РАНА
В първите мигове не можах да проумея какво се е случило. Това, което виждах, невиделият трудно може да си представи, аз - още по-трудно да възпроизведа.
По отсрещната страна на разделения на две затворнически коридор вървеше човек, обграден от множество политзатворници. По-точно, той едвам успяваше да прекрачва, защото хората, увили го като водовъртеж скала, препъваха вървежа му.
Напусто група надзиратели с разпасани колани се силеха да разпръснат затворниците, като крещяха да влязат в килиите си.
Опитите да се вклинят в плътния пръстен на множеството и така да го разкъсат също нямаха успех -водовъртежът ги изтласкваше встрани.
Като да беше намагнетизиран, човекът придърпваше всички към себе си. Разтреперани ръце се протягаха да го прегърнат. Пребелели устни търсеха лицето му за целувка. По-назад врязани напреки рамене се мъчеха да си пробият път.
Но протегнатите длани се засрещаха и все не можеха да достигнат целта си. Търсещите устни не намираха пролука. Врязаните плещи, понесени от живата вихрушка, кръжеха безпомощно.
Единствено думите можеха да го достигнат, но те, разтопени от мъката, избиваха под клепачите.
Успях да разбера какво става чак когато сред словесната плетеница долових да се повтаря едно и също име: "Иване", "Ваньо", "Ванка".
Откритието ме придуши! Иван Христов - отвеждаха го на разстрел. Толкова бързо. Още не бяхме се запознали. Знаех само, че предстои да се яви на съд и че го грози смъртно наказание.
Пръстите ми се впиха в железните перила. Зъбчето! С тоя прякор го бях поел в себе си. Така го наричаха приятелите му, когато говореха за него. "Доведоха Зъбчето в затвора!" "Какво ще стане със Зъбчето?" "Дано Зъбчето отърве смъртната присъда!" Интонацията на гласовете им издаваше стаена нежност към обичан човек.
Колко наистина са го обичали, виждах сега на това мъчително прощаване.
Тая обич се беше предала и на мен, защото без да искам, без да мога да се спра, повтарях: "Зъбчето! Поведоха го! Дума не можахме да разменим! Зъбчето!"
Перилата като че ли не ме пускаха. Така и не можах да се отлепя от тях. Останах "зрител" на тая жестока "масова сцена". Погледът ми се вкопчваше ту в осъдения, ту в човешкия водовъртеж край него.
Вече беше изминат половината път до края на коридора. Там желязната врата щеше да спре изпращачите и да пропусне само Зъбчето.
Но надзирателите оспорваха и това разстояние. Техният брой се увеличи, виковете им станаха неистови. Заудряха с разпасаните си колани и с дългите повече от педя затворнически ключове.
Безрезултатно - очите не виждаха, ушите не чуваха, телата не усещаха.
Зъбчето искаше да се сбогува с всекиго, но двете му ръце не достигаха. Стремеше се да целуне всяко лице, но все оставаше длъжник. Напрягаше се да отвърне на всяка дума, но думите му потъваха в пороя от гласове.
С оросено чело, замаян от бързането, суматохата, надзирателските крясъци, на Сашо той казваше: "Прощавай, Петко!", на Петко: "Отмъстете, Стояне", на Стоян: "Бийте фашизма, Златко! Сякаш не виждаше отделни образи, а един-единствен - образа на приятеля.
На лицето му съжителстваха мъка и вяра, безнадеждност и твърдост, сърдечност и дръзновение. Попивах видяното, за да го съхраня завинаги, макар че в душата му да бях, пак нямаше да проумея всичко.
До края на коридора останаха още десетина крачки.
Пръстите ме боляха от стискане, но не ми идваше наум да ги отпусна. Вместо това продължавах да повтарям: "Зъбчето! Още няколко крачки! Първо и последно виждане! Зъбчето!"
С наближаването на вратата вихрушката уплътни още повече своя кръг. Прегръдките се струпаха една върху друга и някой най-неволно събори шапката му. Тя се изкриви, позастана на тила, след това се плъзна по гърба и потъна в множеството.
Изведнъж осъзнах нещо, което всъщност бях виждал през цялото време - Иван Христов отиваше на разстрел облечен в нов костюм.
Нечия грижлива ръка го беше огладила така, че по него не личеше гънчица. Яката на ризата му струеше от белота.
Загледах го с нови очи и в паметта ми оживяха забравени стихове:
...Ризата да ми опереш,
че ми е драго, Ружке ле,
кога юнака обесят,
ризата да се белее,
перчема да се ветрее!
Никога дотогава не бях чувствал така силно тая народна песен. Зъбчето я пренесе от далечините на времето направо в мъката ми.
Някакъв предмет изскочи за малко изпод хората. Взрях се - шапката на Зъбчето. Увилото се около него множество я заподмята между краката си - сега никому не беше до нея.
Но той я видя, сгъна се сред телата на другарите си, взе я и доколкото позволяваше блъсканицата, я изчисти от полепналата прах. После между няколко прегръдки и трескави ръкостискания успя да я сложи на главата, и то както най-добре би му стояла.
Това прощаване с осъдения на смърт комунист отвори в душата ми рана. Постепенно тя заздравя, остана белег. Но тая подробност, тая незначителна подробност, която може би никой не е забелязал, не заздравя - все си е рана...
Човешкият водовъртеж опря в желязната врата. Ако се опиташе да мръдне по-нататък, щеше да срещне куршумите на войниците от караула. Надзирателите, прегракнали от крясъци, заприщиха изхода с изпотените си тела и пропуснаха единствено осъдения.
Зъбчето стъпи на първото стъпало на стръмната стълба и пое срещу цевите на пушките с чиста шапка, чист костюм, чисто сърце...
Гледах го и той престана да бъде Иван Христов, а самият живот, който отиваше към смъртта, за да се утвърди и там.
 |
 |