СЯНКАТА
Тридесет години от оная очна ставка. Тогава за пръв път предусетих, че злото има своя сянка. Бях самоуверен, защото то ми се видя на разкрач от сянката си.
Добре, че е било така - иначе надали съм щял да издържа. Не беше лесно, безсъници, гумени палки, скачане върху стомаха...
Единият от полицаите сновеше от ъгъл до ъгъл, другият беше седнал върху бюрото, третият - полуседнал на радиатора.
Аз стоях с гъбясали от побоища крака - не исках да ме изправят с ритници. Стенният часовник изгъгна два след полунощ, а тримата преживяха все едни и същи въпроси, свързани с името на някой си Йочко.
Какво представляваше този Йочко, не съм научил и до днес. Нищо чудно да е загинал "при опит за бягство" или ако е излязъл от полицията, да се е запилял някъде.
Но и сега да го видя, колкото да е променен, ще го позная, полицаите - също. Нали той беше сянката на злото, пък те - самото зло.
Само че за тримата Йочко беше мой съучастник. Затова не ме оставяха на мира. Току-що извървяната пътека на въпросите се изтегляше отново отпреде ми, като да не съм я извървявал.
От много повтаряне започнах да отговарям механично и да си мисля за други неща. Другите неща, разбира се, бяха пак около разпита: "Защо така упорито се връщат към Йочко? Навярно са сигурни в разкритията си. Значи, разполагат с данни. Но какви може да бъдат данните им?"
Полицейският мозък си има своя нагласа. Тя го прави, от една страна, изобретателен, от друга, непроходимо тъп. Само че аз не знаех с коя от двете страни си имам работа. Всичко можеше да се излюпи.
Най-много се боях от тяхната самоувереност. Тоя, който сновеше от ъгъл до ъгъл, не престана да ме заплашва със своята говореща усмивка. Седналият върху бюрото за разлика от други нощи не похвана нито веднъж тоягата с надпис "аз знам всичко", а само подпяваше уж незаинтересовано "Гано, Гано..." Полуседналият на радиатора навиваше на пръста си подчертано многозначително тънка верижка.
Очаквах надвисналата неизвестност всеки момент да се срине отгоре ми. И това не закъсня. Тоя, който крачеше, спря оперен и попита "за последен път" нищо ли не си спомням за Йочко.
Не отговорих - до гуша ми дойде да повтарям едно и също.
Тогава седналият върху бюрото ме заплаши с очна ставка. И заплахата не се оказа само заплаха - сипаничав стражар въведе някакъв младеж.
Трябваше да издържа непоносима гледка - парцалосани дрехи, деформирани стъпала, сплъстена коса с кървави съсиреци по нея.
Но това не беше най-непоносимото - младежът се размазваше пред полицаите с раболепни поклони и с не по-малко раболепна усмивка, препарирана върху устните му. Виждах как е готов, ако поискат от него, да пее люлчени песни на мъчителите си, да ги нарича с най-ласкави имена, да възславя тоягата, с която го бият, като своя най-голяма радост.
Мъчех се да отгатна за какво е арестуван. Допуснах да е ремсист, да са го задържали "по съмнение", да е наклеветен. Едно беше безспорно - срещаха ме със самия Йочко.
Затърсих очите му, само че те бяха заети да дебнат всяко движение на полицаите. Това напомпваше тримата с огромно самочувствие. Държеха се като богове, постигнали своето върховно могъщество.
Стараех се да не им обръщам внимание и чаках да видя какво ще излезе от тая очна ставка с непознат. И видях.
Тоя, който беше прав, подхвърли победоносно дали не съм си спомнил "нещичко". Всичко изглеждаше толкова безсмислено, че за миг нито знаех какво да кажа, нито как да се държа.
Поведението ми се изтълкува като смут. Окуражени, двамата от бюрото и радиатора подеха очаквателно телата си напред, като единият пресече своето "Гано, Гано", а другият остави верижката ненамотана.
Оценил важността на момента, първият полицай повика Йочко. Той прекрачи към него с поклони. Полицаят го шибна по врата и настоя да се "оправи" с мен, "иначе"...
Заканата смали младежа. Най-после срещнах очите му - бяха празни като на мъртвец.
След това ми "припомни" за някакъв взрив, който съм му бил давал да укрива няколко дни, докато намеря по-сигурно място.
Почнах да схващам - по време на разпита самите полицаи са му подсказвали тая измислица. "Признал" е, колкото да отърве боя.
Посъветвах го да се откаже от лъжата си - ако тя му спести побоищата, непременно ще го заведе на бесилката.
Такова нещо не влизаше в сметките. То можеше да обърка Йочко. За да предотврати лошото, първият заповяда да млъкна. После ненадейно изрева на младежа да ми удари шамар.
Той ме зашлеви без никакво бавене. Вдъхновени от плесницата, двамата от бюрото и радиатора напуснаха местата си и заедно с третия се озоваха отпреде ми. Последва заповед за "по-човешки" бой.
Йочко премина към юмруци. Почувствах парлива смесица от болка, обида и гняв. Още малко, и щях да го заплюя в лицето.
Но нещо ме възпря - той нямаше лице. Бяха го обезличили тримата. Това вече не беше Йочко, а едно нищо, с празни, мъчително празни очи.
Тъкмо тогава предусетих, че злото има своя сянка!
Миг по-късно през картеча на юмруците зашеметеният ми поглед напипа лицата на полицаите. Те тържествуваха - малко ли е комунист комуниста да бие? Събрах сили, отблъснах младежа и плюх в лицата им.
Това обърка целия зловещ порядък. Пострадалите се вдървиха, та даже не им идваше наум да се избършат. С тая работа се зае Йочко.
Но сега раболепните му поклони и усмивки никак не бяха на място. Изритаха го.
Тогава бях убеден, че очната ставка е завършила по същество - заплюл съм не сянката, а самото зло.
Но наложи се да видя още много пъти тая сянка. Тя излезе твърде дълга. Не е могло на оная очна ставка да се е простирала само на разкрач - от полицаите до Йочко. Тримата също са били част от нея и нищо повече.
А къде се е криело злото, истинското зло? Струва ми се, никога не съм успявал да се добера до него. Все попадам на сянката му.
За дързостта тримата ми заплатиха в предостатъчна мярка. И не можеше да бъде иначе - сянката на злото е нещо съвсем осезаемо, почти като самото зло.
 |
 |