Тоя свят
Бесният вятър изскочи ненадейно и пречупи гърбовете на крайпътните тополи. Хората по полето се изпокриха кой където свари.
Само един човек се силеше да върви край шосето, но вятърът не го оставяше на мира. Надуе крачолите на панталона му, направи го кривокрак, навре се между гърба и палтото, сдобие го с гърбица, натика се отпред, очертае му чорбаджийски корем.
Спрях и поканих пътника в колата. той се извърна, погледна ме съсредоточено и без колебание седна от дясната ми страна.
Хората, които пътуват на автостоп, най-често са приказливи. Тоя нямаше желание за разговори, затова инициативата поех аз:
– За къде?
– За където и да е, само не срещу вятъра. – А след малко добави: – Изтървах влака за Пловдив.
– Минавам през Пловдив, така че...
Предложих му цигара. Човекът поблагодари и мълчаливо запуши.
Стори ми се, че го познавам. Може да сме били съученици? Може в някоя компания да сме се запознавали? Може да сме пътували в един и същи трамвай и да съм запомнил физиономията му?
Докато правех догадките си, пътникът се усмихна едвам-едвам, попита къде е пепелникът, изтърси цигарата и без да ме гледа, изговори на един дъх:
– Хилядо деветстотин четиридесет и второ лето господне – софийското етапно полицейско комендантство!
Захари!... С него прекарахме една нощ в етапното.
Направих опит да го прегърна, но той се сдържа и ми се скара да си гледам волана.
Както беше извърнат към мене, забелязах огромен белег на бузата му:
– Колко години не сме се виждали?... Има-няма двадесет и шест-седем?
– Толкова.
Белегът отново се наби в очите ми. Интересно, не си спомнях да го е имал през оная нощ.
– Това тук... какво... май го нямаше? Захари попипа страната си.
– А да, получих го половин година след нашето запознаване.
– Но нали полицията уж се стараеше да не оставя белези!
– Стараеше се - засмя се той, – и както се стараеше, така ги и оставяше. Пък с тоя белег се сдобих не в полицията, задържаха ме в една казарма - работех по военна линия.
Добре знаеш, на арестуваните по онова време се полагаше преди всичко бой. Та и аз само един час след задържането ми трябваше да получа първата порция.
За тая цел бяха изпратили едно съвсем дребничко войниче. ботушите му толкова широки, че във всеки от тях можеха да се поберат и двата му крака. Куртка - до под коленете.
Влезе войничето и виновно загледа не мен, а обстановката.
Пък то една обстановка, не ти е работа - полусчупен стол и разкривено желязно легло със сламеник. Сламеникът, разбира се, без чаршафи и одеяла.
Гледа войничето кекавия стол, гледа леглото и държи ръцете отзад - разбрах, крие тоягата.
А отвън вятър, както сегашният, удря в стъклата, завира се под стрехите, бучи в улуците.
От незнание какво да прави войничето заби поглед в прозореца.
– Глей ти ветър, глей ти чудо!... Никой го не виде отдека излезна!
– Кой ще го види, като е невидим?
– Това е, невидим, та му лесно. Кам и човек да може да е невидим!
От целия тоя глупав разговор личеше съвсем ясно, че войничето няма никакво желание да бъде мъчител.
Но аз предпочитах него пред всеки друг, затова реших да му помогна. Усмихнах се колкото мога по-бодро и рекох:
– Защо? И човек може да бъде невидим!... Ето например ти си един невидим инквизитор!
Войничето ме погледна с недоумение - думата инквизитор му беше непозната. Наложи се да поясня:
– Така де, чини ми се, заповед трябва да изпълняваш!
– Требе, ама...
– Е, какво, щом са ти заповядали!
– Верно, заповеда ми, ама...
Понеже разговорът стигаше все до "ама", трябваше пръв да изплюя камъчето:
– Заповядаха ти да ме биеш, а?
– Какво да ти кажем...
– Ясна е работата! Е, щом са ти заповядали, ще ме биеш!
Войничето разхлаби прешироката яка на куртката и изпъшка:
– Не можем да те бием!
Тая изповед беше трогателна, но въпреки това боят нямаше да бъде избягнат. Продължих да го окуражавам:
– Можеш не можеш, налага се!
– Защо да те бием?... Що си ми направил?.!... И ти си човек!
– За човек, човек съм, само че човек за бой!
Войничето направи усилие да се усмихне, но излезе някаква гримаса. После току изтърси:
– Лесно ти е на тебе!
Тая съвсем неуместна констатация ме разсмя. Войничето погледна стреснато към вратата.
– Не се смей! Ония че чуят! Да не са ме пратили смешки да ти разправям!
Това беше самата истина. "Ония" разбереха ли, щеше да бъде лошо и за двама ни.
Инквизицията трябваше да започне, и то колкото може по-скоро. За да го подкрепя морално, казах му:
– Ти не си виновен! Виновни са тия, които са ти заповядали!
– Виновни са, ама... и они не са виновни!
– Как да не са?
– Не са! И на них са им заповедали!
Това беше логика колкото нелепа, толкова необорима. От безпомощност избухнах:
– И какво излиза, ти трябва да ме биеш, без да съм виновен пред теб, аз трябва да бъда бит, без да те виня за тая работа! Тогава кой е виновният?
Войничето сви рамене.
– Знам ли? Виновнио ни се знае, ни се види!
– Значи "ни се знае, ни се види"?... Изглежда, ще да е вятърът?
– Е, па, ветъро требе да е!
Поседнах на края на сламеника. Войничето постоя, позавъртя се и седна на полусчупения стол. Но столът изпука и се досчупи.
Седналият падна и смешно вирна крака. Единият от ботушите се изхлузи, а укриваната до тоя момент тояга излетя от ръката му и изтрополя по пода.
Прихнах. Войничето побледня от обида, скочи, пъхна изутия крак в ботуша си, грабна тоягата и прегракнало заповяда:
– Легни по корем на сламенико!
Изпълних заповедта и зачаках ударите. Секунда, две... Но вместо удари чух гласа му:
– Не можем да те бием, и това е!
Вдигнах се. - Виж какво... почвай най-после! Войничето запристъпя в ботушите, поповдигна дългата куртка и настоя на своето:
– Що си ми направил, та да те бием?
Ако продължавахме така, "ония" наистина можеше да разберат. Без много да размислям, грабнах тоягата от ръцете му, ударих го и казах язвително:
– Щом нищо не съм ти "направил", ето, направих ти!
Ударът е бил доста силен, защото войничето изохка, хвана се за удареното място и на свой ред грабна тоягата.
Оставих се едва ли не доволен от щастливия развой на нещата, само че моята пасивност обърка всичко. След малко предизвиканият "инквизитор" спря:
– Каков човек си ти? Насила ме караш да те бием! Изправих се отчаян. Но войничето неочаквано се ободри:
– Легни по корем!... Тека!... Сега я че бием, ама не тебе, а сламенико! ... Ти само че окаш "олеле".
Нямах време нито да размислям, нито да се противопоставям, защото мнимият инквизитор незабавно забъхта кроткия сламеник. И само как бъхтеше.
Почувствах, че войничето с широките ботуши и дълга под коленете куртка отмъщава на онова нещо, което "ни се знае, ни се види", но което е виновно човек човека да бие така - за нищо и никакво.
От всичко в тая история тия мигове са най-пресни в паметта ми.
И сега чувам ударите върху сламеника: бух, бух, бух, отвън ударите на вятъра в стъклата: дром, дром, дром.
Само че вятърът надаваше вой, а в казарменото помещение моето "олеле" никакво го нямаше. Как да викам, като не ме бият. Неудобно ми беше от самия мен.
Войничето се обезпокои:
– Окай олеле, ония че усетат!
Направих опит. Вместо вик от гърлото ми се източи някакво сподавено мучене. Такова "олеле" в никой случай не можеше да стигне до ушите на "ония".
Моят "инквизитор" съвсем се уплаши и още по-енергично настоя:
– Окай, човече, че разберат и че изпратят некой друг, та от бой че те утепа!
Междувременно битият сламеник изригваше прахоляк. За кратко време цялото помещение се задими. Стана непоносимо глупаво.
Тогава ме проглуши едно сърцераздирателно олеле - викаше войничето. Поизвърнах се към него.
Изпотен и зачервен, "инквизиторът" не ме и погледна. Беше се убедил, че неговият брат за нищо не го бива и че лично той трябва да върши цялата работта.
И войничето я вършеше превъзходно - от виковете му можеха да настръхнат косите и на най-хладнокръвния човек.
За беда явиха се нови препятствия - прахът от бития сламеник се сгъсти много и започна да дразни гърлата ни. Закашляхме.
Тъкмо тия кашлици се оказаха издайници, защото "ония" разбраха измамата.
Нахълта фелдфебел, зина да каже нещо, но моментално се задави.
Улисаното войниче не го и усети. То продължаваше да удря сламеника и да крещи "олеле".
Чак когато влезлият дръпна дългите поли на куртката му, разбра, че сме разкрити, и се парализира с вдигната за удар ръка и отворена за вик уста.
Фелдфебелът го срита. Войничето затътрузи колкото е възможно по-бързо гигантските си ботуши към изхода на помещението.
По-късно изпратиха някакъв ефрейтор. Той добре се справи - белегът ми е от него.
Провидяха се тепетата на Пловдив. Вятърът съвсем побесня. Крайпътните дървета махаха клони да го пропъдят, но той, без да им обръща внимание, ги нападаше от всички страни и развяваше знамена от прах над тракийските коловози.
Захари досегна белега на бузата си и горчиво се усмихна:
– Какво да се прави! Тоя свят – и добър и лош, и хубав и грозен, и весел и страшен - в който човешките ни вини се оказват невидими като вятъра, е наш и сто пъти наш!
 |
 |