Божидар Ивков

СОЦИАЛЕН КОНТЕКСТ НА ВИДИМАТА ИНВАЛИДНОСТ

 

Приложение

 

БИОГРАФИЯ И ИНТЕРПРЕТАТИВНА СОЦИОЛОГИЯ

Преди да бъде представена накратко „биографичната социология” на Ф. Шютце – основният метод, използван при анализа на четирите биографични интервюта – ще бъде очертана ролята на биографията и нейното изследване за интерпретативната социология.

Според Ch. Mills (1959: 6) животът в обществото означава да се живее някаква биография. Този живот притежава своите исторически и автобиографични характеристики. Всеки човек непрекъснато в светлината и в контекста на новите събития интерпретира и преинтерпретира собствения си живот. Тези и подобни биографични определения дават възможност за подходящо изследване на биографията, като се използва т.нар. „биографичен метод” (Бъргър 1999; Hałas 1987: 71; Kohli 1981: 64; Schütz 1970: 132).

Биографичните данни получават „привилегирована позиция (...) в социологическите изследвания” (Hałas 1987: 72) на символния интеракционизъм на основата общата му предпоставка, че всички обекти и действия имат за хората значение, което те си представят посредством размяната на символи.

Изследователи като Becker (1966), Blumer (1969), Denzin (1970) и др. препоръчват създаването и изследването на биографични данни, като смятат, че те могат да предоставят достъп до познание на социалния процес, т.е. до интеракции „с посредничеството на символи” (Hałas 1987: 72), които биографичните доклади трябва да презентират. Биографичните наративи обаче рядко предоставят „достъп до тези аспекти на социалния процес, върху които символният интеракционизъм съсредоточава вниманието си, т.е. до актуалните процеси на комуникация като взаимно въздействие” (пак там: 72). Но биографичният наратив е носител на една своеобразна амбивалентна актуалност на интеракциите. От една страна, разказът разкрива „актуалните процеси на комуникация като взаимно въздействие” за дадения момент от живота на респондента, презентирани в по-късен етап и пречупени през актуалните значения и смисли на днешната му ситуация. От друга страна, биографичният наратив разкрива „същинската” актуалност на процесите на комуникация веднъж в процеса на интервюто и втори път в процеса на обективацията им, когато те достигат до читателя.

Едновременно с това основната концепция за значението, която е приета от символния интеракционизъм, се основава върху идеята на Мийд, че значението на обекта се базира върху начина на действие спрямо него, а значението на социалното действие се определя от адекватния отговор на партньора в интеракцията. Подобно разбиране не фаворизира изследванията на биографичните наративни интервюта и текстове (за това ще стане дума след малко), защото в тях обикновено се съдържат вторични данни с интеракционистки картини.

Биографичният наратив обаче притежава свойството да предоставя достъп до активното преживяване на обектите и действията. Става дума за преживяването на значенията на обектите и действията, както и на техните аксиологични значения (axiological signification). Така „обектите и действията в човешкото преживяване са ценности…” (пак там: 73).

Във феноменологическата социология се подчертава темпоралният характер на значенията: „Нашата памет не задържа преживяването, а неговото значение (...) Някакъв образ изглежда установен от минали преживявания и образи на паметта, но все пак той се различава при всеки ретроспективен поглед, когато нови преживявания междувременно са се случили” (Schütz 1982: 44-45)[1].

В етнометодологическата перспектива се поставя познавателния проблем, свързан с въпроса: как преминалите вече преживявания в ежедневието на индивида се приспособяват към общата линия на живота му? А. Сикурел идентифицира множество интерпретативни процедури, най-важните от които са: а) взаимност на перспективите, б) процедурата et cetera и в) правилото за нормални форми на типизация. Тези процедури разкриват набора от постоянните свойства на интерпретацията, които ръководят интеракцията. За Сикурел основен предмет на внимание остават въпросите, свързани с познавателните и лингвистичните процеси: как актьорът локализира получаваните импулси в социалния контекст така, че те му позволяват организиране на отговор на смятаните за съдържателни от партньора (Cicourel 1983: 372; Hałas 1987: 74; виж също Фотев 1993: 590-594). Участието в културата се изчерпва от понятието комуникативна компетентност.

Ориентираните към феноменологическата социология изследователи „редуцират биографията до вътрешен познавателен процес”. В него се „реструктурализира миналото преживяване, в това число и образът за себе си, от гледна точка на актуалните и бъдещите цели” (Hałas 1987: 75). Биографията все пак се оказва носител на исторически преживявания (Kohli 1981: 63; Bertaux 1981: 22, 43) и изисква неаналитични и неформални изследователски подходи.

Най-често в интерпретативната социология става дума за ситуативен характер на значението, но то се ограничава до епизодични интеракционни ситуации, които не се свързват с историческия контекст – нещо характерно най-вече за символния интеракционизъм. Значенията са лишени от историческо измерение. Генезисът на значенията и ценностите в определени исторически конфигурации остава пренебрегнат, а историческото измерение е актуално в повседневното разбиране на действителността. Историзмът не е интелектуално течение, а самата база, върху която индивидът конструира наблюденията си върху социокултурната действителност (Manheim 1982: 85).

Някои изследователи (Hałas 1987: 79) смятат, че биографията трудно може да се подложи на формално, аналитично изследване. „Биографията е разказ за нашето преживяване на обществото, разположено в историята” (Berger, Berger 1976: 11). Да се преживее някаква биография, означава тя да се преживее в известна последователност от исторически събития, а „социалната наука има работа с проблемите на биографията, историята и тяхното протичане една в друга в рамките на социалната структура” (Mills 1959: 6).

Тук заслужава да се отдели внимание на някои основни елементи от схващанията на А. Страус, макар и в настоящия анализ да не е приложена т.нар. обоснована теория (grounded theory). Струва ми се, че е важна концепцията за идентичността като конфигурация от значения на личността в контекста на нейните социални връзки, които се разглеждат интеракционно. Идентичностите са различни и в „пространствен” разрез на социалните връзки, реализиращи се в различни ситуации, и във времево отношение. Биографията на един участник в социалния живот може да се обхване като своеобразна „кариера” на неговите социални връзки, която се основава върху постепенното преобразуване на идентичността (Strauss 1969). Точно това може да се види при анализа на биографичните интервюта на хората с мускулна дистрофия. Четиримата респонденти, поставени в различни социални контексти, имащи различни социални връзки – от силно стеснените при Ваня и Иво, до съвсем естествените и неограничени дълго време връзки на Пламен и Лора, манифестират различни идентичности, които – поставени в пространствено-времевия континуум на социалните им интеракции – търпят трансформация.

Предпоставките за концепцията за трансформацията на идентичността се зараждат от общия постулат на прaгматичните изследвания на контекстите на значенията. Предполага се, че:

1) определянето на значенията на обектите е условие за подредено действие;

2) в интеракцията се установява значението на участващите в нея лица;

3) системите от значения, отнасящи се до личността, са подложени на промяна, създавайки нейната социална биография като своеобразна „кариера” на трансформацията на идентичността (Hałas 1987: 80).

Анселм Страус идентифицира и описва общия тип символни интеракции, чрез които се измерва преобразуването на идентичността на партньора. Той го нарича подготвяне (coaching). Подготвянето е интегрална част от обучението на някой, признат за лице без опит (процес на социализация). Обща черта на този тип отношение се генерира не от „потребността от въвеждане, подготвяне като придобиване на умения, способности, а от потребността от обяснение на събитията или нещата, изискващи това, т.е. изискващи дефиниране и интерпретация (к.м. – Б.И.)” (пак там: 80). Все пак „инструкторът” (или „треньорът”), който измерва промяната на идентичността в партньора, приема много по-активна роля – той аранжира ситуациите, които правят възможно предвиждането и интерпретацията. Strauss идентифицира множество тактики, прилагани в този процес като предписания, схеми, призиви, опити, обвинения (Strauss 1969: 113).

 

 

*   *   *

От средата на 80-те години на ХХ век символният интеркационизъм все по-често проявява интерес към биографичните процеси, определени най-вече чрез концепцията за „моралната кариера” на Ървинг Гофман (Goffman 1961; 1964) и концепцията и изследванията върху „траекторията” на Анселм Страус и неговите сътрудници (Strauss and all 1985; Strauss 1987). „Моралната кариера” и „траекторията” са понятия, които разкриват протичането на обективните промени в положението на индивида в процеса на дълготрайно пребиваване в рамките на дадена институция (например в болница, а при анализираните тук биографии на лица с мускулна дистрофия – предимно в семейството), както и съответно настъпващите промени в сферата на субективните чувства и автодефиниции, конструирани от самия него. В рамките на очертаните от изследванията на Анселм Страус перспективи се намират и изследванията на Фриц Шютце, които се отнасят до реконструкцията на фактическото протичане на биографията (т. нар. анализ на структурите на процесите на биографията) (Schütze 1981; 1983), както и изследването на Волфрам Фишер, „посветено на структурите на преживяванията на собствената биография от гледна точка на актуалния момент (к.м. – Б.И.) (Czyźewski 1987: 87; Fischer 1982).

В работите на Шютце и Фишер може да се открие известно практическо ограничаване на интеракционистките интереси, защото това свойство е свързано най-вече с тези изследвания, които се опират изключително и изцяло върху техниката на наративното интервю. Тази техника на наративното интервю се счита за най-пригодна при анализи на „явления, непосредствено отнасящи се до индивида” (пак там: 89). Както ще се види по-нататък, Шютце се концентрира върху схемите на индивидуалните биографии (Schütze 1981; 1983), докато Фишер се занимава преди всичко с „индивидуалните конструкции на преживяванията, изграждани от индивида по отношение на неговата собствена история на живота” (Czyźewski 1987: 89; Fischer 1982). Това е основен аргумент и за двамата изследователи. Шютце твърди, че схемите на индивидуалната биография нямат „монологичен” характер, а са интеракционни, защото дават възможност на изследователя да реконструира релациите на индивида с неговите „значими други” (Czyźewski 1987: 90; Schütze 1981: 85). Тази позиция ясно ще се експлицира, както при цялостното представяне на „биографичната социология” на Шютце, така и при анализа на биографичните интервюта на лицата с мускулна дистрофия. По същия начин Фишер обръща внимание, че направените от него интервюта му дават възможност да реконструира „основните връзки между „траекторията на болестта” при даден индивид и събитията в живота на неговите „значими други”, както и да констатира случаите на подкрепа и случаите на нарушение на т.нар. „предпочитаемост на перспективите” между индивида и неговите „значими други – (к.м. – Б.И.)” (Czyźewski 1987: 90; Fischer 1982: 333).

С други думи прилагането на наративното интервю дава възможност за анализ на реконструираната на основата на интервюто интеракционна система на отношения на индивида. Освен това то позволява да се разкрият процесите на конструиране на значенията, които се придават на определени обекти или действия (в случая значенията, които се придават от социалния контекст и „значимите други” на мускулната дистрофия).

Тук, струва ми се, е важно да се обърне особено внимание на опитите за „феноменологична преориентация на интеракционисткия подход при изследването на биографията” (Czyźewski 1987: 92-95). Става дума за интереса на символния интеракционизъм към структурите на преживяванията в биографията. Най-вероятно пренасянето на интереса от „сферата на протичане на биографията към закономерностите в сферата на преживяванията на биографията” е свързано с „аналитичния „обрат” с подобен характер, както в етнометодологичната позиция” (пак там: 92). Този обрат е една от важните причини при избора на смесения подход при анализа на биографичните интервюта на лицата с мускулна дистрофия.

Едни от първите предпоставки за споменатата преориентация могат да се открият в работата на Fischer (1982), за която говори Czyźewski (1987). В нея едно толкова сложно понятие като „траектория на болестта” е ограничено до строго определен компонент на „траекторията”, т.е. до „структурите на преживяванията, с които си служат пациентите по отношение на собствената „траектория” (пак там: 92). Полският изследовател представя определението на Фишер за „траекторията на болестта”, разглеждано в тази ограничена сфера, според което „историята на болестта е такава, каквато е била за отделните пациенти” (Fischer 1982: 283)[2]. Имено този аспект на „траекторията” се оказва благоприятен за аналитична обработка, като се прилагат феноменологически категории. Така изследването е посветено предимно на структурите на преживяването на времето, конструирано от самите хронично болни пациенти.

Както ще се види по-нататък, самата „биографична социология” на Шютце също позволява прилагането не само на символно интеракционистки понятия и подходи, но и на феноменологически и социално-конструкционистки.

Заслужава да се приведе изцяло представената от Чижевски обосновка на изследователската нагласа на Фишер:

„Досегашната социологическа заинтересованост към изследването на биографичните явления и протичането на живота не се справят до този момент със социалната конструкция на своя обект. Доколкото не греша общата предпоставка се основава на това, че се смята за разбираемо от само себе си, че биографиите са признати социални факти и се подминава изследването на това, как биографичните образци са били генерирани. За това в центъра на заинтересоваността се намират единствено биографиите, създадени хетерономично [това означава биографии, основаващи се върху приспособяването на индивида към спуснатите от горе институционални или организационни образци – бел. на М. Cz.], вследствие на което доминира статичният образ на биографията като подреждащ образец. С други думи, не вземането в предвид на процеса на биографична конструкция е повод за занемаряване на динамиката на биографиите и техните времеви организации (temporalization). Тогава, когато се разглеждат създадените биографични образци, смятаното за данни линеарно време изглежда достатъчно. По-дълбокото разбиране на биографичните процеси трябва да вземе предвид аспектите на преживяване на биографията (experiential aspects) и да се предприеме изследване на структурите на биографичните разкази (life-stories), обвързано с техните времеви аспекти. Нещо повече, използването на биографични данни или появата им в социологическите изследвания и в тези на други дисциплини, би могло да се подобри благодарение на изследването с „биографичния метод”, разбиран като социална техника на ежедневния живот” (пак там: 459-460)[3].

Шютце изработва специфична техника за провеждане на наративното интервю, както и многостепенен, систематичен начин на работа с материалите – включващ и споменатия по-горе анализ – за „структурите на процесите”. Те, според намерението на автора, трябва да служат за реконструкция на фактическите секвенции на биографичните събития. Все пак е важно да се отбележи, че и в този изследователски подход интерпретациите, които индивидите приписват на своите биографии, са детайлно анализирани, въпреки че са обект на ясно изразен второстепенен интерес. Независимо, че подходът на Шютце ще бъде представен по-подробно след малко, заслужава да се отбележи неговата обосновка:

„Обикновено се очаква от социолозите, ориентирани към интерпретативната парадигма, а не към макросоциалната структура и теория, да се интересуват преди всичко от биографичните интерпретации на индивида (der Betroffene) и изгражданите от него образци на значения. От своя страна бих искал да изясня, че образците на значения и интерпретации на носителя на биографията (der Biographieträger) ме интересуват само в контекста на реконструираната история на живота и единствено във връзка с този контекст. Наистина е факт, че историята на живота по решителен начин е оформена от образците на значенията и интерпретациите на носителя на биографията (к.м. –Б.И.), но имено тази връзка заслужава да се разкрива. Затова пък на това място е необходимо да се постави главният, изходен йерархичен въпрос: „Какво фактически се е случило в историята на живота, която е обект на социологически интерес?” Въпросът „как носителят на биографията интерпретира своята история на живота”? може да получи задоволителен отговор едва тогава, когато изследователят е в състояние да локализира интерпретативно теоретическите усилия на индивида (der Biographieträger) в контекста на фактическото протичане на неговия живот” (Schütze 1981: 131-132)[4].

Приемайки, че историята на живота се оформя в значителна степен „от образците на значенията и интерпретациите на носителя на биографията”, смятам, че имено това дава възможност за прилагане на споменатите по-горе феноменологически и социално-конструкционистки категории и подходи, защото именно значенията и смислите, които „носителите на биографията” презентират в своите биографични наративи много често, макар понякога и по индиректен начин, всъщност са презентации на значенията и смислите, генерирани от социалния контекст, от социалното обкръжение на нараторите.

В този смисъл наративното интервю, както и писаната автобиография, могат да се разглеждат като „приемливи източници на информация на тема културно изградени „рамки” на преживяванията на собствената биография” (Czyźewski 1987: 94), като тук понятието „рамка” е използваното от Гофман понятие за анализ на ресурсите на схемите за интерпретация на действията в съвременната култура (Goffman 1974). Понятието е използваемо в рамките на анализа на схемите на биографичните преживявания. Това дава възможност на изследователя да разглежда връзките на биографичния разказ с такива фактори, като култура, история, социална структура и ситуация, които се генерират в и чрез самия разказ.

В почти всички разновидности на интерпретативната социология (в т.ч. и в етнометодологията) като „червена нишка” преминава тезата, че социалният свят (или структурата на неговия смисъл) непрекъснато се конструира и поддържа от непрестанна интерпретативна „работа”.

Накрая трябва да спомена, че множество описания, които се откриват в текстове на Gofmman (1961; 1964) и Strauss (Strauss and all 1985), съдържат голяма информация, която се отнася до различни аспекти на социалния (и/или ситуационния) контекст, в който намират място интересуващите изследователите явления или събития, с други думи анализът на социалния контекст (явно или не) присъства в почти всички интерпретативни изследвания, независимо към коя разновидност на интерпретативната социология ще бъдат причислени. Внимание се отделя на структурно-организационни показатели, на материално-физическо обкръжение, на външния вид на индивида, жестовете, движенията на тялото, експресията, емоцията, вербалните изповеди и т.н.

 


 


[1] Цитатът е по Hałas (1987: 74)

[2] Цитат по Czyźewski (1987: 92)

[3] Цитат по Czyźewski (1987: 93)

[4] Цитат по Czyźewski (1987: 93)


 

Copyright 1998-2012 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени