ДЕКЛАМАТОРЪТ
Казват, човекът свиквал с всичко. Вярно е и не съвсем. Колко десетилетия вече не свикнах да гледам спокойно имената на мои другари, вдълбани върху възпоменателни плочи, или лицата им, превърнати в каменни паметници.
Има нещо неизразимо в това да застанеш срещу вкаменените черти на приятел, с когото си приказвал, пял, споделял. Ти дишаш, той не диша, тебе те има, него не, макар изображението му да стои пред очите ти. Нещо повече, тъкмо то прави още по-осезателно усещането за неговото невъзвратимо отсъствие. Но живият няма друга възможност за връзка с погиналите и ще продължава да ги възпроизвежда в слово, камък, звуци.
На тия мисли ме навежда пак възпоминание - сборника с биографии на паднали в борбата против фашизма и капитализма в Пловдив и Пловдивски окръг "Те загинаха за свободата". Страница 516: Димитър Стоянов Петров (Митко Фантето). Ако не бяха скобите, нямаше да узная, че моят съкилийник, другар и приятел Митко Фантето се е наричал Димитър Стоянов Петров.
Биографията е кратка. В нея се споменава за тютюноработника, за масовика и любимеца на пловдивската младеж, за избягалия затворник, за комисаря на отряд "Антон Иванов" и героичната му смърт в местността Сухото дере...
Пишещият се е стремял да вмести образа в контура на историята - такава е била задачата му. Но никой човек не е само контур, и най-малко Митко Фантето. Казаното за него може да бъде отнесено и към други. А Митко притежаваше нещо, което не съм съзирал у никого в такава мяра и чистота. То живееше във всичко негово и най-много в меките линии на мургавото му лице.
Казвам "в меките линии" и веднага си давам сметка, че казаното е повече от слабо. Има доста хора с "меки линии", но в тях липсва Фантето. Това лице внушаваше едновременно и нежност и мъжество, и доброта и строгост, и тъга и радост.
На всички, които не могат да си представят тези противоречивости в единство, не мога да помогна. Ще се съгласят с мен, ако ги поставя в съприкосновение с Митко. Това, разбира се, е невъзможно и на мене ми остава само да жаля, че обстоятелствата са ги разминали с една душевност, която в последна сметка обогатяваше другия с може би най-основното у човека - истинност.
Да, тъкмо истинността беше неповторимото у Митко Фантето. Усещал съм я неведнъж в изречена дума, постъпка, жест. Не си спомням всички подробности в отношенията ни, но някои случки помня. В тях истинността му можеше да се види с "просто око". Особено ярко се е врязала в съзнанието ми една:
Колкото и тежко да беше в затвора, ние си измисляхме забавления. Намираха се добри разказвачи на анекдоти, имитатори. Образувахме хор под ръководството на относително школуван музикант. Дори играхме комедия.
Понякога подготвяхме и литературни програми. Аз бях нещо като режисьор, а Митко най-запаленият декламатор. Само как обичаше да декламира този човек, особено "Йохан" от Смирненски. Може би дълбоко в душата си е носел предчувствие за своята подобна на Йохановата гибел.
Когато за пръв път го чух да декламира, бях поразен. Той не декламираше, изстрадваше всеки стих и дума. Стихотворението минаваше през нервите му не като стихотворение, а като живот. Разтворен в образа на Йохан и жена му, преставаше да бъде Митко Фантето. По лицето му преминаваха спазми, тялото се подемаше напред, сякаш е на път. Разтворените ръце го разтваряха цял и аз виждах душата му и на дъното й нейната истинност. А към края на стихотворението, там където жената на революционера напразно го призовава, изведнъж от очите му закапваха сълзи, ной-горестните и чисти човешки сълзи.
Гледах го и си мислех: "Така не се декламира! Губи контрол над себе си, а оттук и художествена мярка. А без мярка изкуството престава да бъде изкуство. В края на краищата жизнена и художествена правда не са едно и също!"
И сега смятам, че по принцип съм бил прав, но за дадения случай... По същия начин преди години, придружавайки Константин Кисимов при едно негово турне, шест пъти съм слушал да рецитира неговите любими поеми от Вазовата “Епопея на забравените” шест пъти съм си мислел: “така не се рецитира” и независимо от това той шест пъти превърна мислите ми в пух и прах и ме накара да се вълнувам, както при никое друго актьорско изпълнение.
Така или не, намесих се в качеството си на режисьор и опитах да помогна на Митко. Говорех му: "Мите, декламираш с много чувство! Чудесно! Само че като изпълнител трябва да спазваш мярка! Трябва да владееш чувството си, да го сдържаш! Така по-убедително ще внушиш идеите на стихотворението и ще стигнеш до сърцата на слушателите. Без контрол над себе си поемаш риск. Твоето прекомерно вдаване на емоциите и особено сълзите ти, вместо да трогнат, може да предизвикат смут, неудобство, та даже и смях!"
Убеждавах го меко, приятелски. Той ме слушаше, изненадан до немай-къде, и заедно с това с пълно доверие на дете. И как иначе, нали съм режисьор, интелигент, по знам тия работи. Готов е да направи всичко така, както го искам. И понеже репетицията си е репетиция, започваме отново.
Митко Фантето е пак в средата на празната килия (другите са на разходка), подава тялото си напред, преплита пръсти и започва отначало:
Над мъртвата градина вечерта
разпускаше коси от черен мрак...
Лицето му е леко бледо и сравнително спокойно. Но щом се появи жената, бледността се увеличава и около челюстите му начеват едвам забележими спазми. Само че Йохан вече е на барикадата и спазмите отмират. На тяхно място втвърдява мускули една несломима мъжественост. Тази мъжественост преминава в гласа и той зазвучава неовладяно, но твърдо:
Елате вий, аз с каменно лице
ще срещна щика в своето сърце!
Изтръпвам, лицето на Митко придобива мраморна белота. От "меките линии" не остава и следа. Със всичко свое той е Йохан. Срещу него изгърмява "задружният гръм". Сега вече толкова е в нещата, че няма да се изненадам, ако грохне "до старика белобрад", и то така, че я намеря пулса му, я не!
Но стихотворението го държи. То не само продължава, но и преминава в съвсем противоположна гама:
И стиснала детенцето си, тя
все чакаше със поглед замечтан...
Но Йохан няма да се върне. Митко го е оставил на барикадата с пръснат череп и сега истинната му душа е в душата на очакващата жена. И ето, вкаменената мъжественост се отпуска, появяват се "меките линии", връща се бледността и след "и стиснала детенцето си, тя" в изтерзаните кафяви очи набъбват сълзи и неочаквано закапват една подир друга.
Чувствам се и покорен, и недоволен: "Тия сълзи накрая... не! Тук слушателите може да се просълзят, но изпълнителят в никакъв случай! Той трябва да се преодолее! Заради силата на изкуството трябва!"
Отново изтъквам казаното. И отново Митко ме слуша с доверието на дете. И му е неудобно. И пак е готов да спази най-точно изискванията ми. (Мите, не се сърди, много те измъчих тогава!)
Репетициите продължаваха, но нищо не можеше да се промени. Щом стигнехме до "и стиснала детенцето си, тя", сълзите се зараждаха и неудържими запълзяваха по лицето му.
Накрая проумях: дори и в името на изкуството Митко Фантето не е в състояние да бъде неистинен, па макар и за половин минута. Предадох се и го оставих. Така се и представи пред слушателите си. Наблюдавах ги. Вярваха на всяка дума, съпричастни бяха с всеки жест, преминаха заедно с него през барикадите, умряха с Йохан, а накрая очите на неколцина овлажняха. Е, по някои лица съзрях и очакваното от мен смущение...
Не съм бил на лобното му място, нито в родното му село Старосел. Навярно по някакъв начин са се постарали да увековечат паметта на загиналия политкомисар. Но аз колкото мисля за него, толкова повече осъзнавам, че истинността, която той носеше в пълна мяра, е основно човешко качество. Без него никой жив не би могъл да съхрани в себе си никакви други хубави качества. Та кой би успял да построи къща без материал за основите й? А много ли са притежателите на такъв материал?
Ето защо предлагам на Митко Фантето да се построи мавзолей, съвсем малък, но мавзолей. Къде да бъде? Не знам. От кого да се построи? Също не знам. От изгледа на мавзолея, както и от всяка негова гънчица вътре, трябва да лъчи душевността на Митко. Влезлият в този мавзолей ще се почувства като в светилище на истинността. Престоял там няколко минути, ще усети лъчение на истинност. Това лъчение ще го опипа цял, ще се вгнезди в дъното на дъната му и той ще си излезе с частица от Митко Фантето...
Някои ще кажат: "Ама че бълнувания на поет!" Може и така да е!
 |
 |