МАЙКИ
Как съм се откъснал от отряда, не разбрах.
И аз заедно с всички изпълнявах заповедта - като използваме прикритието на дерето, да се прехвърлим оттатък върха, за да избегнем срещата със задалата се срещу нас войскова част.
По доловете имаше мъгла - тя ме обърка. Не можех да виждам другарите си, само се ослушвах за стъпките им. И стъпки се чуваха, но все по-далече. Дяволска работа!
Чак когато излязох от мъглата, видял какво се беше случило - тръгнал съм в дере, успоредно на дерето, в което е вървял отрядът. Само че то било успоредно стотина метра, а след това ме повело в почти обратна посока.
Оказах се на открито. Войсковата част беше приближила. Без друго бяха ме забелязали. Ако тръгнех след другарите си, можеше да издам и тях, и пътя им.
Огледах се - над мен върхът, около мен редки букови горички, в ниското трийсетина паянтови къщички.
Тия малки западни села бяха бедни откъм хляб, но богати с гостоприемни хора. Минеш ли през такова селце, първият човек, без да те знае и познава, ще те разпита кой си, що си и ще те покани на гости. Той няма какво да яде - за тебе ще намери.
Реших да се спусна надолу - все едно, че съм тукашен, който се прибира от къра. Заслизах, като следях предпазливо поведението на войниците.
Те поспираха на няколко пъти. Колебаеха се, изглежда, какво да предприемат. После поеха в пътя си.
Успокоих се - хитрината хвана място. Хлътнах в един валог, за да не ме виждат повече, и си мислех: "Ще мина край сами селото, след това ще възвия и ще пресрещна отряда от другата страна на върха. Ония ще си отминат, и толкова! Само дано никой не ме срещне - тоя път славянското гостоприемство може да ми създаде главоболие!" Закрачих по-бързо, като скрих пистолета и бомбите под дрехата си.
Но още преди да подмина първата крайна къщичка, от някаква плевня излезе жена с литак до глезените, пристегна черната си кърпа и застана на пътя ми. Лицето й просветля от радост:
- Добър ти ден, мамино!
- Добър ден!
Това, от което се боях, стана - жената не се задоволи с един поздрав, а продължи, както тя си знае:
- Какво ти е името, чедо?
- Момчил - назовах се напосоки.
- Момчил ли - оживи се още повече тя, - моето момче е Момчил. Войник отиде. На годините ти е, сине.
Божичко, пръснáя ви като пилища, та ни може майки да ви видят, ни да ви чуят. От тонинки ви очуваме, порастете ли, земат ви и никой не ни пита. А ти, мамино, надека си пошло?
Казах името на едно село. Жената се изненада:
- У-у, далеко! Ти отдека си?
Назовах друго село. Тя плесна:
- Па моята родà е оттам, сите ги познавам - от кои си?
Лъжите свършиха. Не можах да измисля от кои съм и отвърнах притеснено:
- Не ме разпитвай, жива да си! Не ми е да ти казвам ни от кои съм, ни отде съм, ни къде отивам!
Жената трепна:
- Ама ти!... Прощавай, чедо, таквия сме си ние, току питаме и що требе, и що не требе!
Помолих я да мълчи и тръгнах. Тя постоя, постоя, па ме настигна и хвана за китката:
- Ела дома да ручнеш!
Задърпах се, но жената не ме оставяше. Който не е бил по тия краища, той не знае каква обида е да откажеш гостоприемство.
Съгласих се да вляза за малко хлебец и веднага да вървя. Но кой те слуша, заведе ме в къщи и вместо да ми пъхне коматчето набързо, взе софра да слага. Реже хляб, черен като пръст, сирене пожълтяло и спаружено чупи, туршии мъкне.
И все в очите ме гледа - на нейния син съм приличал, неговия глас съм имал, като него хубав съм бил, като че ли той в отпуска си е дошъл.
Спомних си за войсковата част и подметнах:
- Преди малко се разминах с войници. Може и твоят син да е бил там?
Жената поспря и отпусна ръце на престилката си:
- А, мой Момчил е далеко. У Шумен служи.
Каза това, като че войници и партизани бяха едно и също. А на лицето й усмивка, добра и хубава. Тая усмивка означаваше: "Гоните се вие нещо, ама детинска ви работа!"
Отвън се чу женски глас:
- Ренгио моме, да не си е Момчил от войската дошъл?
Както режеше хляб, Ренгия остави ножа и позамълча. Не можеше да не се обади и надникна през прозорчето:
- Момчил, ама не е мой Момчил, Ранчо. Роднинско момче ми дойде!
- Момче ли - зарадва се тя, - да дойдем да го видим, оти ми е тужница на душата за Никлена!
И Ранча влезе в стаята, пребърса длани в литака си и ме целуна.
Научих, че имала войник - Никлен. И на него приличах, особено веждите ми, също като неговите били. Гледа ме прехласната мама Ранча, гледа, па хукна да ми донесе прясно мляко, току-що издоено.
Веднага след излизането й, без да се обади, влезе трета - Каравиля. Оказах се почти двойник и на нейното войниче - Гергин го наричали.
Когато мама Ранча се върна с прясното мляко в пръстена паница, мама Каравиля, за да не остане по-назад, изскочи да донесе крушета. И донесе пълна престилка.
Но аз не можах дори да ги погледна - на хребета се показаха униформите на неколцина войници, бяха ги отделили от частта да ме проследят за всеки случай.
Скочих. Жените се разтревожиха. Показах войниците през прозореца и тръгнах към вратата. Трябваше да бягам. Мама Ренгия препречи пътя ми:
- Немой, чедо! А излезнеш, а те видат! Беше права, но и вътре щяха да ме намерят.
- Да ти запалят къщата ли искаш?
- Може и да не дойдат тука!
- Ще дойдат!
Мама Ренгия хвана главата си:
- Божичко, ако те пущим, че те утепат!... Тука си седи, мамино, дойдат ли - син си ми, войник, на отпуска си дошъл!
- Какъв войник - напирах да изляза, - без униформа войник! Нали най-напред това ще им влезе в очите!
Намеси се мама Ранча:
- Да бехте продумали овреме каква е работата! Нищо, я и сега че донесем войничките дреи на мъж ми. Он си дойде от запас и още у тъмнина ойде дръвя за зимъска да понасече.
Войнишката група спусна хребета и се упъти право срещу къщичката на мама Ренгия. Мина ми през ума да помоля жените да ме потулят в някоя плевня. Но веднага съобразих, че отгоре се вижда навсякъде - само да се покажа, и ще ме забележат.
Нямаше друг изход, освен да облека донесената от мама Ранча войнишка униформа. Голям човек се оказа нейният мъж, навлякох всичко негово, без да сваля нито една от моите дрехи.
Трите се разшътаха като при посрещане на войник. Мама Каравиля даже песен подкара:
Стара майкя за сина милее,
стара майкя за сина жалее...
Когато, без да почукат, войниците, предвождани от старши подофицер, влязоха при нас, жената пееше с цяло гърло. Пред очите им маса, гозби, трите майки и аз.
Мама Ренгия им поднесе шишенце джибровка:
- Убав ден сте случили, син ми Момчил из отпуска си дойде. Пивнете по чашка за здравье!
Старши подофицерът пое колебливо шишето. Мама Каравиля поднесе столове да седнат, а мене попита не съм ли виждал нейния войник - Гергин. Събрах сили да отговоря колкото може по-спокойно.
Началството на войниците отпи от шишенцето и се поинтересува къде служа. назовах Шумен, според както бях чул от мама Ренгия. Джибровката тръгна от ръка на ръка.
Мама Ранча не спираше да кани:
- Пивнете си, мамини, пивнете си!
- Благодариме, бива си я ракията! - отвръщаха войничетата.
Но началството ги сряза:
- Я оставете! По служба ли сме тръгнали, или по гости?
Войничетата върнаха шишето. Настана тягостна тишина. Старши подофицерът като че се приготви да ме попита нещо, но мама Каравиля го прекъсна:
- Дойдохте-дойдохте, ама оти веселбата ни разтурате? Седнете, пийте като ора.
И изведнъж запя:
Запали се Янина планина,
изгорея малечки орлета.
Па се вие кръстата орлица,
па се вие над орлета писка...
Песента ме стисна за гърлото. Пред очите ми бяха и кръстатите орлици, и подпалената Янина планина, и "малечките" орлета. За миг забравих рискованото си положение.
Но старши подофицерът ме опомни, като прекъсна песента и погледна изниско:
- Преди малко ти ли слезе отгоре?
- Аз.
- Ти, ама там не е път!
- Напреки минах - обясних му и пуснах едно фитилче: - не знам кого сте видели, мене или другия?
- А, друг! ... Кой друг?
- Не го познавам...
Началството погледна многозначително подчинените си. Войничетата вдигнаха равнодушно рамене.
През това време ни в клин, ни в ръкав мама Каравиля току подметна, че щяла да донесе от нейната ракия - много хубава била, - и изскочи навън.
Старши подофицерът събра вежди и разточи думите си:
- Ти прощавай, ама служба! За да не стане грешка, покажи да видя документите ти!
"Край" - помислих и станах бавно-бавно. После нещо ми хрумна и смотолевих:
- Постой, оттатък са!
Бях решил, докато ме чака, да бягам. но старши подофицерът тръгна с мен! Ръката ми се плъзна към пистолета.
В същия миг връхлетя мама Каравиля с разчорлена коса, с разпасан литак и запъхтяна, се развика:
- Господ да ви убие ега! Седите и момчето на Ренгия задзъртате, а тоя, що ви требе, кончето ми украдна!
Войнишкият началник се вторачи в нея:
- Какво конче ма?
- Конче като конче. Вана го доле у ливадите - бех го побила да пасе. Стръкнах се по него, ама он ме чушна, качи се на кончето и ойде, та се не виде!
- Оръжие имаше ли?
- Имаше я - пушка му на гърбина, бомби на слабините! Чумата да го ръгне! Мале мила, едно ми беше това конче. - И мама Каравиля занарежда като на умряло.
- Млъкни - изрева старши подофицерът - и кажи накъде препусна оня!
Тя излезе на прага и показа накъде. Войнишкото началство вдигна войниците. Хукнаха "измъкналия" се партизанин да гонят. Трите майки ме задърпаха:
- Бегай, чедо!
- Айде, додека не им е дошло нещо да се върнат!
- Мамино, какво ни до главата дойде, бегай! Мама Ранча изплака:
- Деца сте ни, обичаме ви сите!... И мой Никлена ли водят старшиите по планините, брайкята си да гони?
- Водят го - отвърнах и засъбличах войнишката униформа.
- Що делите, мамино - обади се мама Ренгия, та се един друг тепате?
Затрудних се. Твърде праведна беше мъдростта на майчиното чувство, твърде високо стоеше тя, за да мога убедително да отговоря.
Преди да потъна в близкото дере, се обърнах.
Откроени на небето, с черни кърпи на главите, с литаци до глезените и с престилки, полюлявани от ветреца, стояха една до друга и ме изпращаха с очи трите майки - мама Ренгия, мама Ранча и мама Каравиля.
