| Кръглата маса |
 |
Платформа на СДС |
|
Клубът |
|
Ран и Ът |
|
Публикации |
|
Следствено дело № 66 от 1989 г.
Събранията в кино "Петър Берон"
Независимите сдружения след падането на Живков
Коментарът на Л. Александриева
НЕЗАВИСИМИТЕ СДРУЖЕНИЯ СЛЕД ПАДАНЕТО НА ЖИВКОВ
Интервю с Антонина Желязкова за целите, задачите и предстоящите действия на създадения на 7.12.89 година Комитет за национално помирение
Румяна Узунова: Антонина Желязкова? Румяна Узунова се обажда, от Радио “Свободна Европа”.
Антонина Желязкова: Да, на телефона. Здравейте!
Румяна Узунова: Здрасти! Бих искала да говоря с Вас за нововъзникналия Комитет за национално помирение. Най-напред да проследим хронологически това събитие. Как възникна идеята за този Комитет?
А. Желязкова: Ами, мога да кажа, че конкретен повод да се мисли за някакви пътища за възстановяване на доверието между българите и хората с турско самосъзнание даде митингът на 18и ноември, когато - това е вече добре известно - беше освиркан Румен Воденичаров. С Воденичаров разговаряхме по тези въпроси и даже някакси и двамата чувствахме нуждата да се създаде някакво звено, което да се занимава може би само с малцинствения проблем. Но тогава, в момента, отложихме вземането на решение за по-късно.
Р. Узунова: Един момент, включих…
А. Желязкова: С Воденичаров разговаряхме по тези въпроси и двамата чувствахме нуждата да се създаде в независимите движения едно самостоятелно звено, което да се занимава само с малцинствения проблем, но отложихме вземането на решение за по-късно. Търсиха ме и други хора - и българи, и турци - с предложение да се създаде някакво организирано движение за помирение. Явно, че много хора почувстваха в един момент, че нещо лошо стана в страната и че има нужда да се направи нещо. На общото събрание на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството физикът от Ядрения център Михаил Иванов прочете кратко писмо – свое мнение по този въпрос и постави на обсъждане идеята за създаване на Комитет за национално помирение. Свързахме се веднага, поканихме и Сюлейман Гавазов - журналист, и преценихме, че този проблем повече не търпи отлагане. За съжаление, пропагандният апарат отпреди Ноемврийския пленум беше добре поработил, защото още през лятото и есента, а и сега отново, се надига една опасна вълна на национализъм и шовинизъм. На българите беше им внушено, че турците искат автономия, и не само това, но се разпространи и неверното твърдение, че има международно-правни договорености, според които, ако я поискат тази автономия, ще я получат. Тук искам да използвам случая, че ми се обаждате, и да подчертая, че такива международни договорености няма. Това беше всъщност една груба манипулация със съзнанието на българите, с техните родолюбиви чувства. От своя страна и сред турците и българите-мохамедани се породиха ответни чувства на обида, неприязън и желание за саботаж, за мъст и особено ясно да се разграничат по етнически и културно-религиозен признак, т.е. кампанията за асимилация завърши с тотален неуспех, т.е. с обратен ефект: процесът на мирното и спокойно приобщаване беше рязко прекъснат и се събуди едно почти фанатично религиозно разграничаване и вражда между хора, които десетилетия са живяли мирно и с взаимно уважение. Тук искам да подчертая, че основна причина за това считам системната дезинформация, целенасоченото промиване на мозъците както на българското население, така и на българските мюсюлмани. Затова мисля, че първото условие за едно възстановяване на доверието и разбирателството е пълната истина за случилото се, виновници от българска и турска страна, изопачаването на българската история - кой, кога, защо и пр. Ние, създателите на Комитета, много добре си даваме сметка колко сложен е въпросът. Знаеме, че предстоят преговори с Турция и не бихме искали в никакъв случай в такъв тежък за страната момент да навредим на националните интереси на България. Но повтарям, въпросът не търпи отлагане, защото няма съмнение - аз познавам добре това население, - че търпението на турското малцинство е изчерпано. Унижението, страхът и несигурността за бъдещето са ги довели почти до ръба. Считам, че новото партийно и държавно ръководство само губи като бави решенията по този въпрос, защото една само искра е достатъчна и може да подпали цялата страна и да провали така добре замислените реформи.
Р. Узунова: И така, Антонина Желязкова, вие направихте събрание, учредихте този Комитет, написахте Обръщението, бихте ли казали малко повече по този въпрос?
А. Желязкова: Ако искате да Ви прочета Обръщението, ако имате време?
Р. Узунова: Разбира се. Само че малко по-високо…
А. Желязкова: Момент. „До всички граждани на България; До Председателя на Народното събрание др. Станко Тодоров; До Декемврийския пленум на ЦК на БКП; До средствата за масова информация; Обръщение на Комитета за национално помирение.
Едно от най-големите престъпления на тоталитарния режим е разгарянето на национална вражда в нашата страна. Сега много турци, унижени и оскърбени, изпитват вражда към българите, а много българи казват за турците: „Така им се пада! Да вървят в Турция! Не щем да се връщат при нас на работа, не ги щем повече за наши съседи.” В тялото на България е нанесена рана. Някой може да каже: „Защо да се ровим в миналото?” Само безкомпромисно разграничаване от миналото, само истината за него може да донесе национално помирение. Българите трябва да научат какви насилия и беззакония са се вършели в българската земя от тяхно име и уж в техен интерес. За танковете и автоматчиците при смяната на имената през зимата на `84-`85 година, когато български синове бяха изпратени срещу невинни хора; за десетките млади хора, изпратени в затвора само затова, че са се осмелили да защитят човешкото си и национално достойнство; за хилядите изстрадали в концлагера в Белене или изселени в други краища на страната; от архивите на МВР трябва да се извлекат имената на загиналите, трябва да се знае цялата истина за потъпканите обичаи, традиции и религиозни култове, забраната да се говори на майчиния език, глобите и ругатните към провинилите се, оскверняването на гробовете на дедите. Едва когато узнаят истината, българите ще разберат страданията на своите съотечественици, ще си обяснят техните мирни протести, гладни стачки и демонстрации през пролетта на `89а г., които бяха потушени със сила и проливане на кръв, както и последвалото масово бягство на 300 хиляди наши съграждани, изоставили работа, имот, жилища, роден край, съседи и приятели. С разкриването на истината ще дойде и разбирането: за необрания тютюн, за изоставените трактори и камиони, за неиздоените крави и овце, за опустелите строителни обекти. Националната нетърпимост не е характерна черта на българина. През своята многовековна и трагична история той винаги е проявявал демократизъм, веротърпимост и уважение към малцинствените групи, чиято родина е България. Само 5 години след обесването на Левски и 2 години след Априлското въстание, България постигна националното си освобождение. Макар че гробовете бяха още пресни, българинът прости миналото и прие в границите на новосъздадената си държава всички народности, които я населяваха, вкл. и турците. Как можа да се случи така, че в края на ХХя век в тази страна на национално съгласие и мир поникнаха отровните плевели на национална и верска омраза и нетърпимост? Ясно е, че става дума за трагично и ненормално отклонение от хуманните и демократични традиции на българския национален дух. Ясно е, че става дума за едно преднамерено и престъпно манипулиране на националните чувства на българското мнозинство, за изкуствено насаждане на патриотарство и шовинизъм. В същото време насилствените асимилаторски действия породиха сред част от турското население антибългарски настроения на страшна омраза, национализъм и екстремизъм. Какво да се прави? Необходимо е да се направи едно – българи и турци да си подадат ръка. Нека да се опознаем по-добре, да се разберем, да се опитаме да си простим и да се помирим. И всекиму своето, както ни е заръчал Апостолът: на турчина – правото на свободно избрано име, на език, вяра, обичаи, на избор къде да живее и къде да се труди, а на българина - правото да не се страхува, че тази малка и изстрадала земя, на която живее, с изпоядени от историята граници, може още веднъж да бъде разпокъсана. Всички заедно да сме сигурни за бъдещето на децата си и че ще живеят в мир, приятелство и добросъседство. Нека с общи усилия да загасим огъня на предумишлено разпалената вражда. В дните след Ноемврийския пленум в България надеждите се събудиха отново, хората се обединяват в едно общо стремление – пълна демократизация на нашия живот, правова държава и действителна гласност. Но нека всеки признае пред себе си – не можем да имаме правова държава, докато стотици хиляди наши съграждани с турско етническо самосъзнание все още живеят напълно обезправени, с насилствено заличена личност и родова памет, уплашени и несигурни за утрешния ден. Не можем да имаме демокрация, докато стотици хиляди българо-мохамедани - етнически българи, говорещи български език и изповядващи исляма, нямат право на рождените си имена и на верските си обичаи. Не може да се говори за гласност, докато над проблема за смяната на имената, за т.нар. „възродителен процес”, за причините и последствията на една авантюристична политика, тегне забрана. Средствата за масова информация мълчат, управляващите срамежливо заобикалят темата, хората объркани споделят под сурдинка абсурдни слухове и реални страхове. Днес целият български народ иска демокрация, а демокрацията се гради на следния основен принцип: свободата на всеки се простира до там, откъдето започва свободата на другия. Искаш ли свобода за себе си, трябва да дадеш свобода и на другия! С тревога от възникналия национален проблем и с желанието да се избягнат по-нататъшни поражения от вътрешната икономическа, морална и идеологическа криза и от международната изолация, на 7и декември `89а г. в София беше учреден Комитет за национално помирение. Комитетът за национално помирение предлага: 1. Незабавно да бъде признато правото да си върнат рождените имена всички български граждани, които желаят това; 2. На българските граждани с турско самосъзнание да се признаят правото на етнокултурна идентичност с произтичащите от това свободи - на език, религия, обичаи и традиции. В бъдещата Конституция в правото на национална самобитност да бъде включен отделен член, за да няма криво тълкуване и връщане към миналото; 3. Да бъдат освободени политическите затворници. По-голямата част от тях са осъдени само заради защита на своето етническо и културно-религиозно самосъзнание. Да се преразгледат делата на тези, които не попадат под членовете на Наказателния кодекс, предвидени за ревизиране, но присъдите им са свързани с така наречения „възродителен процес”; 4. Да се състави смесена парламентарно-гражданска комисия с участието на независимите сдружения, която да разследва всички нарушения на законността за осъществяването на асимилационната политика, както и събитията през пролетта и лятото на `89а год. Обществеността да бъде запозната с резултатите от това разследване, а прокуратурата да потърси отговорност от виновните; 5. Средствата за масова информация да съдействат за националното помирение. В. “Нова светлина” от рупор на асимилаторската политика през последните години да се превърне в трибуна на помирението. Да се възстанови издаването му на турски език; 6. Да се прекратят дискриминацията и произвола при постъпване и настаняване на работа и при установяване на местожителство към български граждани с турско самосъзнание. В момента на дискриминация се подлагат дори хора, които не са правили постъпки за заминаване. Ние считаме, че само обединените мирни действия на всички демократични сили и спазване на Конституцията и законността могат да доведат до превръщането на България в цивилизована правова държава. Нужна ни е истинска равноправна национална политика. Всички сме деца на тази изстрадала, но хубава и благодатна земя. Тя е нашата единствена родина. Нека да й бъдем верни и да работим за нейния възход. Братя и сестри, националната вражда е отвратителен предразсъдък с разрушително въздействие върху личността и носи след себе си само сълзи, кръв и страдания. Граждани на България, съдействайте активно на дейността и целите на Комитета за национално помирение. Ние можем и сме длъжни да възвърнем разбирателството, взаимното зачитане, спокойното мирно съжителстване, както десетилетия наред досега. Това е необходимо в името на демокрацията и законността, в името на бъдещето. София, 7.12.1989 година.”
Р. Узунова: От Учредителния комитет?
А. Желязкова: Това е от Инициативния комитет. Съучредители на Комитета за национално помирение са: Груди Атанасов, Алексей Рафаилов, Радой Ралин, Антонина Желязкова, Сюлейман Гавазов, Михаил Иванов, Искра Панова, Сабахатин Байрямов, Петър Берон, Елена Атанасова, Йордан Василев, Хюсмен Мутафов, Светла Дренска, Таня Желязкова, Деян Кюранов, Пламен Цветков, Стефан Стефанов Златев, Мануш Романов, Зафер Галибов, Вяра Николова, Вероника Николова, Веселин Кандемиров, Богдан Глишев, Рени Костадинова, Лиляна Александрова, Анастасия Рашева, Красен Станчев, Албена Попова, Димитър Новачков, Методи Банковски, Илона Томова, Вяра Михайлова, Христо Чернев, Лидия Заркова, Маргарита Стаскаева, Петър Шарланджиев, Събка Геновска, Владимир Молотков, Максим Миленов, Виктор Батулин, Владимир Герджиков, Дамян Съриев, Стою Каменов, Росица Тошева, Лилия Каменова, Иглика Панайотова, Стоян Златев, Илияна Иванова, Анка Златева, Миролюба Дренска, Румен Леонидов, Виктор Самуилов, Виргиния Тошева, Асен Арнаудов, Самуел Франсез, Стефан Иванов, Петринел Гочев, Владимир Райчев, Асен Давидов, Виолет Цеков, Мехмед Рахимов, Методи Генов, Лидия Кинова, Димитър Димитров, Евгений Таскаев, Румен Малеев, Айше Малеева, Елена Минчева, Илияна Асса, Светлана Жулева, Валя Митева, Христо Колев.
Р. Узунова: И какво е отношението? Какъв е откликът към новоучредения Комитет за национално помирение, Антонина Желязкова?
А. Желязкова: Ще ви отговоря на този въпрос. 1. Отношението на независимите сдружения към нас: вие видяхте тук при споменаването на съучредителите на Комитета - много от тях са членове на различни неформални сдружения. Те ни приеха много добре, даже сме извънредно благодарни на Координационния комитет по митинга, който се проведе в неделя, защото имаха добрината, макар и току-що учредени, да ни дадат думата и физикът Михаил Иванов прочете едно кратко обръщение по този повод пред митинга и обяви създаването на Комитета. Слава богу, този път това беше прието много добре от митинга, нямаше освиркване както при Румен Воденичаров, а имаше аплодисменти. Очевидно, можем да се надяваме и да говориме за това, че хората доста са пораснали за 2-3 седмици. Така, добре ни приеха, поддържат ни и непрекъснато се обаждат наши колеги от различни неформални дружества, че желаят да се включат в Комитета и да ни съдействат.
Р. Узунова: А от страна на официалните власти?
А. Желязкова: Първата реакция беше след митинга, понеже веднага след митинга, нашият Комитет направи среща в градинката пред паметника на “Свети Климент Охридски”, където се събраха - тука вече преразказвам, защото аз на тази среща не успях да отида. Много турци пристигнали от цяла България, много българи и всъщност ние го отчитаме това като голям успех, защото там се завързал един много хубав диалог между българи и турци, започнало едно съвсем по човешки, на едно нормално ниво като между хората изясняване на отношенията. И другото, което е положително от тая среща след митинга, което ние си отчитаме за успешно, че нашите говорители Михаил Иванов и Сюлейман Гавазов са държали доста импровизирани речи и всъщност те са успели да успокоят малко нашите съотечественици от провинцията – турци и българо-мохамедани, които са били на доста висок градус, в смисъл такъв, че просто те желаят още утре да получат имената си обратно. Имаше коментар за това в “Работническо дело”, който беше много внимателен, сравнително тактичен, но оценката беше, че от срещата в градинката е станало ясно, че Комитетът очевидно все още не може да се справя с целите, които сам си е поставил. Ами тука, какво да ви кажа, те до известна степен може би имат право, защото..., но всъщност ние не претендираме да свършим цялата работа сами. Това би било невъзможно. На този етап, ... всъщност бих могла да ви кажа малко повече по този въпрос. Тяхната оценка ние я приемаме, нали леко критична, но все още набираме сила, но искам да ви кажа, че съвсем не си правим никакви илюзии, че сме способни да разрешим сами този проблем. Но просто разумът ни подсказва, че този Комитет е необходим, за да служи като отдушник на хората, ако щете като буфер да омекотява и да възпира недоволството и враждата между българи и турци, да служи като протегната за приятелство ръка между тях и ако се наложи, разбира се, да служи като посредник между тази етнокултурна общност и правителствената комисия, която евентуално ще се заеме с разрешаването на този въпрос. Е, това е.
Р. Узунова: Благодаря, Антонина Желязкова.
(недатирано, ролка № 174)
Назад
Copyright 1998-2012 ® “OMDA” Ltd. All rights reserved.
