СВЕДЕНИЕ
Влезе непознат човек с угледно подкастрени черни мустаци, с кожена чанта под мишница и делово се представи:
- Елински - кадровик! Бихте ли откъснали мъничко време за едно бързо кадрово сведение? В нашия завод, знаете ли, работи като химик Димитър Денков, бивш директор на гимназията, в която сте завършили. Напоследък около неговата биография изникнаха, така да се каже, някои уличаващи го факти!...
Тук посетителят позамълча, сякаш изчакваше да му се скарам: "И таз хубава, чак сега ли сте сколасали да проучите тоя субект? И изобщо необходими ли са кой знае какви проучвания, за да се докаже чернотата на черното?"
Но понеже не казах такова нещо, кадровикът издърпа ципа на кожената чанта, поприглади едната черна половина на мустаците си и продължи:
- Разполагаме с някои сведения... произнасял фашистки речи пред учениците този Денков! Ще се наложи да го уволним, знаете ли! ... Такъв фашист, и то в завод като нашия...
- Никакъв фашист не е и не е бил бившият ми директор - сопнах се аз, - никакъв фашист!
Елински се изненада и подхвърли предизвикателно:
- А туй за речите излиза, така да се каже, лъжа?!
- Тъкмо наопаки - истина е!
Кадровикът се вкопчи в думите ми:
- Значи, вие потвърждавате, какво фашистките речи на Денков са факт?
- Факт, да, и то факт, пред който би се втелил и самият Гьобелс!
Посетителят приклепа с мигли:
- Не разбирам!... Може би намеквате, че тези речи са били умело прикритие на един комунист ли, що ли?
- Комунист, вятър! Елински съвсем се затрудни:
- Тогаз... симпатизант на антифашистката борба?... Прогресивно настроен интелигент?... Лекомислен дърдорко?...
- Не може да се каже!
Доста объркан, кадровикът опипа ред по ред копчетата на двуредното си сако, намръщи се и рече сухо:
- Такъв не бил, онакъв не бил, е добре, какъв е бил? Драснах клечка кибрит и докато доближа пламъка до цигарата, без да се усетя, изтърсих:
- Какъв?!... Всякакъв!
Моят посетител едвам се озаптиса да не изрече: "И аз съм дошъл при сериозен човек по сериозна работа!"
Осъзнах колко накриво е вървял разговорът ни и се заех да оправям работите:
- Извинете за думата "всякакъв" - то зависи откъде гледа човек, може и на такава дума да се натъкне. Нищо, ще ви разкажа някои подробности от живота на бившия ми директор, пък вие, ако можете, определете какъв е.
Познавам Димитър Денков още преди да беше получил директорския си пост - преподаваше химия. По същото време фашизмът у нас възлизаше към своя зенит.
Не ще да се е чувствал добре в тая политическа атмосфера преподавателят ми, защото по най-различни поводи избухваше: "Ще дойде дядо Иван и всичко ще се оправи, всичко!"
Назначиха го директор в провинцията. Няколко дни след неговото назначение се преместих да уча в същия град и аз.
Влязох в кабинета му. Изпървом се зарадва, но тъй като знаеше убежденията ми, изведнъж закрещя: "Не искам никаква родоотстъпническа дейност в моята гимназия!"
Изслушах запрещението на Денков и още на другия ден се включих в ученическата ремсова организация.
По-късно полицията ни разкри и арестува. Майка ми научила, че съм задържан, и веднага дотичала от село. Къде да отиде, на кого да се жалва? Простодушната жена си наумила - щом съм ученик, директорът е човекът, който може да ме спаси. Явила се при него.
Денков, като разбрал чия майка е тя, развикал се: "Комунисти, госпожа!... Ще ги арестуват, комунисти! - после обърнал другия лист: - И как няма да са комунисти, мизерстват момчетата, гладуват!"
Изправиха ни пред съда. Денков дойде в съдебната зала, призован като прокурорски свидетел. Фашисткият съд много разчиташе на него. Председателят го прицели с очи и подчертано вежливо попита:
- Господин директоре, какво бихте могъл да кажете за подсъдимите?
Той отвърна с глас, в който се кълбяха омраза и протест:
- Господа съдии, защо отнехте цвета на гимназията ми?
Такова нещо съдът не очакваше. Председателят се усмихна глуповато и издаде тялото си напред:
- Разбирам, подсъдимите може да са били добри ученици, то е отделен въпрос. Те обаче са извършвали подмолна комунистическа...
Денков преряза думите му:
- Няма нищо такова!
Председателят опита за сетен път да оправи "объркалия се" свидетел:
- По всяка вероятност вие не сте знаели за конспирацията, иначе не бихте твърдели...
Бившият ми директор скупчи в пестник поставената на кръста лява ръка:
- Не, интересувал съм се спе-ци-ал-но! Нищо подобно няма!
Залата, претъпкана с наши близки, въздъхна. Свидетелят зачака нови въпроси. Изгониха го.
Кажете ми сега, какъв е Димитър Денков?
Елински приглади тоя път другата черна половина на мустаците си, като направи опит да се усмихне:
- Излиза, че наистина е всякакъв!... Само, знаете ли, такава характеристика не ми върши работа. Бихте ли могли да дадете, така да се каже, по-конкретни обяснения?
Обяснения? Никога не беше ми се налагало да обяснявам личността на Денков. Запалих нова цигара и започнах опипом:
- Вижте какво, навярно сте забелязали - бившият ми директор е човечен по рождение. Тая човечност, предпологам, го е ориентирала, както трябва, в най-критичните моменти от живота му.
Но, струва ми се, само с нея не може да се обясни всичко. Има и друго. То според мене е една от главните причини за неговото "всякакво" поведение.
Виждали сте го и знаете - Денков е доста дребен на ръст човек. При повечето хора в такива случаи се създава комплекс. Подобно нещо имаше и той.
Може би затова винаги вървеше повдигнат на пръсти, с вирната глава и лява ръка отзад на кръста - нали така ще изглежда по-висок.
По същата причина, мисля, се е съгласил въпреки неразположението му към фашизма да приеме директорския пост - малко ли е, ди-рек-тор! То значи главен, височина!
Убеден съм, че не си е давал много ясна сметка, че фашистите го главяват за свое оръдие, че ще искат да произнася и речите, за които стана дума.
Тия речи като съдържание не са му били много по сърце, защото, спомням си, всяка от тях начеваше с нежелание. Но вече стъпил на високата трибуна, той се чувстваше така висок. И безспорно надареният оратор Димитър Денков, започнал с неохота, неусетно придобиваше глас на Демостен, жест на Катон, самочувствие на Александър Македонски.
Освен това дребният ръст - тая несправедливост на природата към него, - изглежда, беше изработил в подсъзнанието му някаква болезнена омраза към несправедливостта въобще.
Непредпазливите избухвания: "Ще дойде дядо Иван и всичко ще се оправи, всичко!" - са били резултат, чини ми се, тъкмо на ная омраза.
Пак тя в крайна сметка взема връх и при срещата с майка ми: "И как няма да са комунисти, мизерстват момчетата, гладуват!"
Същото е било и в съда. Застанал в подножието на високата съдийска маса, той се е усетил малък като никога. При това от него искат да стане съвсем малък и да допритегне въжето около шиите на учениците си.
Но неговите ученици са деца, още неживели, нелюбили - несправедливо! И ето я отново омразата, болезнено непримирима: "Господа съдии, защо отнехте цвета на гимназията ми?"
После имайте предвид и друго - тогавашните условия. Припомнете си само: малодушните искаха да повярват в правото на неправите и, повярвали-неповярвали, ставаха доносчици. Страхливците викаха под път и над път "Хайл", за да пазят и своето, и на мракобесниците спокойствие. Безличните гонеха високи постове, та по тоя начин да станат "личности". Мъдрите се усмихваха снизходително, докато им поискат сметка защо се усмихват...
И колцина не се изкривиха между кривините на онова ненормално време?
Но да не говорим за тъжни неща! Сега ме интересува Денков. Настоявам да го оставите на работа! Нали като химик е способен?
Елински стана:
- Напишете всичко това и ни го изпратете!... Ще обсъдим, знаете ли, и ще решим!
- Ще напиша! И държа да ми съобщите какво е станало!
Кадровикът пооправи двуредното си сако, придърпа ципа на кожената си чанта, подаде ръка и излезе.
Десетина дни след тоя разговор по телефона позвъни директорът на завода, където работеше Денков: "Искали сте да се обадим, бъдете спокоен, бившият ви директор остана на работа при нас!"
