днес екскурзиите са само на близки разстояния, и то ако има транспорт, а в рамките на квартала или града се придвижва с акумулаторната си количка.

През 1990 година на Пламен вече му е прекалено трудно да се справя с професионалните си задължения и се замисля за повторно пенсиониране „и то наистина пенсиониране по болест”. Прави това през 1991 година и решава да отиде на село при баща си – да му помага, а не да стои в града, където няма с какво да се занимава.

И така през лятото Пламен е на село, а през зимата отива в Стара Загора, където се лекува. Обикновено заминава в началото на годината и стои около два месеца в дома за инвалиди в Стара Загора.

През 1996 година Пламен се запознава с едно момиче и по-късно сключват брак. Така той спира да ходи на рехабилитация, защото „проблемите ми бяха вече съвсем други” – т.е. промяната в семейния статус променя и режима на лечение. Тук в живота на Пламен настъпва значим обрат, който малко по-късно ще се превърне в нов, допълнителен източник на проблеми и ще оформи следващи аспекти в цялостната траектория на биографията му.

Наскоро в младото семейство се ражда дете – дъщеричка, която по време на провеждане на интервюто, е на 9 години и е в трети клас. След време Пламен се развежда и дъщеря му остава при майката, но често посещава баща си. Разводът е по взаимно съгласие и двамата успяват да запазят сравнително добри отношения. Често се срещат, за да правят „родителски срещи” и по този начин да могат да контролират дъщеря си, която трябва „да се съобразява и с двамата, а не да ни противопоставя”. Разводът според респондента не е заради заболяването му, а защото семейството на съпругата му не го приема и поради наличието на финансови проблеми.

Днес Пламен и съпругата му не спазват ограниченията и правилата, наложени от съда. Важни са потребностите и интересите на детето и възможностите на страните да се занимават с него.

*   *   *

Интересът на Пламен към проблемите на инвалидите започва през 1990 година, когато се замисля за пенсиониране. Някъде по това време участва и в създаването на Българската асоциация за нервно-мускулни заболявания (БАНМЗ). Но едва по-късно – през 1996-а, когато вече е в инвалидна количка, започва да се занимава по-задълбочено с тази проблематика. Това е само едно от многото доказателства, че обикновено и най-често със социалните проблеми на инвалидите и със немедицинското изучаване на инвалидността се ангажират хора, които пряко са засегнати от някакъв вид увреждания.

Към 1998-а Пламен научава за съществуването на Център за независим живот (ЦНЖ) и участва в програмите му. Става и член на Центъра, а по-късно е избран в Управителния съвет на ЦНЖ и над три години работи в него. По време на провеждане на една от програмите за развитие на собствен бизнес част от участниците учредяват ново Сдружение – „Движение – 12”. С него Пламен и колегите му печелят проект към Отворено общество. Участва и в т.нар. алтернативен театър. По-късно е поканен да работи и в дневен център „Благовещение”, чиято дейност е насочена предимно към деца с церебрална парализа. Постепенно започва да се занимава и с приложни занаяти и в този център помага на децата. Посещенията на Центъра и заниманията с децата за него е една възможност за социални контакти и изява.

Следва създаването на ново Сдружение – „Усърдие”, в квартал Западен парк. В дневния център работи вече около четири години. Когато започва да критикува грешките, вместо да го изгонят, го избират в Управителния съвет на Сдружението и, както казва, „съвсем се увътрих”.

Според Пламен едно от най-важните неща е участието му в проекта на ЦНЖ за лични асистенти. След като реализират проекта, започва ходене по държавни и общински институции, с искане да се осигури финансиране на услугата. Тръгват от Министерство на труда и социалната политика, като тогавашният министър не откликва на техните искания. И след това преминават към общината. Отпускат се пари за един проект за два месеца и по това време Пламен заедно с други инвалиди създават неправителствената организация „Сови”. „Битката” за друг вид, различна от предлаганата услуга „Личен асистент”, разкрива необходимостта от преустройство на обществото и липсата на такава готовност в него. В момента на провеждане на интервюто основния проблем е приемането на Наредбата, по която да се предоставя услугата[1].

Ъъъ... участвах в „Независим живот” в един Проект за лични асистенти. След това се наложи да смениме името, да не... асистенти за независим живот, защото имаше една програма на Министерството, те приеха това име – личен асистент. Ние трябваше да го смениме, защото нашто не беше регистрирано. И след това като свърши програмата, която беше по тея холандските донори, които дадоха парите – те бяха по принцип тези Проекти, са... за да се покаже как тря’а да се работи, а не че шъ се дават непрекъснато парите. Тръгнахме да търсиме финансиране от държавата. Оказа се, че това е невъзможно. След това се прехвърлихме – може би това беше една от грешките ни, че не тръгнахме от по-ниското стъпало, от общината, ами тръгнахме от Министерството на труда и социалните грижи, та се захванахме с тях. Тогава беше Христина Христова – имахме си проблеми. И след това минахме вече към общината. Отначало наистина тръгнаха така някак си леко нещата. Отпуснаха се пари по един проект, който го защитихме – до два месеца финансираха услугата, просто за да видят как шъ върви. И тогава, за да се фин... да се администрира тази услуга за асистентите, се наложи та организирахме още едно Сдружние – „Сови”, което се занимава точно само с асистентите и толко. То по-скоро хората, които участваха в предишния проект в „Независим живот”, те влезнаха и в това Сдружение. Те го организирахме го, започнахме работа и сега в момента нещата стигнаха – вече общината – доста напред, макар че година и половина се мотаят нещата, както тая година отпуснаха пари, имаше финансиране, но нямаше Наредба и нямаше как да се администрира услугата, а пари за асистенти имаше. И сега проблемът е да влезе в комисиите Наредбата, да се приеме и след това да мине през Общинския съвет, да се гласува. Така че общо взето Общинския съвет е съгласен. С това принципно съгласие няма проблеми, но проблема е Наредбата, да се уточни Наредбата, защото много неща се бъркат там – администрация, юристи и още не знам, какви проблеми се създават излишни там. Просто се мотаят. Е, накратко, това е засега.

В ежедневието си Пламен успява да се справя добре, но с помощта на майка си, сестра си и други свои близки. Домът му е добре оборудван с всички необходими уреди и платформи, за да бъде изцяло или почти изцяло независим в бита си. Това е успял да направи благодарение на различни дарения и помощта на приятели.

Неспазването на законодателството и нарушаването на правата на инвалидите, са най-големите му болки и проблеми, защото като фактори на средата те се материализират в липса на подходящи работни места, в архитектурни и транспортни бариери и др. Пламен не е изгубил надежда и мисли, че все пак ще може да си намери подходяща работа. Сядането в инвалидна количка и ограничаването на възможностите за социални контакти компенсира с пренасяне на тези контакти в дома си, които макар и да не са така интензивни и многостранни, както когато е бил по-мобилен, но все пак благодарение на тях не се чувства изцяло изолиран.

*   *   *

Пламен изпитва някои сериозни затруднения, както с достъпа до помощни технически средства, така и с поддръжката им.

„Но наистина имал съм проблеми и то... едно... Центъра по рехабилитация. Националният център по рехабилитация. Той е на „Кукуш” 1... То е Сдружение, то не е и държавна институция. То е... частно Сдружение погледнато реално. Българо-белгийско Сдружение... предишния... директора, който беше – Т. ..., когато ходеше някой винаги имаше начин да се свърши работата и да помогне на този, който отива. Докато сега са... първо че персонала, хората, които работят там са толкова некомпетентни и то го казвам с цялата си отговорност на това, което го казвам, щото не го казвам за пръв път. Казвал съм го много пъти и по телевизия, и по радио. И те затова са им като черна овца и те си го знаят де. И много – много не ги... щото не ги „бръсна” – писнало ми е от тях. Имах големи проблеми с тях. Първо, че осем месеца ме мотаха с един основен ремонт на една количка. Всяка седмица чакаме части, насам, натам и накрая, след осем месеца и ми дадоха една друга количка. Тая старата не можаха да я опраат и я бракуваха, и ми дадоха друга количка. След два месеца една гума излезна, щото те бяха стари гумите, излезна от теловете, година и половина не можаха гуми да намерат. Сега всичко оправих, сега пък акумулатора. Имам писмо за акумулатори – сега не са и този път, да бъда обективен – не са толкова виновни те за акумулаторите. Отпускат по Наредба – някой се сетил от Министерството, определил лимит за акумулатори от 150 лева, а тяговите струват много повече пари, отколкото стартовите за автомобили. Просто един автомобилен електро... акумулатор струва около 75 лева – 65 амперчаса, докато един тягов акумулатор струва около 270 лева. И с тия 150 лева, дет се вика, клемите не мо’а да им купа само. И сега, вече два месеца и половина, съм тръгнал пък по тези проблеми да... Проблеми с... Минчо Коралски... щели да опра’ат Наредбата и до сега вече от август месец до сега никакво развитие на нещата няма. Те и Закона за рехабилитация го върнаха, не го приеха. Оправдават се и с това, че нямало Закон, а Наредбата изкараха на първи май – още по стария Закон погледнато реално, а не по новия. Това е просто оправдание”.

Въпреки многото трудности, Пламе е успял да оборудва дома си с голяма част от необходимите му помощни технически средства, които улесняват живота му и го правят независим.

„...тука много често се... с майка се майтапиме, че някои, много хора им е проблем да излизат и когато имат възможност винаги излизат навънка, а пък аз напоследък даже се случва много често и да отказвам излизания, защото... не е проблем за мен да излеза и това не е някаква награда, че шъ има кой да ми помогне да излеза навънка или не. Ето, отделно че тука аз съм на кота нула наистина на този етаж, но за втория етаж имам рампа напра’ена. Аз се качвам и на втория етаж. Заобикаля половината къща рампата, тя е покрита. Всичко ми е... е не е съвсем удобно, но ми е сравнително ми е удобно да се качвам сам, да се прибирам сам... с количката, щото е акумулаторна, без никой да ми помага да ме... държи и да ме бута. Ей го, най-малкото и кревата ми е автоматичен, ортопедичен креват, електрически. Просто с каквото мога съм си, старая се да улесня не толкова на мене живота, колкото на тези около мене, да го облекча, защото вместо да вършат много неща, които могат да вършат, щото има много технически средства, които не може да си ги позволя, да ми облекчат поне още 50% живота. Но просто, първо че няма кой да ги... финансирането пак е... проблема пак опира винаги до пари, щото тех ги има, но няма как да ги купи човек...много неща са. Ей го, най-малкото лифтовете, където сега ги има. Но те са като мостра в Националния център, защото струват някъде към 4000 евро. Просто много пари са. Кревати също. Кревати ако... този креват ми е дарение. Ако не е дарение изобщо не мога да си позвола да дам 2000 лева за един креват...”

Днес Пламен се занимава с „приложни занаяти” – най-вече тъкане, помага в домакинството на майка си. Лятно време се включва в обработването на градината, като „повечето ме използват... за акъл”. Активно участва и в работата на неправителствените организации, за които споменава в разказа си.

„Както казах, че още от малък ме учеха, така ме възпитаваха, да има разделение на труда и кой, каквото може, това да върши”.