НАЙ-ЩАСТЛИВИЯТ МИГ
Процесът приключи. Обвинителната реч на прокурора, пледоариите на защитата, тихите гласове на свидетелите вече бяха спомен.
Военният съд се оттегли на съвещание. След десет-петнадесет минути той трябваше да се върне и председателят да прочете присъдата на всеки от нас.
Съдебната зала тихо зашумя. Това беше шепотът на тревогата за съдбите ни - присъстваха много наши близки.
Бяхме обвинени в противодържавна дейност и подведени по чл. 16 от тогавашния специален Закон за защита на държавата. Тоя член предвиждаше смъртно наказание.
Фигурирах между подсъдимите с най-тежко положение. По-тежко беше положението само на връзката ми със София - Васил. Гледах да не се теша с малодушната надежда, че все пак може да не ми присъдят смърт.
Бях на двадесет и една година. На такава възраст смъртта е толкова далечно нещо, че човек се чувства безсмъртен. Да, безсмъртен, и тъкмо върху моето безсмъртие искаха да посегнат.
Съдът се забави. Шепотът се сгъсти и набъбна. На предните пейки, пребрадена с черна селска кърпа, седеше мама. Лицето й беше лице на надеждата.
Заболя ме душата за нея - тя очакваше да ме освободят. Моят защитник я уверил в това. Странен човек, с тая лъжа той е целял да й осигури спокойствие до момента на прочитането на присъдата ми.
А с какво ще плати тя своето кратко спокойствие, когато след малко ще чуе, че ме осъждат на смърт?
Никога не съм обичал подобен род успокоения. Те са жестокост, родена от малодушната милост към човека. Откриването на истината, колкото и страшна да е тя, е единствената възможна милост към него.
Впих очи в мама. Тя ми се усмихна и лицето й от лице на надеждата се превърна в лице на вярата. С усилие отместих поглед от нея.
Извърнах се към другарите ми. Петър е блед, клепачите му полузатворени, изразът непроницаем. Пенчо следи с прозрачен и по детски чист поглед вратата, откъдето трябва да влязат съдиите.
Върху бузата на Васил играе мускул, по челото блести лека влажнина. Себе си не мога да видя, само усещам как таванът на залата ме притиска. Искам да се махна оттук, да избягам...
Шепотът на тревогата секна - беше дошъл съдът. Присъстващите станаха на крака.
Председателят зачете небрежно и бързо: "В името на негово величество... осъждам Васил Пеев по чл. 16... на смърт чрез обесване."
Васил не трепна, само мускулът на страната му престана да играе и около очите изби бледнина.
Председателят продължи. Чух името си заедно с имената на Пенчо и Петър, а след това: ..."Осъждам по чл. 16... "
Петър избъбра като в просъница: "Свърши се", и хвърли в устата си някакъв бонбон - неподходящо за момента, но можеше ли да мисли той кое е подходящо и кое не? Клепачите му съвсем се затвориха, лицето окаменя като на мъртвец.
Не беше на себе си, защото не можа да чуе пълния текст на присъдата: "По чл. 16... алинея... буква... осъждам на петнадесет години строг тъмничен затвор."
В мен експлодира взрив от щастие. Експлозивът разби стените на съда и пред очите ми се ширна светът. Със своите хора, планини, изгреви и залези той приветстваше моето оцеляло безсмъртие!
"Но Васила осъдиха на смърт!" Тая мисъл опита да заприщи придошлата река на радостта, но само опита -неудържимият талвег я отнесе като прашинка.
Осъзнах, не съм способен да съчувствам на своя другар. Изглежда, темелът на голямото човешко щастие е егоизмът.
Разрешиха свиждане с близките. Потърсих мама и видях, че неколцина я вдигат от пода. Беше й прилошало - шега ли е, толкова време затвор!
Взех я в ръцете си като дете. Не помня точно какво съм й приказвал, но то е било, че съм щастлив, че и тя трябва да бъде щастлива, защото свърши ли войната, и затворът ще свърши.
Мама ме гледаше неразбиращо. Не можеше да проумее как е възможно да се радва, и то толкова много, човек, осъден на петнадесет години!
Даже я усетих как за миг се самоизмами: "Оправдали са го, само че той, адвокатът, и съдиите си правят лоша шега! " Навярно затова очите й отскачаха с надежда ту към съда, ту към защитника, ту към мене.
Краткото свиждане приключи. Стражарите ни задърпаха. Петър се сбогуваше с близките си и все още смучеше своя бонбон. Единствено Васил нямаше никакъв близък.
Поведоха ни. Осъденият на смърт вървеше отпреде ми. Гледах поприведения му гръб и изведнъж ме грабна изчезналото съчувствие. Бях готов да падна в краката му и да моля за прошка.
Без да подозира нищо, той леко се извърна и ме докосна с ръка. Тогава съчувствието се превърна в страдание, в безсмислено, но човешко страдание за него.
Очевидно най-щастливият миг в моя живот беше отминал.
 |
 |