ЛИЦЕ, КОЕТО НЕ ВИДЯХ
Съдебната зала беше препълнена със слушатели. Някъде в края на първия ред съзрях мама. Тя седеше, забрадена с черна кърпа. Без да се обръщам, от време на време хвърлях бързи погледи към нея.
Не можех да я позная, лицето й съсипано, раменете увиснали, очите подути от плач. Исках да й кажа нещо утешително, но как - зад всеки от нас стоеше стражар. Не ни разрешаваха да извръщаме глави, та камо ли да се движим из залата.
Изведнъж забелязах, че мама се взира във веригата ми - беше много голяма и я плашеше. Досещах се какво си мисли: "Щом оковата му е най-тежка, най-много е виновен и най-лошо ще го осъдят!"
Наистина бях между подсъдимите с най-тежко положение, но големината на веригата нямаше нищо общо с това.
Преди да ни отведат на съд, ни свалиха в мазата на затвора. Там имаше всякакви вериги: големи, средни, подобни на синджири. Можехме да избираме кой каквото предпочете.
Всички се нахвърлиха на синджирите. Докато разбера, за избор останаха само няколко тежки вериги. От суета ли, от яд ли, че така ме измамиха, грабнах най-голямата.
Но мама не знаеше това и очите й - все в краката ми. Добре, че прокурорът започна да хвърля огън и жупел срещу нас, та уплашеният й поглед се премести към него.
Съдебната процедура беше в своя разгар. Помислих, че вече е забравила веригата, но тя неочаквано се промъкна до стражаря, застанал зад гърба ми, побутна го леко по лакътя и шепнешком попита:
- Оти оковата на моето момче е най-голема? Изтръпнах, намери от кого да иска обяснение, сега
ще ревне и ще я изплаши до смърт! Излъгах се, стражарят позамълча, после, без да помръдне, също така шепнешком отговори:
- Оти е най-юнак, госпожа!
Мама се смая от обяснението, отдалечи се и пак седна на мястото си. Не по-малко изненадан бях и аз - що за стражарска приказка?
Тоя човек подигра ли й се? Не, гласът му беше топъл и съчувствен. Дори ми се стори, че бях го чувал. Кога и къде сме разговаряли?
Замъчих паметта си и се сетих - в полицейския участък преди повече от два месеца. Не ми даваха вода - между другото инквизираха ме и с жажда.
Който не е жадувал, той не знае какво е. Небцето ми засъхна. Устата се напукаха, а в гърдите - жарава.
Накрая стигнах до халюцинации - чувам, в тъмнината на килията шурти чешмичка. Зная, невъзможно е, и пак подлагам ръка под несъществуващия чучур.
А вън, в коридора, няколко чешми, наредени над общо корито, непрестанно шумят - нарочно ги пускаха, за да подсилват страданието ми.
Една нощ, вече не съвсем на себе си, долових как някой налива алуминиева чаша. "И по тоя ли начин ще ме измъчват" - мина ми мисъл, но в същия миг вратата се открехна и в тъмното на пролуката й се мярна ръката на дежурния стражар - поднасяше ми вода.
- Не могу те гледам ко се мучиш - рече той, - на, пий, ама никой да не разбере, оти че ме укараю на твоето место!
Поех трескаво чашата и я изпразних на няколко глътки. Стражарят донесе още.
Оттогава при всяко дежурство той ме поеше до насита. Колко ли са се чудели полицаите на моята невероятна издръжливост!
Никога не видях лицето му. Искаше ми се да го зърна поне сега, но беше забранено да се обръщаме. Такава постъпка в най-добрия случай означаваше строго предупреждение - това щеше да разтревожи мама.
Намислих да погледна при удобен момент. Не ми се удаде - още преди да ни подкарат за обедната почивка, смениха охраната.
Дойде Девети. Не бях забравил стражаря и все очаквах да ме потърси, па макар и за най-дребна услуга -нали и той ми е услужил!
С положителност знаех, че не е убит. От града, в който бях арестуван и съден, разстреляни стражари нямаше. Нито ме посети, нито поиска нещо.
Така тоя човек ми създаде най-добрата възможност да видя лицето му.
 |
 |