ПОРТРЕТЧЕТО
И тоя ден щеше да премине както другите, ако по някое време, без да искам, не дочух, че в разговора на тримата от съседната маса се върти името Дечо Стефанов.
Видя ми се странно ! Дечо отдавна не е между живите, пък и те бяха твърде млади, за да имат някакви лични впечатления от него.
Позаслушах се и разбрах - ставаше дума за печатница "Дечо Стефанов". Може би работеха там. Може би нещо ги свързваше с печатницата...
Все едно, под лъжичката ми се нави някаква тиха тъга.
През устата на тримата минаваше име, изписано пред входа на една печатница, вдълбано върху паметник, върху възпоменателна плоча. Нали героят трябва да бъде обезсмъртен...
Но такова безсмъртие не е ли понякога най-голямата смърт? Ставаш печатница, улица, братска могила и умираш в тях завинаги.
Ето тези, от съседната маса, произнесоха толкова пъти Дечо Стефанов, без нито веднъж да помислят за самия него.
Ако ги попитах за живия човек, какво биха ми отговорили? Навярно: "А, Дечо Стефанов ли? Ами, антифашист! Герой!" И така Дечо отново ще се окаже мъртъв, този път в понятието герой.
А какво е герой? Отдавна съм разбрал, че почти няма въпрос с един-единствен отговор. И все пак, поне за мен, отговорът е: "Човек, който за разлика от мнозина е съумял да бъде толкова много човек, че дори и да отдаде живота си за другите."
Разбира се, това е най-обща формулировка. Както знаем, герой въобще не съществува. Двигателите, които правят от човека герой, са различни и неизброими.
Колкото герои, толкова различни човеци. У едного родилото на героизма преди всичко е силно развито чувство за справедливост, у други - за свобода, у трети - за дълг...
И за да не умират героите-човеци в общото понятие герой, би трябвало всякого от тях да усещаме с неговата човешка неповторимост.
Докато мислех тези неща, тримата си бяха поръчали по чашка коняк. Разговаряха вече по-оживено. Вгледах се в единия. Напомняше ми Дечо. Може би защото косата му беше леко червеникава, а очите сини.
Да, сини, но не като Дечовите. Виждал съм много сини очи, но подобно синьо не съм виждал. И навярно никога няма да видя. Баналното сравнение "небесносини" за случая се оказва най-точно.
Никой не е съзирал бога през небесата, дори и когато те са били най-прозрачни. През небесносиньото на Дечовите очи, стига бог да съществуваше, можеше да бъде съзрян. Такава невероятна прозрачност имаха тия очи.
А зад тяхната прозрачност струеше никога неугасваща любов!
И до ден днешен се срамувам пред самия себе си - преди повече от три десетилетия не усетих тъкмо това!
Какво ми е попречило? Може би моето преголямо младежко самочувствие? Никак не обичах да ме поучават. А Дечо често беше принуден да прибягва до поучения.
И могъл ли е иначе? Бях буен, невъздържан. Е да, когато си спомням ония далечни дни в Скопския областен затвор, край село Идризово, си давам сметка, че моите гневни реакции почти във всички случаи са имали основания.
Затова пък начините, по които съм реагирал, са били лишени от какъвто и да било такт. И не само туй! Не съм съумявал да отчитам крайно лошите условия на живот, които неминуемо пораждаха лошотии, нито да се съобразявам с характерите на отделните хора.
Тъй или не, бях вироглав и мнозина се занимаваха с мене. Едни предлагаха наказания, други правеха тежки изводи. Желязко Колев пък предпочиташе да ми рече през смях: "Добри, Добри, кучки да те късат!"
А неговият приятел Дечо ме поучаваше!
Всъщност колко неточна е тази дума "поучаваше". На пръв поглед само е изглеждало така.
Вървим по двора, а той, обут в своя черен брич от груб шаяк и преметнал ръка през рамото ми: "Аратлик, така и така не бива, това и това не трябва!"
Слушам го с едвам сдържан гняв. Думите му минават през едното ми ухо, плъзгат се между черепа и мозъка и излизат през другото.
Добре, че не си спомням да съм го зарязвал безцеремонно, на което бях напълно способен. Изглежда, макар и да се разминавах с него, нещо негово, без да си давам сметка, ме е респектирало.
Това "негово" щеше да ме срещне с Дечо много години по-късно, за да причини една болка от осъзнаването на големия човек, преминал край мене като Гъливер край лилипут.
Но в ония затворнически времена нещата вървяха, както вече ги разказах. Само от време на време Дечо смущаваше твърдото ми убеждение за него с някои свои необясними постъпки.
Понякога обичаше да се усамотява. Ей така, крачи си самичък, погълнат в себе си, сякаш наоколо му няма ни затворническа стена, ни охрана, ни другари.
Друг път се отдели някъде по-встрани, бръкне във вътрешния джоб, извади портретче и го гледа дълго, дълго. В такива мигове светът съвсем изчезваше от съзнанието му. Целият той се превръщаше в томително съзерцание. Дори виковете на надзирателите, че е дошло време да се прибираме по килиите, трудно го изваждаха от такова състояние.
Приех портретчето за фотография на любимата му. Това ме объркваше. Не можех да свържа тоя "сухар" с такова дълбоко чувство.
И други затворници имаха своите любови. Говореха за тях с радост или тъга. Всяка пролет Митко споделяше тревожно с мен: "Не, няма да издържи! Чуваш ли как пеят славеите! Няма да ме дочака!"
Петър седеше с часове с колене, опрени до брадата, и свирукаше с полуотворени очи мелодии, свързани с любимото момиче.
Но както у Дечо, у никого не съм забелязал подобна всеобемаща мъка, когато гледаше своето портретче. Такава съкровеност излъчваше лицето му. Даже с дружеска шега не съм се осмелявал да надзърна и видя образа на неговата невероятна любов.
Могъл ли съм да предполагам, че тъкмо туй портретче в един миг само ще смъкне булото от очите ми, за да видя неповторимото у човека Дечо Стефанов. И да се червя сам пред себе си!
Мъчително е самопризнанието ми, но истината си е истина. Не ми е достигнала интелигентност, може би от прекалено съзнание за интелигентност.
Дечо не остана докрай в Скопския областен затвор. Заедно с Желязко Колев един ден ги поведоха към друг фашистки рай, някъде към Хасково.
Сбогуването беше вълнуващо. Сбогувахме се с другари, както казва Вапцаров, с които бяхме делили сламения одър. Ръкостискания до болка, прегръдки до задушаване.
Блъсканицата беше голяма, та не можех да се вредя. Но Дечо направи крачки към мен, загледа ме с небето на очите си и започна, както при поученията си с "аратлик". Само че тоя път след "аратлика" последва една прегръдка и всеопрощаващо "довиждане".
Стана ми тъжно, необяснимо тъжно! Може би съм предусетил, че "довиждането" е дума без покритие, че всъщност той ми е казал "сбогом" и че повече никога няма да го видя.
Желязко, развълнуван от раздялата, позамълча, подаде ми ръка и пак през смях издума своето: "Добри, Добри, кучки да те късат! Довиждане!"
По-късно научихме за бягството им, за отиването им при партизаните и за героичната смърт на Дечо.
Печалната новина ме потисна. Спомнях си за загиналия със скръб. И нищо чудноо! Като изключех отегчителните му поучения, Дечо беше мой другар, който никога и с нищо нито ме нагруби, нито ме обиди.
Споменът за него щеше да си остане до края на живота ми такъв, какъвто го разкрих дотука, ако няколко години след Девети Желязко не беше разказал нещо за приятеля си. Това "нещо" ме порази и обърна представите ми за Дечо надолу с главата. По-точно надолу с главата са били моите представи, а разказаното ги постави на краката им.
Макар да поставям думите на Желязко в кавички, съвсем не претендирам за документална точност.
Ето какво чух от него: "Всеки обича майка си, но Дечовата любов към тази, която го е родила, беше невероятна. Той страдаше за нея нечовешки. Болеше го физически, че с попадането му в затвора й е причинил страдание.
Само той си е знаел какво усилие му е било необходимо да преодолява тази мъка. В джоба си винаги носеше нейно портретче...
Не съм бил с него в оная къща, когато той, обграден от полиция, се е бил до предпоследния куршум, а с последния се е самоубил. Но съм сигурен - преди да насочи дулото на пистолета към себе си, е извадил портретчето, за да погледне за сетен път образа на своята майка!"
След чутото сума време не можех да си намеря място. Тогава, струва ми се, за пръв път усетих парливата болка от това, че съм бил несправедлив към някого.
И то към кого? Такава ботевска любов към майката означава и ботевска любов към хората! Тая любов е била до мен. Искала е да ме затопли със своето слънце, но аз съм останал студен.
Дребнавата ми реакция от "поученията" е била съвсем дребна! Започнах да се усъмнявам дали по онова време съм бил аз, или не!
И най-мъчителното - Дечо никога и с нещо не ми показа своето превъзходство. А не може да не го е осъзнавал!
Далечното минало се раздвижи, оживя и ме потегли към себе си. Тръгнах по собствените си следи, но вече с други очи и сърце.
Ето го Дечо! Идва към мен, облечен в късата си дрешка, в своя черен брич и гуменки на краката. Челото му е ведро като разсъмване, косата леко червеникава.
Пред небесносиньото на очите му може да се види как любовта води другаря към другаря. Тази любов преминава в ръката в мига, в който тя обгръща рамото ми и аз след толкова години я усещам с цялата й сила: "Аратлик, по-спокойно! Може и прав да си, но не си, понеже така не бива! Защо трябваше да наречеш Стефчо кретен?... Знам, знам, пял си "ще умре един от нас, или мъжът ти, или аз", пък той те обвинил, че пееш упадъчни песни".
Поглеждам го под вежди, а неговата любов преминава в гласа му: "Можеше да му обясниш, че тези стихове не са изтървани от Ботев, както ти е рекъл Стефчо, и следователно не били Ботеви. Да, да, можело е да му кажеш: "Братле, Ботев е жив човек и същият жив човек, който пише "хляб или свинец" е написал и "ил мъжът ти, или аз"...
Каня се да избоботя: "Точно това му обясних", но той ме изпреварва: "Всичко ми е известно. Но твоето обяснение ли е? Тъкмо в него се крие лошото. Направил си го високомерно, презрително. И накрая "кретен с кретен!".
Аратлик, тук кретени няма. Тук страдат борци за по-друго човешко бъдеще. Само че хората не са еднакви.
Вярно, Стефчо пада малко сектант! Ще проумее, ще се оправи! Трябва да му се помага, нали така? А твоята помощ е била мечешка. Огорчил си го и той си е останал с огорчението и нищо друго!"
Говори Дечо и всяка дума е милувка. А аз, отегчен до изстъпление, си мисля: "Поучения! Да не съм нещо инфантилен? Ще се оправел Стефчо! Ще се оправи, но трябва да му се смени главата. И понеже това технически е невъзможно, ще си остане кретен за вечни времена!"
Друг път за нещо друго: "Аратлик, по-спокойно... " Веднъж и два пъти ли е било?
И все пак странно ми е как съм могъл да остана недосегаем за една такава любов? Може ли тя да бъде обяснена само с младежкото ми самочувствие? А уж мислех, или поне се опитвах да мисля. И нали всичко вършех от особено изострено чувство за истина?
А какво излиза? Тъкмо острото усещане за истина е станало причина да се размина с истината. Изглежда, на хората поне веднъж в живота им се случва подобно нещо.
Но това тежи! И срамът не е просто срам, а болка!
Така ми се иска да помоля Желязко Колев, когато намери свободно време, да ме заведе при къщата, в която Дечо Стефанов е загинал.
Чувствам почти болезнена необходимост да застана пред възпоменателната плоча и да кажа: "Аратлик, прости ми! Бях много млад и още по-много дързък. Младостта често е дръзка.
Ти, печатарският работник, беше по-възрастен от мен и най-важното, повече патил, повече научил и с къде-къде повече любов в сърцето.
Навярно затова умееше да правиш разлика между дързост и дръзновение, да разбираш, че да се съди е лесно (светът е пълен със съдници) и че трудното е да разбираш!
Много късно те проумях, но сега добре знам родилото на тоя дечовски героизъм. То е любовта ти, оная невероятна любов към тази, която те е родила, а оттук и към човеците!
Аратлик, написах този разказ със смътната надеждица да ти направя още една паметна плоча, да те предпазя от смъртта на безсмъртието, за което споменах в началото.
Ти трябва да бъдеш по-жив от времето, когато в небесносиньото на очите ти прозираше може би най-великата човешка истина, любовта. Най-много заради тая истина смъртта не бива да те досяга!
Опитах, но, струва ми се, не ми достигнаха сили. Нищо, аратлик, аз знам, че и този път ще разбереш и простиш!
1998-2019 ® OMDA Ltd. Всички права запазени