КРУШАТА
Ден, два безконечни преходи и нито хапка. Такъв глад изгладувахме, че ако ни паднеха печени киселици, щяха да ни се сторят най-рядък деликатес.
На няколко пъти ми се привиждаха селища, та когато прехвърлихме големия скат и под нас зачервеняха керемиди, си помислих: "Пак ли?" Вървях като на сън и ми беше чудно как все пак успявам да се движа. Нямах ни крака, ни ръце, ни тяло. Само стомах, който не беше стомах, а паст на звяр.
Със слизането ниското скри керемидите и откри овощни градини, скършени от плодове. Заизвръщах глава ту насам, ту натам: едри ябълки лъщяха на залеза с червения си гланц, жълти круши надзъртаха изкусително между клоните, сливи притегляха ръцете с белезникавия си прашец.
Но как да си откъсна? Партизанският закон забраняваше подобно нещо. Селяните ще ни дадат каквото имат и колкото желаят.
За да не се изкушавам повече, рекох си: "Не се извръщай, мерзавецо! Гледай си пътечката, и толкоз! И без туй е каменлива, само падане по лице ти липсва!"
Така и направих, но бедата комай стана по-голяма. Сега гланцът на ябълките заблестя по-изкусително. Крушите затанцуваха пред очите ми още по-жълти и сочни. Оставаше несъзнателно да дъвча и да пребърсвам устни.
Може и да съм го правел. Който не е гладувал, той не знае.
Пътечката изви, после пак се изправи, а дърветата от двете й страни вече пресрещаха клони и образуваха свод. Закрачих под зеления тунел и точно тогава нещо тупна до десния ми крак. Извърнах глава - круша!
Не можах да откъсна очи от нея и проследих движението й. Тя се претърколи, досегна ме до глезена и спря пред самия мен. Ева е изкушила Адам с ябълка, но едва ли ябълката й е била по-изкусителна от тази круша. Още повече Адам съвсем не е бил гладен. Поддал се е ей така, да не счупи хатъра на жена си.
Колкото и да не биваше, спрях и забих поглед в крушата. Погледът ми я разполови. Видях семките й. Не, това не бяха семки, а очи. Видях напълненото й със слънчев сок тяло. Какъв ти сок, самият Глад ме викаше на педя от краката ми.
Занавеждах се предпазливо, сякаш крушата беше птица и можеше да хвръкне. Протегнах ръка към нея и в същия миг чух гласа на застигналия ме Петър:
- Хайде, хайде, много мина, малко остана. Вече сме пред селото. Там може и круши да ни дадат.
Стреснах се и промърморих:
- Аз само така!... Да я погаля!... Да й се порадвам!...
- Да, да - отвърна Петър, като мина пред мен, - само че хвърли я встрани от пътечката. Току-виж, ония след нас вземат и те да я галят. Вярно, хубавица е, но да не я глезим!
Погледнах гърба на Петър, поизвърнах се назад, взех крушата, понечих да я хвърля, но не ми стигнаха силите, та я мушнах в джоба си.
Тръгнах, а мисълта все в нея: "В края на краищата, колко му е, ще я изям набързо и никой няма да види! " Да, но друга мисъл въстана срещу първата: "Глупако, хвърли я, както ти се каза! Отиваме при селяните не да ядем скришно плодовете им! "
Но нито ям, нито хвърлям крушата.
Поточената колона се сгъсти. Влязохме в селото с песен. Казват, че гладна мечка хоро не играела. Мечката може, но ние и на хоро се хванахме.
Побелял старик опипваше присълзен оръжията ни. Деца гледаха иззад плетищата вързания кмет и стражарите, които не счетоха за целесъобразно да се сражават.
Слабичка девойка се взря в моите до немай-къде разхалтавени обувки. После докосна изранените ми пети:
- На колко години си?
- На двайсет и три.
Девойката въздъхна:
- Брат имам и той е толкова.
Наканих се да попитам дали братчето й е партизанин, но тя погледна повторно краката ми и хукна нанякъде.
Надонесоха ни кой каквото има - чер хлебец, кромид и втвърдено сирене. Виж плодове - дал господ. Напълнихме раниците.
Започнах с крушите. Ям, а оная в джоба пари бедрото ми. Не, от нея по-сладка няма, не е имало и няма да има! Посегнах да я извадя и схрускам между другите, но нещо спира ръката ми: "Тази не бива да пипаш!... Не са ти я дали нея!"
Смрачи се, когато напуснахме селото. На сбогуване със селяните слабичката девойка се появи и ми подаде чифт терлици, сама ги ушила.
След полунощ селото остана далече зад нас. Стъпвах с новите "обувки" и наранените пети не ме боляха. Но душата ми не беше наред: "Проклета круша, докога ще я мъкна?" Накрая не издържах, хвърлих я в някакви шубраци.
Петър, който вървеше пред мен, леко се извърна. Стори ми се, че се поусмихна. "Забелязал е, рекох си, още когато я взех, и сега се надсмя над моята "драма".
Това ме смути, но ми и олекна. А в главата - горди мисли: "Няма по-сладка круша от тази. Само че аз спазих партизанския закон - не я изядох! А да устоиш на една съблазън в името на човека и неговата вяра в тебе, е една победа! И аз победих!
Не знам кому тия мои размисли няма да изглеждат смешни. Сега и аз самият им се надсмивам. И все пак, животът си е живот. Предлага какви ли не изкушения и когато не си гладен. В такива случаи неочаквано ме обезпокоява моята круша!
Иначе, току-виж, пак ми се случило грехопадение Адамово.
