НЕРВИ
Зарадвахме се и двамата - такава ненадейна среща след две десетилетия.
Облечен в костюм от скъп плат, спретнат и делови, Нико грабна буйно ръката ми и ме отрупа с въпроси: какво работя, как живея, добре ли съм със здравето.
Не сварвах да му отвръщам, докато той загрижено се взря в лицето ми:
- Поотслабнал ми се виждаш - да не си болен?
- Нищо ми няма - отрекох вяло. - Е, нервите не са дип-дип в ред, но то болка за умиране ли е?
Нико замълча, а след миг, сякаш да ми вдъхне бодрост, изведнъж заговори още по-оживено:
- Пък аз, да ти кажа, се усещам отлично! Главно, не се притеснявам за щяло и нещяло, ям и за умрелите, само да усетя възглавница, и заспивам като младенец.
Огледах го - въпреки напредналата плешивост, беше се запазил: същите енергични движения, бодър глас и кръгло, леко розово лице.
- Какво ме претегляш такъв? - разсмя се той и вдигна десница да я стовари приятелски на рамото ми.
Отдръпнах се неволно - тая ръка някога е стоварила желязото върху темето на Максим. Сетне почувствах неловкост и за да загладя работата, пошегувах се пресилено:
- Внимавай, ще натрошиш бедната ми ключица!
- Е, щом си от стъкло - поде шегата Нико, - тогава аз, ей така, кротичката, полекичката...
Не можеше и през ум да му мине за причините на моята мигновена реакция.
Самият аз се изненадах от себе си - стари работи, отдавна изяснени, изживени! Тогава? Какъв беше тоя неосъзнат страх? От Нико ли? А защо от него - другар от младостта, обичах го.
Изглежда, нервите ми бяха по-зле, отколкото си представях.
Предложих да седнем на близката скамейка - досами нас имаше градинка, а в градинката деца, вдигат врява до бога и гонят огромна зелена топка. Той погледна часовника си:
- Защо не, отивам на важно заседание, но имам цели двайсет минути.
Облегнахме гърбове на скамейката. Току-що изгрялото слънце ме удари в очите. Ранната пролет напираше в гънките на още неразцъфналите дървета. Миришеше на размразена пръст и ведрина.
Нико отвори дума за въпросите, които щели да разглеждат на заседанието. На изгрева лицето му изглеждаше още по-розово. Слушах го уж, пък мислите ми все бягаха назад.
Мъчех се да си спомня името на тоя, който пръв съобщи за убийството на Максим. Някакъв такъв, русичък, с птиче лице...
Страшно беше, затворническият таван сякаш се срина отгоре ми - не можех да повярвам! И кой тогава прие новината като нещо възможно? Максим и предателство!
Но смъртната присъда си оставаше факт, при това вече изпълнена от Нико на една нелегална среща с осъдения.
Така и нямахме време да се уверим във вината на убития, друго съобщение ни зашемети - не бил предател Максим. Явил се е на уречената среща като другар при другаря си.
Как се случи, но заедно с втората новина в затвора пристигна и Нико - станал провал в кварталната организация.
Колко мъчително беше и за него, и за всички ни - убил невинен човек, другаря си убил в тъмната уличка преди полунощ, и то по най-отвратителен начин...
Мъчехме се да го успокоим - не е знаел, станала е трагична грешка, трябва да изживее страданието си. И той го изживя. За невероятно кратко време вече можеше да разговаря спокойно, да спи и дори да се смее...
Това се желаеше от всички и все пак тогава изпитах неприязнено чувство към Нико - особено когато се смееше. Мислех си: "Колко трябва да е човешкото у него, за да може така бързо да хвърля зад гърба си такова нещо?"
А сега ми се струваше, че някогашното неприятно чувство е било същото, което изпитах преди малко - страх. Да, страх от човека, участвал в една революция за човешко щастие, без да е бил достатъчно човек.
Откритието, колкото абсурдно, толкова и натрапчиво, ме потисна. В същото време Нико продължаваше да говори:
- Знаеш ли, на това заседание отивам в пълна бойна готовност. Няма да вървят работите, докато се намират хора, готови да усложняват нещата. Всичко трябва да бъде по-просто, по-делово...
Последните му мисли ме допотиснаха. Почувствах нужда да променим разговора и го засякох:
- Имаш ли семейство?
- Да - отговори той след кратка пауза, изненадан от внезапния въпрос, - жена ми е архитект, а синът скоро навърши двайсет години.
- На тая възраст ние с тебе бяхме в затвора - рекох аз.
Нико извади портфейла си:
- Искаш ли да го видиш - главата ми е отрязал.
Поех снимката - наистина приличаше на баща си, същата обла глава и притъпени линии.
Някое от тичащите деца досегна лакътя ми. Снимката подскочи и се обърна. Беше надписана: "На татко - от Максим!"
По челото на Нико премина сянка.
- Нали знаеш!... Реших да носи името му... После, да ти кажа, голямо щастие съм имал - преди да подозрат Максим, мене са подозирали... Могло е да се окажа на негово място!
- А той на твоето - изтървах мисълта си.
Нико пое въздух:
- Нищо чудно, просто - щастие!
Отново вперих очи в лицето на сина. Да приличаше поне малко на съименника си. Не, лицето на оня Максим беше съвсем друго, продълговато, леко изпито, със заострени линии. То говореше и за друга душевност.
Познавах малцина с чувствителност като Максимовата.
Неволно си го представих в положението на Нико. Той също щеше да разбира невинността си, но това нямаше да го успокои. Въпреки волята ще вижда как в оная нощ очите на неговия другар са го гледали с доверие. Тяхната топлина ще се превръща в жарава и той ще се пече на нейните въглени.
Разменени думи с някого ще му заприличват на думите, разменени между него и убития. Понякога топло ръкостискане с близък ще му напомни как са се ръкували и как ръката на невинния е била сърдечна.
Затворен в себе си, ще разглежда десницата, замахнала със студеното желязо. Измъчен до смърт, ще иска да я отреже, само да му олекне...
Върнах снимката на Нико, а очите ми овлажняха. Той разбра и каза, загледан встрани:
- Какво да правиш, революция...
- Да - потвърдих аз и додадох: - И Максим е имал щастие - на твое място надали щеше да издържи.
- Може и прав да си - рече Нико, - болезнено чувствителен беше.
- Казваш го, като че това е бил най-големият му недостатък - забелезах с горчивина.
Той се смути:
- Не, но нали знаеш, в ония времена с какви ли не тежки изпитания трябваше да се справим! Ако всички бяхме като Максим, щяхме ли да изнесем тежестите на революцията?
В казаното имаше нещо и вярно, и смущаващо.
Обичах и двамата и все пак Максим ми беше по-близък, по-понятен - чувствах го повече човек от Нико. А според Никовите думи излизаше, че революциите са дело на тия, които са по-малко човеци! Нелогично! Нали всяка революция е в името на човека!...
Наканих се да споделя мислите си, но се въздържах. Вместо това рекох малко язвително:
- Имал си щастие и за друго: ако Максим беше жив, сигурно щеше да бъде от хората, готови да усложняват нещата.
Нико се засмя, схвана думите ми като шега и изведнъж заприказва за някакъв свой колега - всяко нещо обръщал от всички страни, оплитал се в своите "за" и "против", косъма на две цепел.
Мъчех се да го слушам, а в душата ми отново плъзна страхът, неволният страх от него.
В същото време той погледна часовника си - закъсняваше за заседанието. Взехме си довиждане, даде ми адреса си, поръча непременно да му се обадя и тръгна по току-що измития тротоар.
Гледах отривистата му походка и си мислех, че може би бях несправедлив. Защото всичко под слънцето има свое значимо място и смисъл, дори и зелената топка, с която децата, без да искат, улучиха челото ми.
 |
 |