| Кръглата маса |
 |
Платформа на СДС |
|
Клубът |
|
Ран и Ът |
|
Публикации |
|
Следствено дело № 66 от 1989 г.
Събранията в кино "Петър Берон"
Независимите сдружения след падането на Живков
Коментарът на Л. Александриева
Демонстрации и жертви
Телефонен разговор с Петко Симеонов
(Музика)
Говорител: Драги слушатели, в днешната рубрика “Срещи и разговори” ще чуете интервю със социолога Петко Симеонов, взето по телефона от нашата редакторка Румяна Узунова на 26 юни тази година. Петко Симеонов е старши научен сътрудник в Института по социология, където доскоро изпълняваше длъжността “научен секретар”, член е на БКП и има партийно наказание заради участието си в Дискусионния клуб за защита на гласността и преустройството в България. Чуйте запис на интервюто, което Петко Симеонов даде на Радио “Свободна Европа”.
Румяна Узунова: В един разговор, Петко Симеонов, казахте, че що се отнася до проблема за етническите турци в България, нещата не са еднозначни. Какво точно имате предвид?
Петко Симеонов: По Вашите въпроси мога да изкажа само личното си мнение и като не ангажирам никого с него. По въпросите за българските мюсюлмани се вдига голям пропаганден шум, но по същество информацията, която имаме, е недостатъчна и нееднозначна. Сред тази част от нашето население съществуват поне 3 групи. Първите от тях са тези, които приемат българските си имена, новия си статус. За тях това е вариант на …, за идентификация с българското общество, към което те се стремят да се приобщят и по този начин да гарантират за себе си и децата си ясна и отчетлива национална самоличност. Такава група е на лице и когато някои говорят, че на мюсюлманите трябва да се върнат арабско-турските имена, то ще бъде голяма грешка, ако станем свидетели на поредната административна кампания, която просто обхваща всичко. Втората група са тези, които се оказва, че държат на арабско-турските си имена и биха искали да ги възвърнат, но смятат България за своя родина, ценят нейната териториална цялостност и независимост. Смятам, че е естествено по задълженията, които имаме и по чисто хуманни причини, всеки български гражданин, независимо от своята религиозна принадлежност да може да избира свободно своето име. Името е част от личностната идентификация и то не може без сериозна вътрешна мотивация произволно да се променя. Третата група сред тази част от населението са непримиримите. Те желаят не просто да си върнат арабско-турските имена, те са лоялни към Турция. Смятат Турция за своя родина и се стремят или да се изселят от страната, или да създадат такава обстановка, че да откъснат части от територията и населението на България и да ги придадат пряко или косвено към Турция. Затова вече имаме исторически преференции. В края на май или началото на юни в един от големите френски вестници “Либерасион” или “Монд”, забравих точно, имаше снимка на първа страница: слизат от самолета в Истанбул експулсираните от България активисти на безредици, станали в някои части на страната, коленичат и целуват земята на Турция, а един разпъва турското знаме. Към тази група аз като българин не мога да бъда безразличен, не мога да приема, че това са мои съграждани. Те са лоялни към друга държава и естествено е да отидат да живеят там. Разбира се, това трябва да става според приетите от страната международни задължения. Те трябва да получат безпрепятствена възможност да се изселят, където желаят, ако не са извършили някакви престъпления, като им се създават условия за възмездяване на оставащото тук имущество. Мисля, че няма държава по света, която би позволила на нейна територия, сред нейното население да вършат организаторска и пропагандаторска работа емисари на друга държава. И в този смисъл позицията на България е както обяснима, така и оправдана. Тези, които приемат България за своя родина, лоялни са към нея, независимо от своята религиозна или етническа принадлежност и самочувствие, са мои съграждани и братя. За техните права и свободи съм готов да се боря, независимо как искат да се казват и с какво име ще се обръщат към Господа. Чистата и свята република, така мисля аз, може да се гради само с патриоти, независимо от техния произход. Тя с чужденци не се прави. Какво е количественото съотношение между тези три групи аз не зная и мисля, че никой не знае. Вътре между тях съществуват сили на напрежение. В никакъв случай не може да се прави заключение за тяхното количество от броя на тези, които напускат страната и искат да останат в чужбина. Има насилие вътре между тях. Тези, които не смятат България за своя родина, упражняват насилие върху другите да напуснат страната. Това е голям проблем, тъй като сред мюсюлманите ролята на лидерите, чувството на общност, вътрешнообщностният конформизъм е по-изявен. Така че това, което виждаме на границата между Капитан Андреево и Малко Търново не може да бъде тълкувано еднозначно. Вие, във ваши предавания често наричате, нали… то не може да бъде тълкувано еднозначно в такъв смисъл, че това не са просто “прокудени” хора. Част от тях са принудени от тези, с които заедно вървят, да напуснат страната. Аз смятам, че тук България много загуби от липсата на достатъчно гласност. Казват, че вината на цялата работа идела от възстановяването на имената. Аз съм противник на каквото и да е насилие, независимо от намеренията, с които се извършва, независимо кой го извършва – държавата, отделни групи или отделни лица. Където е проявено насилие в този процес, то е осъдително. Но може ли някой да гарантира, че без възстановяването на имената ние нямаше отново днес да се намираме в същата и подобна точка? Лично аз не мога да отговоря. Затова трябва да се направи много сериозно изследване и то на основата на факти, които за днес си остават скрити от нас, от широката публика. Например, аз само такъв пример имам като сламчица за такова разсъждение – терористите, които поставяха бомби по влакове, гари, летища и пр. започнаха да действат преди преименуването. Какви са били техните искания? Какви са били техните корени сред мюсюлманското население? Какви процеси са станали там – аз не зная. Мога само да вдигна рамене. Ето, според мен, още един случай, в който липсата на достатъчно гласност и публичност отново играят против България. Българското правителство извърши не особено далновидна стъпка с кампанията за възстановяването на имената, но аз не зная, просто не зная дали то не е било принудено от неизвестни обстоятелства - незабавно и бързо да предприеме нещо и естествено е реагирало според рефлексите на командно-административната система, според рефлексите на тотаритаризма. Случаят с Кипър подейства силно върху всички съседи на Турция, а безсилието на световната общественост и великите сили да спрат турската агресия ни натика в нашия си балкански калъп. Във всички балкански страни има, сега или в близкото минало, процеси единтични с процеса на възстановяването на имената у нас. В някои от тези случаи бяха засегнати българските национални интереси. Трябва ясно да осъзнаваме, че на Балканите, не само на Балканите, процесът на формиране на националната държава, пък и на самите нации все още продължава. Не можеме да очакваме, че нашето правителство ще надскочи своята географска и историческа ограниченост. Друг е въпросът, че ние можеме да искаме от него да направи това. Аз не се опитвам да оправдавам някого. Насилниците рано или късно, преживе или посмъртно, винаги са сядали на подсъдимата скамейка Но имаме определена реалност. Времето обратно не може да се върне. Аз се опитвам само да си обясня цялата противоречивост и сложност на възникналата ситуация, в която без никакво съмнение, според мен, Турция се опитва да лови сега риба в мътна вода. Това е по тоя въпрос, което бих могъл да ви кажа.
Говорител: Слушате запис на интервю с българския социолог Петко Симеонов, взето по телефона от Румяна Узунова на 26 юни тази година.
Румяна Узунова: Как според Вас, Петко Симеонов, се отразява създалото се положение в страната и в чужбина?
Петко Симеонов: Досега, според мен, са изключение опитите за обективен, безпристрастен анализ на ситуацията. За пример на едностранчивост ще дам Вашето радио. Един от Вашите коментатори в рубликата “Факти, събития и коментари” взе, че каза: “Декларацията на Петър Младенов е лъжа. Това, което говори заместник-министърът Иван Ганев, е лъжа.” Как може така да се говори?! Всичко, което твърдят български власти е лъжа, всичко, което твърди България, е лъжа, всичко, което твърдят турците, е истина. Обратно пък, за българските средства за масово осведомяване: всичко, което е направила България е добро, всичко в Турция е лошо. Изведнъж се оказа, че онова, което наричаме Хелзинкски процес, може да бъде само фасада на груби политически интереси. От едната страна се оформи натовска позиция, от другата страна се оформи българската. Поне аз не мога да видя някак линията на Варшавския договор, просто не мога да следя техните средства за масова информация. Едните са черни като дяволи, другите са бели като ангели и обратното. България се критикува и за това, че издава паспорти и не ограничава излизането в чужбина, а ако се гледа българската телевизия, ще излезе, че в Турция всички лежат по затворите. Започват, например, по-нататък мога да продължа с много примери, започва се, например, от вас изброяването, не просто от Вас лично, но от ... започва се на Запад, например, изброяването на страни, в които има нарушаване на човешките права и се редят: Румъния, България, Чехословакия, ГДР. Аз не отричам това нещо. А прощавайте, Турция къде е? Съобщихте, че в Истанбул онзи ден е имало 60-хиляден митинг, но премълчахте, поне аз не чух, това го зная от хора, които са гледали митинга по турската телевизия, тя се лови надолу покрай границата, че на митинга се е носил портрета най-малкото на един от турските султани, че тази 3-часова антибългарска истерия е завършила със скандиране на тълпата: ”Напред към София!” Има едно голямо нещастие, нещастието на десетки, а може би стотици хиляди хора - наши български граждани, които напускат, повлечени от стихията, своите родни места. В нормална обстановка те не биха го направили. С тези хора трябва да се разделим по най-хуманен начин, до най-малките подробности - да им се осигури транспорт, да им се охранява имуществото, ако имат намерение да се върнат, да им се даде право да изнесат всичко, което смятат за нужно, да се облекчат при продажбата на недвижимото си имущество, ако тяхното намерение е да останат там; трябва да запазим образа си на хора, на човеци, да ги оградим с топлина. Много от тях нямат никаква вина за това, че тръгват. Да говорят каквото си искат оттатък границата за нас, ние заради себе си трябва да бъдем добри с тях. Който потърси нашата закрила по частен или институционален път, да я получава без много шум - между другото това се и прави. Добрите дела сами говорят за себе си. И наред с това нещастие, което натоварва емоционално, икономически, политически цялата страна, всеки българин, изведнъж в Истанбул се сещат за султаните, горят българското знаме, както разбрах тая вечер от българската телевизия Турция в момента си поставя за задача, това е мое мнение, да създаде в световното обществено мнение десетилетен мотив за агресия срещу България. И по този начин подхранва, стимулира най-тъмни догматични сили в самата България. В това отношение Турция е подкрепяна от свои приятели, които имат щастието да не са нейни съседи. В момента се изгражда, за съжаление, образ на България в световен мащаб и този образ е неблагоприятен за нея. Това мога да кажа по този въпрос.
Р. Узунова: А какви, според Вас, Петко Симеонов, са перспективите, какъв е изходът от създалото се положение?
П. Симеонов: Ами, според мен, изходът е, че оттук нататък нещата са в наши ръце. Необходими са големи и малки инициативи на по-нататъшно демократизиране на обществото, на изграждането на „Юлския модел на социализма”. Не бива да се поддаваме, много е важно това, това е от съществено значение, не бива да се поддаваме до примитивното равнище, което ни се предлага. Не са нужни патриотарски сборища. Естествено е, че ще трябва да работим повече заради тези, които си отиват, но е ясно, че рязко трябва да разширим гражданските права и свободи както на оставащите мюсюлмани, така и на всички други; трябва да проумеем най-после, че тоталитаризмът по същество означава хаос, докато демокрацията – ред. Смятам, че е важно да решим някои принципни и други съвсем конкретни въпроси. Нуждаем се от истинска гласност. Гласност, която да позволява на медиите незабавно да осведомяват българина какво точно става в собствената му страна и по света; трябва да се махне смешната, на фона на Хелзинкския процес, забрана за лично притежаване на печатарска размножителна техника, да се премахне реакционният закон за жителството, да се приеме най-сетне нормативен документ, който конкретно да урежда правото за формални, неформални сдружения с идеална цел; да се прекратят периодичните блокади на телефоните с чужбина, да се приеме правилник ли, какво ли и аз не зная, за демонстрациите и митингите; следващите ни избори да допускат за кандидатиране в Парламента и местните съвети всеки български гражданин, стига той да желае това; да не е необходим някакъв цензор, някакъв филтър да се стигне до кандидатстване за депутат или съветник; да възстановим правото на частната собственост, да не се крием зад различни идеологични паравани - изобщо да тръгнем решително по пътя на политическите реформи. Те са спасителният бряг за България. Ще трябва да решим и редица конкретни въпроси. Крайно време е да се преразгледа процесът срещу Никола Петков. Това ще има широк положителен международен отзвук. Има ли в момента политически затворници и какви са те? Не е ли време да научим това, да прочетем, да кажем, в едно списание, в един вестник нещо за нашите политически затворници. Защо сме загърбили политическата си емиграция? Сред тях има и хора, на които аз лично не бих казал и здрасти, но държавата ни трябва да им вика: “Добър ден, господа!” Затова тя е държава. Да заговорим открито и честно за проблемите на нашето общество, но да говорим равноправно, да няма както привилигировани, така и потискани мнения. Да може всеки да надниква навсякъде, да се интересува от всичко. Това общество е на всички ни, тази България е на всички ни. Тогава, смятам аз, няма да имаме проблеми с образа на България, за който говорим. Тогава ще се намерят и наследниците на Гладстон и Макгахан сред съвременните западни политици и журналисти, които най-после да разберат, че България е една малка страна, която има своите големи проблеми и важни интереси, с които светът трябва да се съобразява, даже и когато нещо някъде сгрешим. Това смятам, че е пътят, изходът.
Р. Узунова: Благодаря Ви, Петко Симеонов.
П. Симеонов: Да, и аз ви благодаря.
Говорител: От студио на Радио “Свободна Европа” чухте интервю по телефона с българския социолог Петко Симеонов. Разговорът води Румяна Узунова.
(26.06.1989 г., ролка № 248)
Реч на митинг в Истанбул: (вероятно) на министър-председателя на Турция
(В началото мъжки глас - вероятно диктор - говори на турски, после звукова картина – турска музика и шум от пазар, после ръкопляскания, мъж говори на митинг. Записът е документален, но монтиран. Почти 1/3 от речта не се разбира. Чуват си редки викове „У-у-у!”. Преводът е небуквален.)
Министър-председателя: (Ръкопляскания) Скъпи сънародници, идвам от бежанския лагер край Одрин. Там е направен истински град от палатки. Там срещнах още много изгонени от България наши сънародници. Наричам Ви сънародници, защото Турция е вашата родина. (Ръкопляскания) Знам колко страдате. Не само аз, но и целият турски народ познава вашата мъка. Вашите страдания са и наши страдания. Без значение в кой край на света има наши сънародници, ако те страдат, ние страдаме с тях. Ние така знаем: каквито и да са хората, ние споделяме тяхната мъка. Една от причините за вашата болка е това, че сте разделени от семействата ви. Не всички сте успели да дойдете със семействата си. Разбрах, че има деца на от 11 до 18 години, които са сега откъснати от семействата си, останали в местата, където досега сте живели. Да разделиш деца от майките и бащите им, да разбиеш семейства, това е. На този свят живеем заради нашите деца, грижим се за тях, грижим се да пораснат, учим ги да станат достойни граждани на родината ни. Всичко, което имаме и правим, е за тях. Дори и да загубим всичко – дом и родина, ние винаги ще търсим нашите деца, може да понесем всичко с тях и заради тях. Мога да си представя колко е тежко да бъдеш далеч от своите братя и сестри, от родители и приятели… (не се чува, разбират се думите „държава”, „родина”, „душмани”). Тези, които ви причиниха това – ще дойде време, ще се осъзнаят, ще се срамуват от това и ще влязат в правия път. Това е всичко, което днес искаме и за което копнеем. В света това се е случвало. Вие, хора, които сте виновни, защото вие извадихте хората от родината им… Ние, докато се борихме с вътрешните врагове, вие ни ударихте в гръб! Ние не изхвърлихме навън. Грижете се добре за покъщнината на тези хора… (оттук нататък поради кънтежа и ехото от микрофоните нищо не се разбира.)
(28.06.1989 г., ролка № 361)
Декларация на НДЗПЧ по повод затварянето на българо-турската граница от страна на Турция
Р. Узунова: Ето, готово…
Рут Леви: От 22и август Турция затвори границите си с НРБ. Този акт не беше неочакван. Въпреки Декларацията на турското правителство, че Турция е готова да приеме 1 милион турски изселници от България, беше ясно, че рано или късно тя ще се окаже в невъзможност да поеме отговорност за толкова много хора. Въпросът сега е какво ще стане с тези хора – хора, чиято Родина ги отхвърли, а страната, в която по изконно право можеха да намерят приют, не ги приема; хора отникъде и за никъде; хора без имена, без религия, без правото на всяко човешко същество на самоопределение. Какво ще стане с тези хора? Защото, докато правителствата на България и Турция си разменят нападки относно състоянието на човешките права, като че ли забравиха самите човеци. И понеже много човеци останаха откъм нашата страна на бариерата, въпросът за тяхната съдба ляга на плещите на българското правителство. Затова е Апелът ни, отправен към него и към целия български народ: „Нека им помогнем, да им помогнем отново да намерят себе си, отново да намерят мястото си; да им върнем рождените имена, да им върнем правото да говорят майчиния си език, да забравим това, което е било и да направим единственото, което ни диктуват ситуацията и съвестта ни – да им помогнем да излязат от безизходицата, да им протегнем ръка!”
Подписи: Рут Леви, Коста Георгиев, Магдалена Георгиева, Волен Сидеров, Драгомир Цеков и Димитър Томов
(Около 25.08.1989 г., ролка № 148)
Запазен край на интервю с Пламен Даракчиев
Пламен Даракчиев: …хора и нашето мнение е, че ако това се случи във всяка нормална, всяка цивилизована страна, срещу тези хора биха се предприели наказателни мерки и трябва да се стигне до някакъв съд.
Р. Узунова: Пред международен съд ли?
Пламен Даракчиев: Не, не. Просто тези хора…, в смисъл такъв: ако у нас стане такова нещо, ако у нас група хора изгорят знамето на Турция, аз… това е нещо, което позволява тези хора да бъдат съдени. Сега, не знам в Турция как е…, дали са предприели мерки, дали има следствие, дали ще се стигне до съд… Но аз мисля, че само съд над тези хора, само съдебни мерки, нали, биха измили по някакъв начин петното - не за нас, а за Турция в този случай - с изгарянето на знамето ни.
Р. Узунова: Свършихме ли?
Пл. Даракчиев: Да, дотука да.
Р. Узунова: Благодаря ви, Пламен Даракчиев.
Пл. Даракчиев: Да. Благодаря и аз.
(интервюто може би е от края на юли 1989 г., ролка № 380)
Назад
Copyright 1998-2012 ® “OMDA” Ltd. All rights reserved.
