ДВА КОСА
Не знам дали някога съм прекосявал Тракия, без тя от своя страна да не е прекосявала душата ми, препълнена с любов към нея. Може би затова са я дарили с такова богато женско име, поело в себе си светлина, щедрост и топлота.
Като винаги и сега от двете страни на течащото под колелетата шосе се въртяха нейните юнски тъмнозелени поли. През отвореното стъкло нахлуваше припламналият от дъната на затоплените й гърди дъх, за да напои с вълшебство и последната ми клетка. А очите й, премрежени от игрива мараня, ме подканяха да спра и да обтегна тяло, отдаден на нейното поднебие, дишащо облаци и всеобемащо лоно...
Но тоя път Тракия пробягваше край мен някак си полуусетена. Мислите ми оставаха назад, в двора на градската болница, при облечения в болничен халат Светлин.
На път ми беше, та свърнах да видя стария приятел и имах всички основания да продължа пътуването успокоен - намерих го в доста добро състояние. Пред болницата дори опита да извие ръката ми. Сборичкахме се и точно тогава от джоба му изпадна писмото.
Вдигнах вече разпечатвания плик и му го подадох. Той едвам забележимо се намръщи. После го мушна в маншета на халата си и рече:
- Изпишат ли ме, моментално яхвам шкодичката и... в самата среда на Тракия. Там ще сложа ухо на земята и ще слушам сърцето й - по това време най-силно бие!
- Наистина - отвърнах - за кой ли път я прекосявам и пак не мога да й се нагледам, наслушам и надишам!
Светлин сложи длан над очите си, присвити от слънцето, като че искаше да зърне между някоя пролука на блоковете частица зеленинка от лятната равнина. След туй рязко свали ръката си и от маншета отново изпадна писмото. За втори път му го подадох. Той го повъртя между пръстите си:
- Вече цяла седмица го мъкна и не знам какво да отговоря! ... По-точно, знам, но... На, виж!
Надникнах в съдържанието на поизмачкания лист. Нищо особено, искаха мнението за някакъв кандидат за служба в МВР.
- Що пък - погледнах го въпросително, - доколкото се познаваме...
- Да, да - прокара пръсти през косата си той, - както е речено, истината е свята... Само че в случая истината ще прозвучи... смешно!
- Смешно?
- Точно тъй, смешно - натърти Светлин и додаде след продължителна пауза: - за съжаление!...
Погледнах го неразбиращо и загадах: не от любов към гадаенето, а да го подтикна към по-голяма ясност:
- Може би не познаваш добре човека?
Той ме поведе към пейката и пътем обясни:
- Касае се за младеж, когото знам от дете. А с баща му сме стари авери!
- Тогава всичко е наред!
Светлин ме подръпна да седнем, запали припряно цигара и рече:
- Уби два коса!
Казаното беше съвсем неочаквано. Помълчах и почувствал неловкост, се окашлях. Моят приятел навъси вежди и тръсна язвително:
- Смешно, нали?
За да избегна прекия отговор, също зададох въпрос:
- Кога е било?
Светлин се загледа в пушека на цигарата:
- Има-няма три-четири години... Как да ти кажа, това стана на един Девети септември. След манифестацията отидох на вилата на баща му - бяхме се уговорили. Само че моят авер още не беше дошъл.
Посрещна ме синчето с окърпени дънки и флоберова пушка през рамо. Ръкувахме се, покани ме да седна в двора и току щукна нанякъде.
Всякога ми е било приятно да поседна на това място. Вилата е в планината. вижда се почти цяла Тракия.
През този есенен ден тя беше прелестна. пространствата й мержелееха в омара, все още зелени и натежали от раждания. През средината й проблясваше сребърният Маричин колан, а мислите й се рееха, разпилени в милиони беззвучни глухарчета.
Облегнах гръб на скованата от букови клони пейчица. Всичко беше от хубаво по-хубаво! Само няколко глухи изстрела нарушиха спокойствието ми. Поослушах се, а после запуших.
Не зная дали съм дръпнал два-три пъти и изпод клоните на дворните дръвчета изскочи синчето с окърпените дънки и флоберката. В ръката му висяха двата коса.
Познавах и тях. Понякога навестяваха двора на вилата. Шегите им нямаха край. Имитираха скърцането на външната врата, глупавата врява на свраките в усоя, триона, с който моят авер режеше дърва за зимата, лая на престарялото вилно куче.
- Хлапашка работа - вметнах нехайно, - доискало му се е да ти покаже, че вече е истински мъж!
- Как хлапашка - възрази нервно Светлин, - осемнайсет години са пълнолетие...
- И все пак - държех на своето - сложи ръка на сърцето си и кажи, не ти ли се е случвало да убиеш животно?
Моят приятел прокара пръсти по челото си:
- Да, бил съм около четиринайсетгодишен. Улових паднали от гнездата малки гривеци. Много им се радвах.Окачих ги на чардака в едно прогнило кафезче. Някаква котка счупи кафезчето и ги удуши, додето се усетя.
Побеснях и я докопах за гушата. Тя се вчепчи като тресната от гръм, а аз я заудрях с всички сили в камънаците на селските дувари, докато омекна безжизнена в ръката ми.
Захвърлих я зад къщи, но надвечер чух мяукане. Изтръпнах, полуизправена на предните си крака, котката ме гледаше с някакви страшни очи.
Агонията й продължи почти две денонощия. Втресе ме, разболях се и бях на легло доста време. Спомня ли си тази история, и до ден днешен ми е мъчително...
Както и да е, дете съм бил, котката ме предизвика...
А двата коса? Невинни бяха като поточето край вилата. Убил ги беше най-хладнокръвно заради самото убийство! Донесе ги още по-хладнокръвно! В очите му не видях нито познатата ловна страст, нито дори хлапашката напереност. Не, там имаше някаква смесица от насмешка, безсърдечие и злост!
След малко пристигна и баща му. Приказвахме си едно-друго, но за косовете не пророних думица. Стана късно за връщане, та преспах на вилата.
На сутринта синчето грабна двата коса от клона, където ги беше окачило, хвърли ги на котката и прищипнато в окърпените дънки, наметна флоберката.
Подир обяд заслизах към автобусната спирка. С всяка направена стъпка Тракия се приближаваше към мене, като да ме посрещне. Безброй пъти съм я гледал и всякога е била различна.
В този септемврийски ден тя беше поела в себе си бистротата на своето небе и оставяше да видиш и най-леките извивки на тялото й. Гледката ме поразведри, а по-късно времето заличи тягостната история.
Нямах друг случай да видя синчето. Само баща му понякога ми разказваше за него. Комсомолски активист бил, скоро щял да завърши висшето си образование. Едвам когато получих писмото, пред очите ми изскочиха окърпените дънки и флоберката.
В първия миг се наканих да дам положително мнение за синчето, но въпреки доброто ми намерение разбрах, че не мога да прескоча двата коса!... Чудна работа, времето съвсем не беше заличило спомена. Мярна ми се избитото око на единия кос и окървавената човчица на другия!...
Знаеш ли, ако се касаеше за някаква друга служба, може би нямаше да изскочи тази уж незначителна, пък толкова непреодолима бариера! ... После, работата съвсем не е до косовете!
- Е, да, не е до косовете!
- Нали - вгледа се в мене Светлин - в това учреждение се работи с хора!...
- Прав си - рекох колебливо - и все пак, изминали са години. Този млад човек се е учил...
- Остави - въздъхна той, - учението трудно променя сърцето! ...
Доста поживяхме ние с тебе, нали? И говедата пасохме, и през каушите минахме, и с живота се блъскахме, и накрая започнахме да проумяваме колко сложни са някои простички нещица!...
Да, да, все ми се чини, че синчето иска да замени флоберовата пушка с нещо по-сериозно, и толкоз!
Хвърлих поглед към поомачкания плик, който се подаваше от джоба му:
- Просто не зная какво да те посъветвам.
Светлин се извърна и угаси цигарата в кошчето за смет:
- В края на краищата ще напиша каквото съм видял, почувствал и премислил!...
А в цялата тая история разбираш ли кое е най-печалното? След като прочетат моето мнение, ще ме вземат за малко нещо превъртял и ще ми се смеят! Нека!
Съжалявам само дето няма да доживея времето, когато човекът ще се е научил на какво да се смее и на какво не!
Трябваше да тръгвам. На сбогуване моят приятел поръча:
- На добър час през Тракия! Пък някъде вземи, та поспри и сложи ухо на земята - ще чуеш сърцето й. Нали ти казах, сега най-силно бие!
Не можах да изпълня поръчката му. Когато се сетих за нея, наближавах възвишенията пред Белово. Зелените поли на Тракия вече бяха останали зад мен.
