ЩУРЧЕТО
Житата около Вардар цъкаха под лятната жега. Зърното се зарони. Управата на затвора реши да ни извежда на работа.
Всяка сутрин, строени, излизахме през желязната дворна врата и след десетина минути пристигахме на работното място. Там ни чакаха сърповете, непоносимата горещина и дългият жътвен ден.
Но колкото и тежко да беше, ние предпочитахме да бъдем под ясното лятно небе. Все пак можехме, макар и отдалече, да виждаме свободни хора, да дишаме ведър въздух, и когато охраната разреши, да се окъпем в бързите води на Вардар.
Още първите дни намерихме край реката какви ли не животинчета.
Най-напред Пантелей донесе увит в ризата си таралеж. Някои се намръщиха, но той ни увери, че таралежът ставал домашно животно като котката, че бил възприемчив и добродушен.
Новият обитател на килията наистина се оказа приятен за съжителство. Неговият стопанин го хранеше със змии.
Борбата с тях беше цяло представление. Таралежът даваше мило и драги да докопа плячката някъде по-далеч от главата. След това мигновено се свиваше на топка и търпеливо чакаше змията сама да се умъртви в бодлите му.
В мечтите си за победата Пантелей винаги включваше и своя таралеж. Щял да го занесе в къщи и да го пуска в дворчето им.
Примера му последваха всички. За кратко време килиите на затвора се изпълниха с пернати, влечуги и бозайници. Не ни стигаше теснотията, ами трябваше да търсим място за новите квартиранти.
И на това се намираше колай. Пантелей спеше с питомеца си, който уж не го бодял. Петко се хвалеше, че неговото зайче винаги се гушвало до бузата му. Така хем било меко, хем топличко и на лицето, и на душата. Гургулиците на Илийката все търсеха косата на своя стопанин - изглежда, тя им приличаше на гнездо.
Но той предпочете да им направи кафез, който окачи на тавана. До него се наредиха още няколко кафеза с различни птици. Всяка сутрин те ни будеха с песни.
Бай Иван Мълчаливеца улови ястребче. За кратко време то порасна. Хищната птица стоеше винаги на крилото на отворения прозорец и се държеше дружелюбно само с него. Когато се връщахме от работа, най-напред ни срещаха острите и немигващи очи на ястреба.
Кольо обогати нашата зооколекция с костенурки. Бяха доста на брой, като се започне от големи, цяла педя, и се свърши с костенурчета, мънички колкото копчета.
Живко се пристрасти към змиите.
Всичко вървеше добре. Пълнехме килиите с животни, набавяхме нови, носехме им храна. Сутрин, преди да тръгнем на работа, по наровете се тътрузеха костенурки, в кафезите пееха птици, на пода подскачаше заекът, винаги неразположен към таралежа на Пантелей.
Към края на жътвата трима от нас избягаха. Управата на затвора престана да ни извежда на работа, заключи ни в килиите и въведе най-строг режим.
Не можехме да донасяме храна на животните и те изгладняха. Гургулиците на Илийката престанаха да пеят. Държахме ги постоянно в кафеза, защото гладният ястреб можеше да ги нападне. Той стоеше все така на прозореца с хлътнали тъмни очи.
Пантелеевият таралеж започна да напада змиите на Живко и между двамата затворници на няколко пъти се разрази свада.
Аз си бях уловил едно малко врабче и ми беше по-лесно да му намирам трошици за храна. Само че то чирикаше непрекъснато, прехвърчаше и грабеше от оскъдната храна на останалите животни. Гладният ястреб го напада няколко пъти, но врабчето мълниеносно се скриваше под наровете.
Ненадейно в затвора дойде на проверка окръжният прокурор. Влезе в нашата килия, а зад гърба му, смалени от страх - надзирателите.
Още от вратата охраненият големец срещна хлътналите очи на бай Ивановия ястреб. Веднага след това изпод наровете излезе таралежът и започна да души краката му. Прокурорът ритна бодливия натрапник и изрева на служителите си:
- Това затвор ли е, или менажерия? Ще ви подведа под отговорност, тиквеници с тиквеници! Как сте могли да допуснете такова нещо? Незабавно да се изхвърлят всички гадини!
Пуснахме най-напред ястреба. Побутнахме го и той след кратко колебание разпери криле и излетя. Бай Иван следя полета му, докато го изгуби от очи. После се умълча.
След него излетяха гургулиците и всички останали птици.
През време на разходката Кольо пусна през пролуката под желязната дворна врата своите костенурки. Когато остана най-мъничкото, той не издържа и го мушна в джоба си. Надзирателят забеляза измамата. Кольо трябваше да се прости и с него. Напуснаха ни и змиите, и заекът.
Последен изнесе таралежа си Пантелей. Без да поглежда никого, той се наведе бавно пред дворната врата и още по-бавно пусна своя приятел. Таралежът, изнемощял от глад, не искаше да излиза. Стопанинът му го побутна и бодливецът без желание се изсули оттатък стената.
Пантелей се изправи, изгледа ни с невиждащи очи и изведнъж заплака.
Остана само моето врабче. С него работата се усложни. Хвърлихме го нависоко, то уж отлетя, но след малко се върна и както се разхождахме, кацна на главата ми.
Тогава един от надзирателите го занесе на около километър от затвора - там имаше зеленчукова градина. Врабчето пристигна пак и кацна на главата на Пантелей.
Взе го друг, който отиваше по работа в Битоля. Пуснал го някъде далече. На другия ден то отново се върна.
Тоя път дежурният надзирател подряза крилцата му и го метна през високата стена. Котката на готвача се спусна и го удуши.
Дойде зимата. Бяхме позабравили за нашите животни, когато се оказа, че не всички са ни напуснали.
Най-мълчаливият между нас, Панчо, предпочиташе да носи в затвора щурчета. Пазеше ги в кутия с малки дупчици за въздух. Те участваха в общия хор на пойните птици.
След строгата заповед на прокурора Панчо, както всички, отпрати щурчетата си. Но едно от тях изскочило от кутията и се спотаило в някаква пукнатина на стените.
Странни чувства будеше това щурче. Свири по цели нощи и в студената килия замирисва на сенокос, на ранно лято.
Как само го слушахме, налягали по наровете, и как вярвахме, че човешкото щастие може да бъде извоювано и че за това е достатъчно едно-единствено нещо - готовността ни за саможертва...
 |
 |