СИТНÈВИНИ
Както си пътувах по централното шосе, мярна ми се страничният път към селото на моя земляк бай Станойко. Е, какво пък, ще се върна в къщи два-три часа по-късно. Извих волана наляво и след половин час бях при него.
Землякът много се зарадва и веднага поби шишето с ракия върху разклатената маса под ореха в двора му.
В същото време се досети нещо, изтича, върна се с някакъв лист и като ми го поднасяше, рече:
– Те, младо, те що са ми изпратили от едно место. Ни го знам къде е, ни баш какво е това место, ама човек не требе сичко да знае. Знае ли много - глава боли!
Съгласих се с умозаключението на бай Станойко и поех листа.
Служебно писмо като служебно писмо: "Другарю Любенков, моля напишете подробна характеристика за другаря Спиро Папурански, като отговорите на следните въпроси: От какво семейство произхожда? Преди Девети членувал ли е в някакви фашистки организации? Има ли антинародни прояви след Девети? Има ли близки в чужди, капиталистически страни? Какво е отношението му към мероприятията на народната власт?
Ако знаете и други неща – напишете ги! "
– Е добре, бай Станойко – усмихнах се, – написа ли характеристиката?
– Написах – рече землякът, – ама не знам дали съм я баш като що требе натаманил.
Право да ти кажа, за тоя човек уж нещо знам, па нищо не знам. Мислих, мислих, па му намерих надолното -поразпитах тук-там и всичко научих. Знам ли го инак от какво семейство произхожда, да речеме. Както и да е, натаманих характеристиката. Добре, ама дали не съм написал некои непотребни работи? Нали знаеш, сичко си иска майсторията. Молим ти се, младо, разгеле си дошъл, прочети пустата характеристика!
– Добре, бай Станойко – рекох му, – ще прочета. То не е нужно, но щом настояваш...
Бай Станойко измъкна от джоба си няколко листа и ми ги подаде.
Сръбнах от ракийката, настаних се по-удобно и зачетох: "Почитаеми другари, другарят Спиро Папурански, както подразбрах, произхожда от чиновнически джинс. Не чух преди Девети да е бил по фашистките работи. След Девети за народа се държи.
Никой не спомена да има некакви сродници по чуждите държави. Със сички работи на народната власт е съгласен.
Това подразбрах, това казвам. По най-важната част, види се, характеристиката на човека е характеристика и половина. С такава характеристика секъде може да се мине.
Сега, видел съм некои работи с моите си очи. Не са дип-дип добри и ситни са тия работи, та не знам дали да ги разпридам.
После си думам: "Тук иска ли се да кажеш сичко, що знаеш – иска се! ... Щом се иска - разпридай, и това е!"
Със Спиро Папурански се намерихме в един кауш. И него го беха докарали джандарите. За какво, и сега не мога да кажа.
Човекът не иска да ми се изприкаже, а и аз не го попитах. Знам ли, ако много-много подпитвах, можеше да ме помисли за шпионин. А това, шпионите, вари ме, печи ме, не ги сметам за човеци.
Голем бой му беха ударили джандарите. И аз не бех по-малко млатен, ама по-бърже се даврандисах, та му помагах да си държи чашата, кога речеше водица да пивне.
В тоя кауш лежахме неколко нощи. През тия нощи станаха две от ситните работи.
Само по-напред да кажа за мене си, па после за ситневините.
Моето беше проста, селска дивотия. Понапил се бех и си пуснах гласа пред селяните в нашето кръчме: "Германците ще видат победа, кога баба ми трамвай роди!" А си пуснах гласа, а един непознат гражданин, навъртаха се тогава разни, ме сецна за яката.
После джандарите само това ме питаха: "Викал ли си – германците ще видят победа, кога баба ми трамвай роди!" "Виках – думам им, – пиян бех!" "Като си бил пиян, защо не викна друго, а това?"
Дойде така, та кипнах и им издумах право в очите: "Нашенци имат една старовремска поговорка – трезвен ти го мислим – пиян ти го казвам!"
Сума бой изядох за тая пуста поговорка. Оттогава с поговорки много-много работа си немам. Поговорката на сто страни бие и не знаеш кого може да уцели.
Постоях, що постоях в кауша, и ме заведоха пред зелената маса – на съд. Осъдиха ме две години.
Не лежах и два месеца – дойде Девети септември. Само се поизмешах с другарите, колко да се каже. След некоя и друга година се пенсионирах: що да чиниш – прекарно време.
Това мога да кажа за мене си. Сега за Спиро Папурански.
Лежахме ние с него, като що рекох, неколко нощи. Голем глад изгладувахме. Подхвърляха ни царевичняк, колко да не ни зараснат задниците. Ако ни паднеше умрело куче, и на него можеше да налетим.
На третия ден мустакат джандарин отвори вратата и ни даде едно погаче. Жената го донесла. Разделихме си го с Папурански по равно. Жива и здрава да е бабата, много ми е погачета месила – по-благо от това погаче не съм ял.
Добре, ама колко му е на едно погаче - изедохме го още същия ден. На другия и по-другия пак глад. Съвсем бехме изтънели.
Из един път Спиро получи куфар. В куфара ризи и пакет за ядене. Папурански се позагърби и извади половин франзела. Разделихме си франзелата и я опердашихме до трошица.
Вечерта легнахме. Не щеш ли, къде среднощ нещо ме разбуди. Открай време съм такъв – с едното око спим, с другото съм буден.
Ослушах се. Спиро се беше дигнал. "Вода е тръгнал да пие – помислих си - или до кофата по едната работа!"
Затворих пак очи, а оня – ни при стомната, ни при кофата. Клечи в тъмното некъде около куфара.
Наострих уши – счу ми се жвакане. Какво има да жвака, нали изедохме франзелата?
Пообърнах се към него. Нема лъжа – бърка човекът в пакета и вади залци. – "Я – рекох си, – не е дал сичкия хлеб, а само половината!"
Докриве ми. Щом е била такава работата, защо не ми е продумал: "Така и така, бай Станойко, половината франзела не си я давам!" Можеше пак да ми докривее, ама по-друго щеше да е. Сега по-добре ли е - клечи зад шията ми и жвака ли, жвака!
После се размислих: "Човек, като е на зор, що ли не прави. Малко ли работи съм видел? Я да не му връзвам кусур, щото инак си е добър, деликатен: дума каже – ослуша се, крачка крачне - огледа се!" Претраях си и сичко потече по старому.
Те това е едната ситна работа. Нищо работа, ама...
Сега да опиша другата ситневина.
Мустакатият джандарин ни изведе на двора пред кауша – такъв бил редът. Пивнахме водица от чешмата и аз си рекох: "Защо не зема да си пропера ризата." Една ми беше моята риза, и мърлява, та повече не може да бъде.
Примолих се на джандарина. Излезе човек. Съблекох се гол до слабините и я пропрах надве-натри. Мустакатият ми даде канап и ни прибра.
Опънах канапа от прозореца до вратата на кауша и прострех ризата да съхне.
Дотук добре, ами нали бех гол, а вътре леденик – разтресе ме. Спиро се зафана да ме разтрива. "Разтривката – дума – загрева, бай Станойко!"
Стоя аз и си мисля: "Защо тоя човек не ми даде една риза да ме сгрее, като що требе, ами с тия разтривки и него си и мене мори? Не му иде наум, види се!"
Така си мислех и както си мислех, му рекох: "Спиро, я не се алосвай, човече божи! Дай една риза да я пооблека, докато просъхне моята!"
Папурански позатрая, после повлече пети към куфара. Сума време бърка из него. Накрай извади риза и ми я даде. Облекох ризата, стана ми драго, та се чак разговорих.
И Спиро говори, ама гледам – очите му се към моята риза на канапа. "Що – думам му, – да съхне и това е." "Да съхне – настоя Папурански, – само докога ли ще съхне?" "Докога съхне, дотогава." А той: "Влажно е времето – много ще се забави!" "Я – бодна ме, тоя човек бърза със съхненето, за да му дадем по-рано неговата си риза! Свиди му се... "
Такова чудо не беше ми идвало на главата. Нещо ме заяде под гърдите. Подпрех се на стената и си затраях. Затрая си и Папурански. Траяхме така до мръкнало. Е, кажем си по некоя и друга сума, ама това казване ли е?
А пущината под гърдите все ме яде, та от време на време рипам и опипвам ризата. Па оня, уж само така, уж дип-дип не го е грижа: "Изсъхнала ли е вече?" "Не – думам, – още не е! "
Дойде ред за спане. Спиро се уплаши да не легна с неговата риза и сам почна да опипва моята на канапа. Колко повече наближава спането, толкова по-често пипа.
Накрая онова под гърдите хептен ме заяде, свалих ризата и рекох: "Суха е!" "Така ли – каза Папурански, – тогава обличай я!"
Съблекох неговата риза, дадох му я, навлекох моята си, а ризата – съхнала-недосъхнала – се лепна на мене.
Легнах, ама заспива ли се? От това спане си докарах една кашлица – и до днеска си я кашлям. Понастина ли малко, дера ярета, та чак ушите ми цъкат.
Лежах с мократа риза аз и си мислех: "Това па що е? Уж учен човек! Може ли за една риза за кашмер и мене, и него си да прави?"
Мислих така, мислих, па обърнах инак: "Знам ли го, може от болест да се бои, може гаджелив да е... "
Те това е другата ситна работа...
На сутринта ни пръснаха на различни страни. Къде е бил после, що е работил, не знам. Мене ме съдиха, лежах месец и нещо и се прибрах при бабата.
Не мислех да срещна некогаш Папурански, ама карá-варá, срещнах го. На тая среща стана третата ситневина, затова требе и нея да опиша.
Покани ме на гости наш Кръстан. Не да кажеш, задето сме рода – чудо момче е тоя Кръстан, и това си е. Учи гимназия, изучи я, политически затворник беше, след девети и висшето учение изучи.
Има хора на неговото место, гледаш го, подголемил се, дигнал глава, върви, върви, право къде тебе иде и уж те гледа, а те не види. Ако не земеш да се поотместиш – ще те сгази. Тоя - човек беше, човек остана.
Та, покани ме Кръстан при него. Стоях два-три дена, разкарвах се насам-натам по градските градини и намислих да се връщам при бабата.
Кръстан не ме пуска. "Чичо Станойко, постой още един ден, ще те заведа на среща с бивши политзатворници. Нали и ти през там мина." "Мани ме мене – думам му, – барабар Петко с мъжете съм аз!" А Кръстан – да остана, та да остана.
Останах, асъл и каква работа имах толко на село.
На тая среща, като що рекох, се намерихме със Спиро Папурански. Нали сме стари тюрмаджии, седнахме на масата един до друг. Кръстан от другата ми страна седна.
Гледам Папурански - темето му поопáсено, инак държи се още – момче. Отворихме се на лаф. Помниш ли това, помниш ли онова.
Слушам го аз и си мисла: "Същият деликатен човек, дума каже – ослуша се, крачка крачне – огледа се."
Из един път, както си думахме, гледам – пред него нема вилица. Сичко има – и паница, и лъжица, и нож, вилица – не! "Може такова да е яденето – рекох си, – та да не требе вилица."
Добре, ама и пред мене, и пред Кръстан, и пред сички вилици сложени. "Забравили са – помислих, – объркали са се хората – кое по-напред!"
Неудобно ми стана. Отде да знам. Спиро може да се докачи. Требе и да не разбере тая работа.
Пообърнах се дали нема наблизо келнер, скришно знак да му направя. Келнер имаше, ама далеко.
Сипах ракия на Кръстан и Папурански, побутнах ги да се чукнат, а аз по моята си работа. Извъртам шия и окото ми се в келнера.
По едно време дойде по-близо. Кимнах му. Погледна ме и рече: "Сега, сега!"
Обърнах се към масата. Кръстан и Спиро нещо си думаха. Сипах си ракия. Дигнах чашката да пивна, и гледам, гледам - пред Папурански вилица си има. "Кога е дошла – помислих, – нали немаше?"
Оставих чашката ненапита. Ай да му се не види, сигур вилица е имало, а аз не съм я видел!
Вдигнах чашката, ама пак не пивнах – сега па пред мене немаше вилица! Къде е отишла, нея барем добре видех! Щукна ми: "Папурански е преместил моята вилица пред него си, а аз да му търся колая!" Нали, разгеле, се бех обънал назад, келнера да викам.
Дойде така, та ми стана никакво, па си думам: "Станойко, Станойко, и ти си един човек, за нищо и никаква вилица... " Така ама вечер се никакво ми беше.
Те това е третата ситна работа.
Описах аз какво описах, ама ако Папурански разбере, ще се докачи. Деликатен е, като нищо ще се докачи. Сигур прав ще е – по иде да мериш човека по важните работи, а не с такива ситневини.
А по важните работи Папурански си е като що требе. Аз пò не съм стока от него – понекогаш пивна и не отида на събрание, понекогаш намирам кусури на едно, на друго.
Е това е, сичко, що знам, казах. Ако нещо съм изумил, да ми е простено – стар човек, пенсионер. С другарска почит: Станойко Любенков."
– Не се кахъри, бай Станойко – казах на земляка си, – написал си характеристиката точно както трябва.
– Така ли – поусмихна се незабележимо той, – сполай ти!
Поприказвахме си за едно, за друго, покани ме пак да му отида на гости и ме изпрати.
Непременно ще го посетя, и то за повечко време, бай Станойко е човек, ще си послужа с неговите думи, "като що требе".
 |
 |