АЛЕКСАНДЪР
Ако друг беше издумал такова нещо, щях да го приема като неуместна шега.
Само че моят съкилийник Александър не обичаше да се шегува. Винаги сериозен, понякога не отронваше думичка с дни. Все нещо си мислеше. Настояще, минало, бъдеще се сплитаха в главата му в някакви възли, които и сам господ-бог не би могъл да развърже.
Но от няколко дни беше станал по-затворен отвсякога. Как не опитвах да го разговоря. Разказвах анекдоти, имитирах характерни типове, правех смешни физиономии - не и не.
Седи в ъгъла на килията с вечната цигара между пръстите, гледа през мен и толкова.
Мръкна. Изморих се и полегнах, уж ей така, и неусетно съм заспал. Събудих се след полунощ. Гледам го, седи си в своя ъгъл. В полумрака фигурата му се мержелее като видение.
Не останаше друго, освен да продължа прекъснатото начинание. Застанах в средата на килията и задекламирах пародийно:
Тихо, тихо тя едвам догаря
и изпуска ленти синкав дим.
Замечтани, тримата мълчим -
аз, димът и моята цигара...
Александър проговори, но не защото го разсея моят рецитал, а защото вече му се говореше:
- Мисля си за Белин - скоро ще го обесят!
Комедиантските ми набези свършиха. Поседнах на сламеника, усетих пелин в устата и отвърнах, колкото да не мълча:
- Да, през някоя от близките нощи...
Моят съкилийник пошава едва забележимо:
- Трябва да го спасим!
Подритнах завивката, като че тя ми пречеше, и обвих колене с ръце:
- Де да можехме!
Той запали нова цигара. Кибритеното пламъче разбули лицето му. Беше изтерзано от преумора. После каза с тих и нерешителен глас:
- Имам план!
- План - изненадах се, - затова ли толкова време зъб не обели?
Александър позамълча. Помислих, че се колебае, защото не е сигурен в това, което ще каже. Аз сам не вярвах, че има начин да спасим осъдения, но настоях:
- Е какво, говори тогава!
Моят съкилийник пое въздух:
- Планът ми е да ме обесят вместо него!
- Вместо Бе-Белин!
- Да, вместо Белин - потвърди той и след кратка пауза продължи: - Може да си забелязал - приличам му. Само очила и мустаци нямам, но ще си набавя и първото, и второто. Той пък ще обръсне своите и на мястото им ще залепи пак такива, само че изкуствени.
Останалото не е кой знае колко трудно. Знаеш - на разходка ни извеждат едновременно. Нашето и неговото "каре" са едно до друго. Все ще измислим някаква суматоха, за да отвлечем вниманието на надзирателите. В суматохата ще използваме мига, за да разменим местата си. Заедно с това аз слагам мустаците и очилата, той ги сваля.
Нататък какво да ти обяснявам? След разходката, както винаги, ще ни приберат. Мене ще заключат в неговата килия, него - при тебе. Кой от надзирателите ще допусне такова нещо, та да вземе да се вглежда чак толкова?
Възпротивих се инстинктивно, като да запазя и него, и себе си, и Белин, и всички останали от нещо свръхнелепо:
- Ти си луд!... Освен туй по-рано или по-късно всичко ще се разкрие и след като тебе са обесили, ще обесят и Белин!
Александър натисна допушената цигара в стената и стана. После заприказва, като крачеше напред-назад:
- Говориш, без да си узнал целия ми план. Още не съм ти разкрил какво следва да се направи за спасяването на Белин. След като...
Почти извиках:
- Престани най-после!... Ти даваш ли си сметка какво искаш? Къде се е чуло и видяло такова нещо? Така ще докажем, че комунистите делят хората на по-горно и по-долно качество! Нормално ли е това?
Както крачеше, Александър се закова в средата на килията и извърна лице към мен:
- Какво викаш - на по-горно и по-долно качество хората се делят. И защо да е ненормално?
Поисках цигара, макар и да не бях пушач, и рекох язвително:
- Е добре, щом искаш да те обесят вместо Белин, значи, признаваш, че си нещо по-долно от него, така ли?
- Да! - отвърна той и веднага добави: - В дадения момент.
- Как в дадения момент?
Моят съкилийник смукна цигарата. През полумрака достигна нова вълна дим, а с нея и думите му:
- Всяко време търси хората, които най му трябват. Ето, за сегашните революционни дни най-нужни са добрите организатори. Тъкмо затова в сравнение с мене Белин...
- Искаш да кажеш - прекъснах го, - че в друго време ще бъде обратното, твоите качества ще се окажат по-горни от неговите?
- Точно така - потвърди натъртено той.
Побързах да го поставя натясно:
- В такъв случай няма защо да те бесят вместо него. Ти трябва да си жив до момента, когато ще потрябват твоите качества!
- Щеше да си прав - вметна иронично Александър, - ако до тоя момент не се минаваше през настоящия...
Замълчахме. Беше някъде преди разсъмване. Целият затвор спеше най-дълбокия си сън. В ушите ми заблъскаха размерените стъпки на караула отвън. Хвърлих изпушената до половина и отдавна изгаснала цигара.
Моят съкилийник седна. Гледах го и си мислех: "Винаги е бил странен, но тоя път надмина себе си. Такъв, какъвто е, наистина може да отиде на бесилката вместо Белин! Какво му дава сила?"
Подбуждан от тия мисли, продължих разговора, който започна да прилича на разпит. Рекох му:
- Това, което си намислил, най-вероятно няма да се възприеме от колектива. И все пак тук става дума за Белин! Не допускаш ли, че в края на краищата може и да се съгласят?
- Допускам - отвърна той.
- Не се ли страхуваш? Това не е шега, смърт те очаква.
- Страхувам се.
- Искаш да кажеш, че комунистическото ти съзнание е по-силно от страха пред смъртта? Така ли?
Александър отново стана и закрачи. Стъпките му се преплетоха със стъпките на караула. Дълго не отрони дума. Когато проговори, гласът му беше мек и болезнен:
- Как да ти кажа, има нещо, с което не успях да се преборя, преди да е дошъл ред на комунистическото съзнание - срама!
- Не разбирам - изненадах се, - какъв срам?
- Срамът, проклетият срам от самия мене си - рече той и закрачи по-бързо. - Още като разбрах, че е възможно да заместя Белин, спокойствието ме изостави. Заизмъчва ме мисълта: "Значи, мил ти е животът и мълчиш!" Паднах в собствените си очи. Сънят избяга.
Накрая разбрах, че ако не кажа какво съм намислил, няма да мога да се наричам ни Александър, ни комунист, ни нищо.
Продължих разпита:
- Добре, нека се върнем към същия разговор, само че откъм другата му страна! Ти знаеш, че най-вероятно е другарите да не се съгласят с твоето предложение.
- Да, много вероятно е!
- Не разчиташ ли на това?
- Разчитам!
- Е, тук няма ли причина да се срамуваш от себе си? Александър се взря в лицето ми през полумрака и
отговори приглушено:
- Моля те не чопли повече душата ми. Срамувам се! Но какво да направя? Ако срамът от самия мене си не ми позволява да скрия възможността за спасяването на Белин, не е в състояние да премахне съкровеното ми желание да не се съгласят. И понеже е така, с всички сили ще се боря предложенето да бъде възприето. Друг начин да се самонакажа нямам.
Стана ми неудобно, задето се ровя в душата му. В същото време си спомних, че в началото на разговора той спомена как след размяната на местата им Белин можело да бъде спасен.
За да посмекча разговора, помолих да ми разкаже точно какво е намислил да се направи.
Той пак подви крака в своя ъгъл и се впусна в обяснения, как да се организира бягство на осъдения на смърт. Комбинацията беше обмислена добре.
- Да можеше да измислим още нещичко - казах аз, -та след като Белин избяга, да измъкнем и теб, преди да са те отвели на бесилката!
- Не е лесно - въздъхна той. - Поне аз не измислих нищо повече. Затова Белин трябва да избяга не преди, а след като са ме свършили! Иначе много е възможно да се разкрие измамата. Знаеш какви са работите тук - вместо да ме обесят, затворническите палачи ще ме пребият като куче. Ако случайно оцелея, ще бъда получовек, което е равно на убийство. Пред такава смърт предпочитам хиляди пъти въжето.
Беше прав. Мълчаливо се свих в срещуположния ъгъл на килията. Моят съкилийник запали не знам коя поред цигара.
В тишината отново заблъскаха стъпките на караулния. Пелинът в устата се сгъсти. Премислих целия ни разговор и дойдох до заключение, което споделих:
- И все пак, ако колективът изобщо приеме предложението, ще го приеме при едно условие - бягството на Белин да стане преди твоето обесване.
Александър скочи. Ръцете му се протегнаха към мене. Привидя ми се, че ще се нахвърли отгоре ми. Но той остана на мястото си и заговори задъхано:
- Точно от това най-много се боя! Кажи ми, какво налага да издъхвам по най-мъчителния начин?... Да, така всички ще се разтоварят от пряката отговорност за смъртта ми. Нали няма да ме изпратят директно на бесилката вместо Белин! Невероятни сме ние хората! Удивлява ме склонността ни да се залъгваме, че сме се справили със злото, като сме намерили начин да го заобиколим.
Прекъснах го:
- Несправедлив си. Ние само предполагаме, без да знаем какво отношение ще вземат останалите. Познаваш ги добре. После колективният ум може да измисли нещо към това, което си измислил ти, и всичко да стане приемливо.
Александър кимна в знак на съгласие. После се облегна по гръб на сламеника, подложи ръце под главата си и притвори клепачи. Лицето му започна да просветлява - навън разсъмваше.
 |
 |