ВИНАТА
Вестта връхлетя в затворническия двор в началото на задължителната всекидневна разходка по павираната пътека на карето.
Другарите озверяха от гняв. Незатихващият громол на налъмите им не можеше да заглуши буйните реплики: "Яд ме е, че попаднах в затвора - щях да го застрелям със собствената си ръка!" "Когато се измъкна оттук, костите му ще намеря!", "С отвращение съм пълен, с отвращение! "
Най-невъздържани бяха неговите жертви - доста на брой.
Грозната вест ядоса и мен, но ме и обърка.
Не че се съмнявах в правотата на обвинението - току-тъй не се присъжда смъртно наказание на комунист от комунисти. Разбирах и реакцията на моите другари - самият аз попълвах числото на предадените.
Само че нещо ми пречеше да се чувствам като тях изцяло справедлив съдник.
Може би нямаше да бъде така, ако не бях го виждал и разговарял с него. Наистина срещнахме се един-единствен път за малко време, но и то стигаше, за да усетя душевността на един добър, много добър човек.
Това ме обърка - не можех да събера в едно добрия човек и провокатора. Робувах на втълпената ми от книгите представа: предателят е тип, въоръжен с много маски на добродетелност. За него съвестта е излишно бреме, съчувствието - сантиментална приумица, вярата в доброто - стръв за наивници.
Възможно е да съществуват такива провокатори, не знам. Бях виждал само тоя, но той не можеше да бъде причислен към подобна категория.
И понеже беше така, а на мене ми трябваше, щом провокаторът е провокатор, да бъде и отвратителна личност, извиквах го непрекъснато в ума си. Надявах се да изровя нещичко, което изведнъж да ми отбули предателската му същност.
Но колкото и да възстановявах срещата ни в оная злополучна бръснарница - място за нелегални явки, - не попадах на търсеното.
Тогава реших, че ми пречат нескончаемите обиколки по карето, острите реплики на другарите, потискащият громол на налъмите, изправеният в средата надзирател, наредените край затворническата стена войници от караула. За да остана със себе си, опитвах да вървя по-встрани, като не гледам нищо и не слушам никого.
И ето ме отново в просторния и празен салон.
Той седи насреща ми, облечен в ожулено яке, обут в някакво подобие на голф, на краката - гумени ботуши, лицето измъчено, косата оснежена.
Говорим колко са индустриалните обекти в моя град, кои от тях трябва да бъдат саботирани, какви взривни материали са необходими. В очите - доброта и тежка, оловно тежка умора.
Не, не само умора, цялото му поведение издава човек, принуден да върши работа, която дълбоко не желае. Това ме смущава: "Възможно ли е един комунист да не обича работата си? Нали драговолно е приел да служи на голямото човешко дело?"
Сега след разкриването му като провокатор всичко се изясняваше - неиздържал непоносими мъчения и започнал да служи на полицията. А може и животът му да е висял на косъм.
Все едно, не го оправдавах - щом на човека е отнета възможността достойно да живее, тогава трябва да намери сили достойно да умре. Същото мислеха и другарите ми, затова се държеха като съвсем справедливи съдници.
Искаше ми се като тях да спра дотук, но не успявах. Не ме напусна мисълта, че все пак при нормални условия той нямаше да стане провокатор и че вината е както негова, така и на насилниците му.
Не можех да ги оневиня с античовешкия им документ - полицейската карта. Всички майка ни е раждала. Съществуват неписани човешки закони, пред които отговаряме по равно.
Стреснаха ме виковете на надзирателя. Подъбен в средата на карето, той ме предупреждаваше да вляза във върволицата на обикалящите политзатворници.
Слях се със своите. В същото време на рамото ми сложи ръка една от гневните жертви на провокатора. Не ми се слушаха приказки, но трябваше да слушам: "Виждаш ли, братле, стар комунист, дългогодишен политзатворник!... Мръсотия! Виждаш ли, а?"
Отговорих му, че виждам, и наистина виждах, само че това, което не искаше да излиза от ума ми:
Разговорът между мен и тоя, който ще ме предаде, привършва. Той разтрива чело и вади от джоба на ожуленото яке синьо тефтерче с втъкнат в него тъничък червен молив. Пита за имената на двамата, с които сме ръководна тройка на гимназиалната ремсова организация.
Дишането ми се затруднява - принципите на конспирацията не допускат подобно нещо. Измислям повод да го напусна за малко.
В дъното на големия салон е човекът, който е устроил срещата - изтрива бръсначи. Огледалният им резец изпуска светкавици. Доближавам го и тревожно споделям какво се иска от мен. Той ме срязва: "Не ставай глупак, един представител на ЦК може да те попита всичко!" Какво пък, щом така смята прекият ми ръководител...
Връщам се и съобщавам имената на двамата. Записва ги в синьото тефтерче, бавно, като че без желание.
Повече няма какво да правим. Остава да дойде човекът, който ни е срещнал, за да го изпрати. Но той не е свършил с бръсначите и продължава да мята светкавици.
Не ми се седи. Ставам и крача напред-назад по дължина на салона. Огледала, наредени срещу бръснарските столове, ме показват и скриват. Раз, два... ето ме! Раз - два - няма ме! Сега обратно, раз - два...
Изведнъж съзирам лицето му. То е променено. Спирам, за да проумея какво изразява това ново лице. Не е трудно за проумяване - жал.
Но той гледа мен! Значи, аз предизвиквам такива чувства! Вглеждам се в очите му. И в тях също - жал! Навярно така ми се е сторило, просто мнителност, предизвикана от доскорошното ми безпокойство.
Извръщам се рязко. Не, не е мнителност - той трепва като човек, заварен в неудобно положение, усмихва се накриво и с видимо усилие привежда лицето си в предишния му вид.
Чак сега, на затворническия двор, разбрах какво е означавала тая жал - предателят е жалел за своя обречен.
Добре, че се намеси огледалото, иначе надали щях да се доверя само на усещането си за вродената му доброта. Лошият човек щеше да ме гледа със злост, с насмешка, с безразличие, всякак другояче, но не и с жал.
Затова, когато се извърнах, той си постави маска, за да скрие добротата си. Тъкмо тя можеше да го издаде.
Всъщност той не се пазеше. Изглежда, сам е искал да предизвика съдбата, та най-после да се свърши. Как иначе да се обясни неблагоразумието му да впише, и то пред очите ми, имената на двамата мои другари? И най-неопитният би го заподозрял.
Аз не бях кой знае колко подготвен конспиратор, но синьото тефтерче направо ме изплаши. Ако след като си отиде, бях казал за тая тревожна подробност на човека, който уреди срещата ни, и той е щял да се замисли. Но не казах - боях се да не ме среже отново.
Месец, два, три, успокоих се. "Ако е имало нещо опасно - мислех си, - досега сто пъти да са ме арестували."
Толкова се успокоих, че когато ме задържаха, и наум не ми дойде да подозирам тоя човек. А като ми показаха неговата фотография и питаха дали го познавам, отрекох категорично. Издадех ли познанството ни, щях да насоча полицията към ЦК.
Не отдадох никакво значение и на подмятанията на полицаите: "Маша си ти, маша, хората си ядат и пият, пък тука ние ще те претрепем!" Намекът е бил твърде ясен - на фотографията съм видял за втори път лицето на предателя си.
Слънчев лъч, пречупен в ножа на един от караулещите войници, запрати светкавица в очите ми.
Това отново ме върна при другарите и техните нападки. Наричаха го: "Гад!, "Изверг!", "Изчадие!". Най-буйните не преставаха да съжаляват, че не са могли да го застрелят лично.
Нямах такива желания. Жалех го дори. И двамата бяхме жертви: аз - негова, той - на насилието. Нещо повече, чувствах смътно вина и върху себе си. Насилието ми се струваше общочовешко дело, защото насилниците са възможни само когато има кой да ги понася.
Колкото по мислех за тоя човек, толкова той по се вдълбаваше в съзнанието ми като един страшен виновник и едно не по-малко страшно обвинение срещу всички нас - хората - така както основателно се отвращаваме от него и нему подобните.
Надзирателят погледна часовника и заповяда да се прибираме.
Квадратът от политзатворници се разкъса в единия си ъгъл и образува глава и опашка. Главата поведе към килиите и ни заизмъква от улея на карето. Озвучен от усойничавите коридори, громолът на налъмите се превърна в грохот.
Трополях заедно с всички и все не успявах да събера в едно добрия човек и провокатора. Затова пък времето, онова душно време, ги събираше чрез най-очевидното нещо - факта.
 |
 |