ДЯДО БОЙЧО
Дожаля ми за стария човек още щом го въведоха. И как няма - раменца врабешки, крачета и ръце още по-врабешки.
Единственото огромно у него бяха лещите на телените му очила и невероятно увеличените очи зад тях. С такива лещи като деца събирахме слънчевите лъчи в точица и палехме сухата шума.
Дръпнах се в края на сламеника, място да му направя.
Старецът възправи тънколяв денк до излинялата стена на килията, седна по турски и насочи към мен дебелите лупи.
За първи път виждах такива очи. И не защото стъклата ги уголемяваха - това не бяха очи, а два кладенеца от небесносиньо добродушие. "Виж ти, от легендите са го извадили" - помислих и се наканих да заговоря, но той ме изпревари:
- Ей го и дядо ти Бойчо! Така ме знаят, добри ми момко, дядо Бойчо, стар учител, пенсионер. Стар, та престарял, ама на, осъдиха ме за праваго бога. Е, малко ми остана - няколко дни. Само не знам защо от затвор на затвор ме мъкнат. За човек като мене ли е туй? Все добри са хората и пак лошотии вършат.
- Не са все добри, дядо Бойчо - възразих меко, - има и лоши...
- Грешиш, добри ми момко, грешиш - пресече ме той, - всички хора по земята са добри и предобри, само дето още никой не е успял да изнамери модуса, по който най-главното да им се разтълкува.
- Така ли - поусмихнах се, - кое ще да е най-главното?
Заля ме старецът с небесносиньото добродушие на очите си и с готовност обясни:
- Кое ли? Ето кое: знаят хората какво е лошо, ама наполовина знаят. Пък едно нещо наполовина ли знаеш, не го и знаеш!
- Туй е най-главното и то трябва да им се разтълкува! Но как точно да стане, как?... В модуса е всичко!
Мило ми стана за човека, та казах, като да го погаля и отведа настрана от мислите му:
- Е, много неща изнамериха, все някак и на това ще дойде редът.
Той се оживи и вдигна поучително врабешкото си пръстче:
- Помни ми думата: тогава ни ще се лъже, ни ще се краде. Лъжем и крадем, понеже, както ти рекох, що е лъжа и кражба, наполовина знаем.
Досмеша ме. За да не го обидя, направих сериозно лице и не по-малко сериозно попитах:
- А ти, дядо Бойчо, не си ли опитвал?
- Какво? - не схвана въпроса ми той.
- Ами какво - уточних се, - модуса да изнамериш.
Старецът присви зиморничаво врабешките си раменца и въздъхна:
- Опитвал съм, добри ми момко, как да не съм опитвал.
Добре, ама тая работа е като да търсиш попаднала в окото на човека прашинка. Обръщаш клепача, гледаш тук, там заничаш, прашинката никаква я няма. Стори ти се, че си я видял, подпъхнеш пръст да я извадиш, пък окото се извърта, сълзи, зачервява се, сякаш най-голямо зло искаш да му направиш.
От тия опити и до затвора стигнах. И то за какво?
Стоя си аз една сутрин на трамвайната спирка, до центъра за пенсията да сляза. Трамваят закъсня. Сума народ се насъбра - работници, чиновници, на работа тръгнали.
Не щеш ли, от пресечката изскочи момче и право към нас. Подире му полицаи - гонят го. Като видяха гъмжилото на спирката, развикаха се: "Крадец, крадец, дръжте!" Хората свиха обръч.
Тъй, ама момчето позастина и викна: "Другари, аз не съм крадец, аз съм комунист!" Щом рече туй, обръчът се поразреди и то се изсули през него. Момчето се провря, но ония - наникъде. Уж случайно, от неразборията уж, хората не ги пропускаха. Докато изгазят, младото отиде, та се не видя.
Дръпнах едного от полицаите за ръкава. Да не ти разправям какви думи изнамирах и как ги тъкмях, за да разбере, че е лошо човека крадец да наричаш, когато не е. А полицаят, добри ми момко, белезници на ръцете ми щракна. И по пътя, и в полицейското продължих да разяснявам лошото, но навряха в устата ми парцал. По-късно и в съда опитах - не би, председателят ме изгони.
Много съм патил, и, право да ти кажа, тази работа за мене не е. Модуса, по който лошото ще се тълкува, трябва някой къде-къде по бащин и майчин от дядо ти Бойчо да изнамери. Знам си аз туй и както го знам, нещо извътре ме зачегърта и - току виж - пак съм опитал...
Не усетих кога притъмня. Първият ден беше преминал. Развърза старецът тънколявия денк, разгъна изпоръфана черга и се зави.
Легнах и аз и си помислих: "Смешни са приказките му и смахнати, пък не ми е смешно!"
На сутринта го видях станал преди мене и приготвил закусчица за двама ни. Ям и поглеждам към вратата дали не са ми подпъхнали изрезката от вестник с последната реч на Гьобелс. И изрезката дойде. Прочетох я на глас.
Слуша я дядо Бойчо, слуша и възнегодува:
- Министър на министерство на пропаганда - вятър! Не министър е тоя, а най-голям лъжец, не министерство е неговото, а най-голяма лъжилня, не пропаганда е пропагандата му, а най-големи лъжи! Но хората и туй наполовина знаят!
На стената на съседната килия почукаха - сигнал, че главният надзирател минава по проверка. Скрих изрезката. Почти веднага главният влезе, поогледа и си отиде.
Дядо Бойчо го изпрати с очи и се обърна към мен:
- Видя ли? Каквото му заповяда директорът, съгласен-несъгласен, изпълнява. Ако му каже да ни обеси, като нищо ще ни окачи на въжето! Главен е, само че главен слуга! Директорът пък е още по-главен слуга, понеже той по думата на прокурора се води! Тъй, ама питай ги, какво знаят за себе си! Че са главни, знаят, другото не!
Излязохме на разходка и се избъркахме между останалите затворници. Поситни старецът с врабешките си крачки и неочаквано ме остави.
Гледам, директорът тръгнал нанякъде през двора, а дядо Бойчо препречва пътя му:
- Извинявам се, може ли за малко?
Изтръпнах: "Я, да не би онова извътре да го е зачегъртало?" Предположението ми излезе вярно. Опъна врабешкия си врат и продума отчетливо:
- Господин директоре, знаете ли що е слуга?
- Знам, та какво - тросна му се голямото началство.
Втрещих се - без друго старият човек беше намислил да търси модуса, тоя път посредством въпроси, защото продължи в същия дух:
- А замисляли ли сте се върху туй, какви сортове слуги съществуват?
Директорът прие всичко като глупашка подигравка, ядоса се и го помъкна към карцера. Примолих се да пусне стареца, като му загатнах, че не е в ред с главата. Директорът махна с ръка и отмина.
Прибрахме се в килията. Много разстроен беше и все се тюхкаше. Не можех да гледам измъченото му лице, а той току ме дърпаше за ръката:
- Изтървах аз, добри ми момко, работата. Трябваше момента по-точно да уцеля. В по-добро настроение да го намеря. Тогава по щеше да слуша...
- Никак няма да слуша - вметнах малко сопнато и за да го отвлека, заприказвах за друго. Той сякаш не ме чуваше:
- Не, не, знам си аз! И питанията ми по-изтънко, по-издълбоко можеше да начена...
Тоя безрезултатен разговор продължи до вечерта. Така завърши и вторият ден.
На третия още сутринта забуча южнякът. Парещият му дъх донесе мирис на разбудена земя и напъпили клони. Слънчеви лъчи провряха ръце през ръждивата решетка и опряха длани върху стената на килията.
Изкушавах се да погледам навън. Покачих се предпазливо до решетката. Вятърът се завъртя около шията ми и хукна към обистрените гори в далечината.
Искаше ми се да заграбя с очи цялата тая шир. Увлякъл съм се, изглежда, и съм показал главата си, защото войникът от кулата гръмна. Куршумът се заби в ъгъла на килията.
Свлякох се от прозореца извън себе си от яд:
- Щеше да ме убие. Изверг!
Дядо Бойчо притича до мен искаше сам да се убеди, че не съм улучен. Продължих да ругая караулния.
Тогава старият човек разпери ръка пред устата ми:
- Не си прав! Добро е момчето, но и то лошото наполовина знае. Казали са му: види ли затворник на прозореца, да стреля. И то стреля. За него затворникът не е човек. А да кажеш, не разбира какво е убийство? Разбира, даже от убийството се гнуси. Не разбира единствено, че то самото е убиец над убийците. И как да разбира, добри ми момко, когато го наричат не убиец, а войник.
Бях много подтиснат, за да му отговарям. Мълчах, докато не отвориха за разходка. Старецът не пожела да излезе. Излязох сам.
Вън другарите ми се скараха, че съм надничал през прозореца. Тръгнах още по-подтиснат обратно към килията, но преди да отворя, нов изстрел натроши тишината. Връхлетях вътре - дядо Бойчо се беше сврял в ъгъла с разкъсано ухо. Веднага разбрах - неуспешен опит да разясни на войничето кое как е.
Заех се да превързвам ухото му, а той заговори възбудено:
- Много хубаво тръгна, добри ми момко! Само дето сбърках с три думи. Не трябваше да ги казвам! Тия думи щом издумах, и войничето вдигна пушката.
Не можа да продължи - влезе надзирател. Войникът посочил килията ни и главният надзирател наредил виновникът да бъде отведен в карцера.
Взе си връхната дреха старият човек и тръгна да изтърпява наказанието. Скрито от надзирателя пъхнах в джоба му свещи - да има светлинка в тъмното - и свитък лекции по "Исторически материализъм" - обичаше да чете.
Мъчно ми беше за него - особено нощем.
Виждах го до пламъчето на свещичката дребничък, дребничък. И още по-дребничък ставаше и като че изчезваше. Оставаха само двата кладенеца на очите му и се уголемяваха. Потъвах в небесносиньото им добродушие и неусетно заспивах.
Върна се след три денонощия. Врабешките му крачка едвам го държаха. Телените очила бяха ръждясали от влагата, но погледът зад огромните лещи гореше. "Дали пак нещо около "модуса" не е изнамерил?" - предположих и не сгреших.
Щом надзирателят ни остави сами, веднага се отприщи:
- Туй, дето да чета ми даде, добри ми момко, е чудо работа. Блъскам си главата аз, модуса търся, пък то такова писание да имало! Четох, четох и ми просветна!
Не можех да се досетя какво му беше просветнало. Не ме остави да гадая - свали телените очила, застърга с нокът ръждата по тях и скочи в най-същественото:
- Кажи ми сега, какво може да се направи?... Туй нещо трябва да попадне в ръцете на всеки хитлеристки войник!
- Лекциите по "Исторически материализъм" ли? - попитах, защото не повярвах на ушите си.
- Точно те - оживи се той, - прочетат ли ги войниците - и край!
Нищо не схванах. Дядо Бойчо сложи очилата, за да ме вижда по-добре, и без бавене изясни всичко.
- Край, казвам ти! Веднага, щом туй писание влезе в главите им, ще хвърлят пушките и войната, добри ми момко, ще свърши!
Наведох глава:
- Да, но...
Старецът седна на сламеника.
- Искаш да кажеш - няма начин да се организира тая работа? Може и прав да си, шега ли е - милиони войници!
Не ми се искаше да помрачавам надеждата му, затова отклоних разговора:
- Тя, войната, дядо Бойчо, ще свърши, напредва Червената армия, скоро ще свърши!
- За напредване, напредва и нека напредва - тъжно заклати глава той, - но жертвите, човешките жертви? Лошотия над лошотиите е войната. Знаят хората туй и пак воюват, понеже и тая лошотия наполовина знаят. А и страх има тука. Всеки си казва: "Не отида ли, със смърт ще ме накажат!" Но ако всички захвърлят повиквателните и мирната работа си гледат, какво може да им се направи, а? Издумах веднъж такова нещо пред едного, пък той ненормален ме изкара. Излиза, че нормални са тия, които отиват и един друг се трепят!...
Чудил съм се, добри момко, и докато съм жив, ще се чудя как става така, че най-простите и най-възможни човешки неща най-сложни и най-невъзможни се оказват!
Втресе го, както говореше. Попипах челото му - огън. Беше настинал в карцера. До вечерта вдигна висока температура.
Цяла нощ не мигнах, а той бълнуваше едно и също: "Модусът, трябва модусът да се намери!" Едвам оживя. Заедно с оздравяването получи известие, че го освобождават.
Зави старецът тънколявия денк, намести го под врабешката си мишница и замина.
Година по-късно и аз излязох от затвора. Под мекото септемврийско слънце гъстееха червените знамена на победата. Радваха се хиляди хора.
Потърсих дядо Бойчо на адреса, който ми остави. Не го намерих - бомба паднала върху къщичката му.
Според един негов съсед старецът се бил мярнал, но щом видял порутения си дом, запилял се нанякъде.
Според друг не се запилял - отишъл при старите си познайници, полицаите, да им разтълкува, тоя път без парцал в устата, това, което не можал, когато го арестували. Те го набили, не издържал издъхнал.
Според трети полицаите не го набили, само повикали доктор специалист. Той го почукал тук-там и го отвел със себе си.
Все ми се искаше да е жив, да го зърна някъде между обистрените човешки лица.
Понякога ми се привиждаше врабешката му фигура и за миг изчезваше. Но двата кладенеца зад огромните лещи оставаха и се уголемяваха.
Потъвах в небесносиньото им добродушие и ми се струваше, че дядо Бойчо не е живял с мене в затворническата килия, че е бил само един мой оптимистичен сън, прелетял в бъдещето, и че това бъдеще е досами нас - ръка да простреш, и ще го докоснеш.
1998-2019 ® OMDA Ltd. Всички права запазени