Божидар Ивков

СОЦИАЛЕН КОНТЕКСТ НА ВИДИМАТА ИНВАЛИДНОСТ

„БИОГРАФИЧНАТА СОЦИОЛОГИЯ” НА ФРИЦ ШЮТЦЕ

Биографичните интервюта са част от едно по-голямо изследване, при което беше използван аналитичен подход, представен от Шютце и неговите сътрудници, наричан от някои автори „биографична социология” (Rokuszewska-Pawełek 1996: 42). В тази връзка Шютце развива специфичен метод за набиране и обработване на данни, като въвежда т.нар. техника на наративното интервю и многостепенен, систематичен начин на анализ на получените по този път биографични наративи. И тъй като и при по-голямото изследване, и тук един от основните подходи, които са използвани, е „биографичната социология” на Шютце, ще бъде представен накратко, както методът за набиране на данните (биографичните наративи – Schütze 1983; 1984; Hermanns 1987), така и основните елементи на анализа – структурите на биографичните процеси (Prozesstrukturen des Lebensablaufs).

1. Техника на наративното интервю

Макар техниката на наративното интервю да изглежда страничен въпрос спрямо основния проблем, който е разискван в тази монография, важно е да бъде представена по-подробно, защото това ще даде пълна представа за начина, по който са проведени интервютата. Освен това описанието на прилаганата техника за провеждане на биографично интервю – нещо, което рядко се прави от изследователите, които само маркират в едно изречение подхода си, може да пресъздаде в известна, макар и малка степен, атмосферата на самото интервю, като провокира въображението на читателя.

В тема на т.нар. наративно интервю могат да се превърнат събитията, които са преживени от самия разказвач. Най-често това са житейските (биографичните) истории на изследваните лица или поне някои аспекти от техните истории: например това са истории за професионалния живот, за живота на индивид (или индивиди) в рамките на някакви институции, за участието на респондента в някакви социално значими събития или в определени процеси на промяна, протичащи в общностите и/или в обществото. Целта на наративното интервю е „получаване на данни, които дават възможност да се реконструира времевият порядък, както и секвенцията на събитията, формиращи отделните етапи на биографията (к.м. – Б.И.). Материалът трябва да бъде възможно най-пълен запис на участието в поредицата от събития, а също и да бъде регистрация на процеса на натрупване на преживявания от разказвача” (Rokuszewska-Pawełek 1996: 45). При този тип интервю е много важно разказът на разказвача да има „наративен характер и да не представлява главно оценки, възгледи и мнения” (пак там: 42).

Наративното интервю протича в няколко етапа и за всеки етап има специфични изисквания, присъщи са му специфични характеристики.

1. Предварителен етап (подготовка за интервюто). По време на този предварителен етап целта е да се привлече вниманието на бъдещия респондент, да се получи съгласие от него за провеждане на интервюто и за запис на неговия разказ. Още тук изследователят трябва да се опита да създаде климат на симпатия, да разсее безпокойствата на респондента и да подготви почвата разказът да се доближи до нормален разговор.

Струва ми се, че заслужава да се отбележи интересен факт. При предварителните разговори с моите респонденти, каквито и да бяха усилията ми в тази посока, винаги оставах с впечатлението за наличие на известна напрегнатост и несигурност в тях. Те обаче се разсейваха в мига, когато ме видеха. Фактът, че и аз съм човек с видимо физическо увреждане почти мигновено премахваше бариерите. Видимостта на физическото увреждане в случая не разделяше, не стигматизираше, а пораждаше човешка солидарност и като че ли усещане за обща културна идентичност. Като че ли се задействаше един от най-важните механизми на промяна на личното съзнание в колективно – „споделяне на преживяванията с други хора, намиращи се в подобна ситуация по време на срещи в малки групи, чрез книги, поезия и др.п.” (Barnes, Mercer 2008: 123).

2. Етап на стимулиране на респондента да разказва (т.нар. наративен импулс). Тук изследователят разяснява на изследваното лице какъв вид разказ се очаква от него. Встъпителният въпрос (наративният импулс) трябва да бъде „достатъчно общ и да не насочва вниманието на изследваното лице към определен проблем или времеви аспект, към последствия от събития и преживявания” (Rokuszewska-Pawełek 1996: 46).

На тази фаза се отдава особено значение. Важно е изследователят да изясни на респондента, че: първо, това не е класическо интервю, при което изследователят задава въпроси, а респондентът отговаря; второ, изследователят трябва да убеди интервюирания, че той се интересува от него като личност, че за него интерес представляват неговите преживявания и не го възприема като част или представител на някаква социална категория. Усилията ми в тази посока не останаха напразни, независимо че всички респонденти с видими физически увреждания демонстрираха – по един или друг начин – някаква социалнокатегориална идентичност и солидарност.

3. Етап на разказа. Според техниката на наративното интервю този разказ трябва да е спонтанен и непрекъсван от изследователя. Тук интервюираният трябва да разказва свободно, спазвайки хронологията на своя живот, без каквито и да било прекъсвания с уточняващи или насочващи въпроси. Той трябва да слуша разказа, без вербални и невербални коментари, т.е. слушането да бъде аналитично. Едновременно с това изследователят трябва непрекъснато да демонстрира на респондента неподправен интерес чрез кимане с глава, с усмивка, чрез паралингвистични възклицания (например ъхъ, а?!, оо! и др.). С други думи провеждащият интервюто се въздържа от задаване на въпроси, като внимава единствено за поддържането на разказа и показването на заинтересованост към това, което чува.

Според мен е добре, докато тече разказът, интервюерът да прави кратки (почти стенографски бележки) за някои места в разказа, които му се струват недостатъчно ясни или противоречиви. Това ще му позволи на следващия етап да уточни тези моменти в биографичната история на респондента, а след приключване на интервюто да направи по-пълни „полеви записки” за поведението на респондента по време на интервюто, за невербалната информация, която съзнателно или несъзнателно е излъчил респондентът и т.н. Трябва да отбележа, че една малка, но много важна част от информацията за биографичните траектории на четиримата респонденти с мускулна дистрофия получих имено чрез внимателното наблюдение на мимиките и жестовете, на погледите на изследваните лица. Благодарение на този невербален език си дадох сметка, че мускулната дистрофия конституира и поддържа развитието на траекторията на страданието, респективно и на траектория на инвалидността, като успоредно с това определени житейски събития, на пръв поглед необвързани с инвалидността на респондента, конституират нови траектории на страданието вътре в самата траектория на инвалидността. Такъв е случаят например с развода на Пламен – независимо, че в момента на интервюто той говори привидно спокойно и се опитва да изясни тази ситуация, без да придава някаква роля на инвалидността като причина за развода, цялото му същество излъчваше все още неовладяна болка от загубата и празнотата, от загубените надежди и т.н., и както става ясно в процеса на разговора, инвалидността му е сред причините за развода. С други думи таректориалния потенциал на мускулната дистрофия, разглеждана като траектория на страданието, може да се захранва от събития, които пораждат хаос и безсилие в живота на респондента благодарение и на наличието на инвалидност, респективно видимо физическо увреждане, или предимно на него.

Обобщаването на преживяванията, представяни в актуалната интеракция с партньора, се извършва в „съответствие с известни правила, чието съществуване е условие за тяхната предаваемост” (пак там: 46-47). F. Schütze и W. Kallmeyer (1977) говорят за принуди и отдиференцират три вида принуди, действащи в процеса на разказа: принудата за затваряне на формите, принудата за кондензация, принудата за навлизане в подробности (пак там: 47-48).

4. Етап на завършване на спонтанния разказ и задаване на уточняващи въпроси. След като приключи с разказа, на изследваното лице му се задават допълнителни въпроси, които са свързани с чутото и имат за цел да изяснят „неяснотите, завършването на отделните наративни нишки, допълване на разказа” (пак там: 46).

Водените по време на предходния етап бележки помагат изключително много на изследователя да изясни онези факти от биографията на респондента, които не е разбрал добре или не са били представени логично и/или изцяло по време на разказа.

5. Етап, в който нараторът се изявява като теоретик. При този етап на респондента се задават „теоретични въпроси”, благодарение на които изследователят получава информация за мнението на разказвача. Тук интервюерът може да изисква деликатно от разказвача да направи коментари върху определени събития от живота си.

6. Етап на приключване на интервюто. Извършва се т. нар. нормализация на ситуацията. Изследователят изключва касетофона и предоставя възможност и време на разказвача за дискусия и свободен разговор. Дори ако бъде запитан, трябва да предостави известни данни за себе си и живота си. В този етап изследователят също може да получи полезна информация за респондента.

Поне за мен беше изключително важно след края на всяко интервю да направя следното: 1) полеви записки – още същия ден, възможно най-бързо след края на интервюто, описание на начина на протичането му, записване на впечатленията, описание на обстановката и др. Понякога дори могат да се вписват предварителни аналитични бележки и изводи, които, изглежда, се налагат „от само себе си”; 2) транскрибиране на интервюто – транскрибирането му е добре да стане максимално бързо във времето и да се отбелязват всички реакции на респондента, както съхранените от записа (смях, повишаване на тон, паузи и др.), така и невербалният език.

2. Структури на биографичните процеси

Структурите на биографичните процеси са едни от най-важните елементи от метода за анализ на биографичните интервюта, разработен от Шютце и неговите сътрудници. За Шютце индивидуалната история на живота се състои от „секвенциите на определени структури на процесите” (Rokuszewska-Pawełek 1996: 43; Schütze 1997; Шютце 2006 и др.), които могат да се открият във всяка една биография, независимо от това, че се намират в различни връзки помежду си и не винаги присъстват всички. Анализът и експликацията на възможните комбинации на тези структури в рамките на всяка индивидуална биография позволява:

а) да се „характеризират типовете на протичане на живота и сравняването на индивидуалните съдби”; и

б) чрез реконструирани по пътя на секвенционалния анализ на биографични процеси да се види какъв е „секвенционалният характер на социалния процес, в който е замесен индивидът”. Така в първия случай става дума за „изследване на феномена протичане на човешкия живот (к.м. – Б.И.), във втория случай за изследване на процесуалния характер на социалните явления (к.м. – Б.И.) през призмата на биографиите” (Rokuszewska-Pawełek 1996: 43).

Шютце отграничава четири основни структури на биографичните процеси. Те съответстват на основните промени в отношението на разказващия към важните периоди или фази в неговия живот, както и на доминантната активност вътре в границите на тези периоди, която има флуиден характер. Тази активност конституира социалните действия на изследваното лице. Според Prawda (1989) е много важно, когато се определя характерът на биографичните секвенции чрез начина на формулиране от разказващия на собствените му действия и преживявания, да се разграничат интенционалните действия от тези, които са вътрешно обусловени и управлявани. Така се поставя акцент върху факта, че „около биографичните процеси, в основата на които е поставено правилото за интенционалното действие, съществуват процеси, в които вътрешната обусловеност (също и тези, които могат да се появят вследствие на действията на самия субект) отнема на индивида възможността да управлява протичането на собствения живот; доминиращо условие става преживяването, понасянето (Erleiden)” (Rokuszewska-Pawełek 1996: 43).

Структурите на биографичните процеси са следните:

1. Биографични планове (или схеми) за действие (Biographical action schemes, Biographische Handlungsschemata). Тези схеми съответстват на „правилата за интенционално перспективно планиране на протичането на собствения живот, както и за успешните или неуспешните опити да се реализират плановете на индивида”. Това са ситуации, в които определен индивид предприема различни действия, за да реализира своите намерения, целта на които е свързана непосредствено с неговата личност. Общите биографични проекти могат да се отнасят до: планове, свързани с това какво да се направи и постигне; с „инициативите, насочени към промяна на житейската ситуация”; предизвикване на промяна при наличие или отсъствие на добре прецизирана цел; с намерението „да се опита нещо отново”; с предприемането на действия, провокирани от обстоятелства, „които преминават границите на рутинните начини за решаване на проблемите, което предизвиква съществени житейски последствия и т.н.” Във всички тези случаи индивидът предприема целенасочени действия, свързани със собствените му живот и идентичност (Rokuszewska-Pawełek 1996: 44; виж също Шютце 2006; Helling 1990), в основата на които се откриват мотивите „затова, че да” и „защото” (Шютц 2003: 105), определящи избора и смисъла на едни или други действия.

Схематично това може да се изрази по следния начин:

● Индивидът изгражда и се опитва да реализира чрез определени действия собствен план, пряко свързан с неговия живот;

● Този план е пряко свързан с неговата собствена идентичност;

2. Институционални образци за протичане на живота (Institutionalized schedules for organizing biographies, Institutionalles Ablaufsmuster der Lebensgeschichte). Това са образци, които отговарят на правилото за ориентиране на индивида към „нормативните институционални очаквания и зависимостта от техния контрол” (Rokuszewska-Pawełek 1996: 44). Това са онези биографични секвенции, в които индивидът разкрива нагласата си за реализация на социалните очаквания и изисквания, продуцирани от актуалните стари норми, от участието му във всички видове – не само формални – институции. Институционалните нормализации се превръщат в трайна рамка на протичане на живота, в основна структура на биографичната ориентация, когато придобият статуса на основни „организации на съвкупността от инициативи на индивида в определен период от живота му” (пак там: 44). Тук най-важен е фактът, че проблемите, свързани с реализацията на институционалните норми и очаквания, се превръщат в първостепенно биографични (Helling 1990).

Схематично това може да се изрази по следния начин:

● Действията на индивида са подчинени на определени институционални норми и очаквания, модели;

● Индивидът възприема актуалните институционални модели спрямо себе си и се старае да ги реализира;

● Институционалните норми и очаквания се превръщат в основна структура в ориентацията на биографията на индивида.

3. Траектория (Trajectory, Verlaufskurven). Това е една от най-важните структури на биографичните процеси. Тя е свързана с „овладяването” на житейската ситуация на индивида от външни, независещи от собствения му контрол обстоятелства и събития. Външно детерминираното и независещо от волята на индивида протичане на биографичните събития съответства на принципа на преживяванията. Тук се говори за биографични ситуации, в които индивидът е подложен на много силно влияние на външни сили, които не зависят от неговата интенция, от неговите намерения, воля и т.н. и които водят до прогресивно свиване на възможностите му за свободно действие. Това са биографични ситуации, в които се разгръща дестабилизация на цялостната биография, аномия и хаос в живота. Това са процеси на страдание (Reimann, Schütze 1992; Schütze 1997; Rokuszewska-Pawełek 1996: 44; Helling 1990).

Схематично траекторията може да се изрази по следния начин:

● Форма на преживявания, в която индивидът е подложен на влияния от външни, независещи от него и от волята му обстоятелства и ситуации, които оказват силно влияние върху биографията му;

● Това влияние обикновено блокира неговите възможности за контрол и индивидът губи ориентация; налага се да изработва нови (често неуспешни) модели на действие;

● Траекторията е процес на страдание.

Тъй като траекторията на страданието е основната структура на биографичните процеси при хората с мускулна дистрофия, се налага тя да бъде представена по-пълно и задълбочено.

Раймън и Шютце установяват, че засилващият се безпорядък на траекторията се характеризира с по-ниска секвенционална организация. Те отдиференцират следните етапи в развитието на траектория на страданието (Reimann, Schütze 1992: 104-107; Schütze 1997; виж също и Rokuszewska-Pawełek 2002: 71-75; Ślęzak 2005: 303-305 и др.):

Ø                  натрупване на траекториален потенциал – обикновено натрупването се извършва бавно и постепенно, но са възможни и случаи, при които тя възниква внезапно – например, когато се узнава за наличие на животозастрашаваща болест (случаят с г-жа Джаксън[5], описан от Reimann и Schütze (1992: 95-96; 104). По правило индивидът не мисли за съществуването на потенциална траектория и затова тя трябва да има условия за нарастване, като често самият индивид сам изгражда потенциала на траекторията (нещо подобно ще се види при Пламен, който не обръща сериозно внимание на симптомите, предвещаващи съществуването на тежко хронично заболяване);

Ø                   преминаване на границата между интенционалното и обусловеното психично състояние – като се изключат „чистите случаи и внезапното разбиране за наличието на сериозно заболяване, траекториалния процес не се появява ненадейно” (Reimann, Schütze 1992: 104). Под въздействието на външни събития или серия от такива събития се изгражда бавно „пагубният потенциал на траекторията” (пак там: 104). Нарушават се очакванията на индивида по отношение на протичането на тези събития (случаят с Пламен, когато вместо да му бъде издадено медицинско удостоверение, за да започне своето висше образование в технически Университет, той е пенсиониран по болест). Нещо повече, действията и реакциите на самия индивид могат да градят основа за възникване и развитие на потенциала на траекторията, когато той реализира определена биографична схема на действие – необръщането на внимание на всички симптоми за наличието на мускулна дистрофия. Тогава индивидът разбира, че е зависим от външни сили, чувства самота, страдание и др. (пак там: 104);

Ø                   постигане на ново нестабилно равновесие в ежедневния живот. След първото сътресение, предизвикано от влиянието на външните сили, индивидът прави опити и обикновено постига нетрайно състояние на равновесие в ежедневието си. Това му коства много усилия, както и не по-малко усилия да задържи това състояние. В течение на тази борба за равновесие индивидът може да изпадне в състояние на отчуждение, да загуби способността да изпитва доверие, възможно е да загуби уважението към себе. Кулминацията на всичко това може да се превърне в т.нар. „акумулиран безпорядък” (Fagerhaugh, Strauss 1977: 268), който се проявява в концентрацията върху една група проблеми, в поява на негативни последствия от странични опити да се премахнат едни неприятности с цената на други (например диалогът на Йозеф К. с г-жа Грубах[6], анализиран от Schütze (1997: 13-17), както и в интензифициране на взаимното влияние на различни групи от проблеми в рамките на траекторията (Reimann, Schütze 1992: 104-105);

Ø                  нарушаване на ориентацията спрямо себе си и собствената идентичност. Това е период, през който „ориентационното и емоционално отношение на индивида към собствената си идентичност се загубва, поне за времето на кулминация на кризата” (пак там: 105). Индивидът започва да се съмнява дали нещо на този свят протича нормално, по познатия за него до този момент начин. Той пада духом, не е в състояние да се справи с нещата от живота и с дейностите, които до този момент за него са били банално прости. Светът сякаш изведнъж се превръща (на него така му се струва) в напълно чужд. Индивидът престава да разбира собствените си, често неадекватни („чудати”, както ги наричат Reimann и Schütze (пак там: 105) реакции спрямо тези неочаквани събития, започва да се съмнява не само в себе си, но и в значимите други. И тук се стига до интересен парадокс, „защото индивидът преживява обща загуба на доверие към съучастниците в интеракциите, а едновременно с това изпитва отчаяна потребност от подкрепа” (пак там: 105);

Ø                  опити за рационализация на траекторията и справяне (адаптиране) към нея. Става дума за това, че в даден момент индивидът разбира значимостта на случващото се с него и необходимостта от предефиниране на житейската ситуация, в която е попаднал. Най-често става дума за радикално нова дефиниция на житейската ситуация. Индивидът се опитва да определи своето страдание и да открие причините за него, като едновременно с това усеща влиянието на траекторията на страданието, в която е попаднал. „Систематичната редефиниция на биографията може – от една страна – да помогне в развитието на дълбоко значещата схема на биографично действие или – от друга страна – да лиши индивида от морална смелост в живота. Нещо повече, тя може да се превърне в рамка на различните схеми за биографично действие: бягство от траекторията или опити за овладяване на нейната динамика” (пак там: 106);

Ø                  практическа работа върху траекторията или бягство от траекторията. В тази фаза могат да се проявят три типа поведение: а) бягство от актуалната житейска ситуация, което все пак не води като цяло до бягство от динамиката на траекторията; б) систематично подреждане на житейската траектория така, че индивидът да може да живее с траекторията; в) елиминиране на траекториалния потенциал чрез цялостна реорганизация на житейската ситуация при едновременна биографична работа върху личностното си развитие (Reimann, Schütze 1992: 106; Ślęzak 2005: 304).

Reimann и Schütze обобщават, като казват, че „като цяло траекторията може да се разбира като понятийно обобщена естествена история на появяването на безредие и страдание в социалните процеси” (пак там: 107).

4. Промени (Metamorphoses, Wandlungsprozesse). Тук биографичният процес се насочва към промяна на идентичността. Промяната може да бъде следствие от някакъв биографичен проект, „специален вид биографичен план за действие (например работа върху себе си в процеса на терапия)”, или ефект от срещани от индивида „непредвидени, нови и обогатяващи, възможности в живота (например откриването в себе си на художествени способности)” (Rokuszewska-Pawełek 1996: 44-45; също и Reimann, Schütze 1992; Schütze 1997; Helling 1990). Промяна може да настъпи и вследствие на съзнателни усилия за предпочитане на една процесуална структура пред друга – например борба със собствения алкохолизъм (Schütze 1997) или със застрашаващото живота заболяване (Reimann, Schütze 1992); или с явно дискриминиращото отношение на средата – Ивков 2007б и др.). Промяната е един от етапите на биографичната работа върху траекторията.

Така представените структури на биографичните процеси показват една своеобразна амбивалентност на биографията. Част от нея може да протича интенционално, а друга да бъде детерминирана. Същевременно биографиите са съставени от секвенции, чиято основна характеристика е определен биографичен порядък, наложен от биографичните структури на процесите – например планове за действие и институционални модели или събития, предизвикващи хаос, безредие или изненади. Както ще се види по-надолу, представените биографии на хора с мускулна дистрофия презентират точно тази амбивалентност и секвенционалност. Основното в тях обаче е траекторията на страданието, тясно преплитаща се – често тотално отъждествяваща се – с траекторията на инвалидността.

Още тук е необходимо да се направи едно уточнение. Зараждането на траектория на страданието, предизвикано от поява на инвалидност, както и отъждествяването на двете траектории, не презентира схващания и придаване на значение на инвалидността като лична трагедия (медицински модел). Тъкмо обратното, индивидуалните траектории на инвалидността, предизвикана от мускулна дистрофия (респективно траектории на страданието в смисъла на Шютце), представят идеите за доминацията над и потисничеството на инвалидите от страна на обществото (Barnes, Mercer 2008: 28-52). Концепцията за траектория на страданието и/или инвалидността поставя нейната проблематика в пределите на социалната организация на обществото, което генерира дискриминация, социално изключване и потисничество спрямо инвалидите.

Отделих повече внимание на траектория на страданието, защото тази концепция е най-разпространена в немската социология, докато в българските научни публикации рядко могат да се срещнат анализи, прилагащи тази концепция[7]. Освен това пораждането, развитието и продължителността на съществуване на траекторията на страданието (респективно на инвалидността) е в пряка връзка с влиянието на социалния контекст. Имено събитията, факторите, които влияят върху конституирането и развитието на процесите на натрупване на потенциала на траекторията и нейното разгръщане, са иманентно присъщи на социалната тъкан, която изгражда социалния контекст, в който протича животът на индивида, в т.ч. и на хората с мускулна дистрофия. Изграждането на определени смисли и значения за тези процеси и за тяхното влияние върху индивида, за вида, измеренията и съдържателната същност на социалните интеракции, които се продуцират в и извън рамките на траекторията, също е имплицитна част на социалния контекст. „Жизненият свят” на индивида, който се постига не толкова с научни методи, колкото чрез субективно конструиране, чиито задължителни елементи са „преживяваната от субекта действителност”, може да се разглежда (от различни смислови позиции) и като своеобразен социален контекст.

Освен това траекторията – както се вижда от анализа – е едно от „първичните фундаментални последствия”[8] (Lutz, Bowers 2005: 1043) от инвалидността, респективно от мускулната дистрофия.

Анализирайки социалния контекст на мускулната дистрофия, става ясно, че тя – независимо, че е генетично заболяване – в крайна сметка генерира увреждания на тялото, социалният отговор на които се превръща в социално конструираната инвалидност, а главните актьори в това конструиране са представители на медицинската и други професии.