ПРЕХОД

 

Запомнил съм го като чудовищно тежък. И чудовищното не бяха нито престрелките с вживотени жандармеристи, нито сраженията с хитлеристки войски, нито мръзнещите по нас мокри дрехи след прегазването на Вардар, някъде около Щип. Чудовищен беше самият преход.

Трябваше да се отдалечим, колкото може по-бързо, на безопасно разстояние дълбоко в планините. А каква нощ се схлупи пред очите ни! Не можех да виждам вървящите ни пред мен, ни зад мен. Чувах ги само и така се мъчех да определя спазвам ли задължителната дистанция помежду ни.

Като казвам чувах ги, всеки ще си представи шума от техните стъпки. Не, този шум се разтваряше в дишането им, учестено, хриптящо, свирещо. Целият въздух на полунощните планини беше недостатъчен.

Само че за да чуя дишането на другарите си, спирах своето. Всяка такава секунда парализираше всичко в мен освен сърцето. В краткото затишие то удряше своя напрегнат тъпан. И тъпанът му се стараеше да ме убеди в ограничените човешки възможности. Но с какво можех да му помогна?

Всеки от нас знаеше - човекът не е всемогъщ, но знаеше и друго, ако гибелта от преумората е вероятна, осъмването ни по тези места означаваше само смърт.

Чудовищна нощ. Понякога опипвах лицето си, гърдите, едната, после другата ръка. Струваше ми се, че ги няма, че са се разпаднали и закачили за краката и те, вместо да ги носят, ги тътрузят подире си.

Изглежда нещо подобно е усещал и вървящият пред мене Никит, защото ме изчака и през две кратки паузи на гърмящото си дишане, успя да отрони:

- Всичко се залови за глезените ми.

- Върви, върви - рекох му повече със жест, като леко го побутнах.

Но спирането се оказа фатално. Повече не успя да пристъпи. Потърси земята и легна, свит върху нея. Задърпах го:

- Ставай!

- Не мога!

- Ставай, ти казвам!

-  Не мога! Не разбираш ли? Остави ме и върви!

- Глупости! Ставай! Ставай!

Край нас отминаваха задавени дишания. Никой не спря, било защото не ни чуваха, било защото умората беше притъпила всичките им сетива. Какво да правя? Накрая вдигнах Никит на гърба си и го понесох.

Той се задърпа, доколкото имаше сили:

- Ти си луд! Хвърли ме!

- Как ще те хвърля?

-  Хвърли ме, ти казвам! Така ще загинем и двамата! По-добре само аз!

Говореше истината. Не знам колко съм го носил, но усетих, че силите съвсем ме изоставят. Спрях и предпазливо го пуснах на земята, като не му позволих да седне:

- Хайде сега, опитай да вървиш!

-  Не мога!

-  Хайде, Ките, моля ти се, опитай!

- Не мога! Остави ме! Тук ще ми бъде добре! Наведох се и издърпах единия му крак напред. После другия.

-  Хайде, направи опит сам!

-  Не мога!

-  Можеш!

Понаведе се, пристъпи, пристъпи пак и лека-полека тръгна. Дори успяхме да застигнем отминалата колона и да се смесим с нея. Малко почивка му е трябвало, за да преодолее кризата.

Когато изпреварвахме изоставилите ни, някой ме подръпна, подаде ми манерката си и рече:

- Пийни, дава сила!

- Дай - и допрях дулото до устата си.

Манерката се оказа съвсем празна. Върнах му я учуден. Той я пое, глътна няколко глътки и по-бодро заповдига пети. Разбрах, от преумората не беше на себе си. Нищо, щом "чудодейната" манерка вършеше толкова полезна работа.

По-късно в дрезгавините на едвам започналото разсъмване съзрях друг как крачи с протегната напред ръка и някакъв откъснат клон в нея. Навярно този клон, помагайки му да изкачи някакъв бряг, се е бил откъснал, но той продължаваше да се "държи" за него. Трети ритмично натискаше стомаха си с юмруци. въобразяваше си, че така вкарва повечко въздух в хриптящите си дробове.

През тая нощ за първи път видях човека в някакви извънчовешки измерения. Изминали сме били над седемдесет километра. Поне така се говореше.

На разсъмване спряхме над някакво село. Кой където се намираше, легна и моментално заспа. В планината беше студено, а дрехите ни влажни, та в просъница чувах как другарите ми скимтят от студа като кученца. Но въпреки туй спяха непробудно.

Когато слънцето се вдигна, наставахме. Бяхме поразени - никой никого не можеше да разпознае. Иван ме питаше аз ли съм, аз питах Никит той ли е, Никит се взираше недоумяващо в лицето на Пенчо, той в неговото. Умората беше променила и чертите, и израза, и цвета на лицата ни.

На другия ден вечерта чухме по радиопредавателя, че в България е установена народна власт. Една страница от нейната история се затвори. Другата, току-що отворена, стоеше бяла, чиста, незаписана.

Мъчех се да си представя какво ще бъде написано върху нея и си въобразявах, че го знам дума по дума. Какво да се прави - бях само на двайсет и три години...

Още същата нащ взехме посока към родината.

 


 

1998-2019 ® OMDA Ltd. Всички права запазени