АЙШЕ

 

Тъкмо се наканих да изляза от голямата одая и на вратата се показа девойка.

Не ме изненада нито внезапната й поява, нито хубостта й. Изненада ме друго - не носеше фередже. А бяхме в мохамеданско село.

Преди да ни разквартируват по домовете, командирът даже ни предупреди да щадим нравите на тукашните хора и да не заглеждаме жените. Щом е така, как мохамеданите са допуснали да ходи незабулена по белия свят, и то такава красавица?

Може би е от някое друго, християнско село, може би се е разбунтувала срещу поклонниците на корана, може би е паднала от небесата?

Докато мислех това, девойката стоеше стресната и неподвижна на прага. Сините й, уплашени очи показваха, че е готова всеки миг да побегне. За да я задържа, поведох разговор:

- Добър ден.

Тя кимна с глава.

- Как се казваш?

- Айше.

Гласът й беше мек и бистър Това ме окуражи и пристъпих към нея:

- На колко години си?

- На шестнайсет.

Огледах раменете й, тънкото коланче на кръста, пълните с живот глезени - можеше да мине и за по-голяма. Айше се смути от моя изучаващ поглед и загледа встрани.

- А защо си без фередже?

- Ще ме забулят, когато стана на седемнайсет - отговори закачливо тя и се усмихна.

По тялото ми поискря нежна тръпка - тая усмивка ме досегна като галеща длан. Само най-женствените жени се усмихват така.

А тукашните не я смятаха за жена. За тях Айше беше още дете! Глупост! Почувствах нужда да й кажа нещо много-много хубаво.

Но "нещото" не идваше на устата ми, затова бръкнах в раницата, извадих кой знае откога запазени курабийки и й ги подадох. Тя отстъпи уплашено.

- Не, не, имаме рамазан!

Знаех колко строго спазват мохамеданите този празник на гладуването и въпреки това настоях:

- Никой няма да види, вземи, ще ядем заедно! Айше се огледа страхливо и лакомо захруска. По устните й полепнаха трохи, но не й идваше наум да ги избърше.

Курабиите свършиха. Тогава тя отвори един скърцащ долап, навря се до половината в него и ухилена до уши, извади цяла шепа диви круши.

Тоя път така настървено заяде, та даже забрави да подаде и на мене. Само от време на време ме поглеждаше доверчиво и по детски заговорнически. Помислих си: "Прави са мохамеданите, наистина е дете!"

В същия миг някой извика отвън:

-   Айше! Айше!

Тя потрепна, погледна към прозореца и се изчерви. Повикването се повтори. Пооправи без нужда дрехите си и побърза да излезе на двора.

Улових погледа й - беше по женски смутен. И как иначе, ами ако разберяха, че не е била сама?

Застанах в средата на широката одая и се засмях:

- И все пак Айше е жена!

Какво да правя повече самичък - излязох. На селския мегдан неколцина партизани чистеха оръжието си, други стояха на припек, трети пушеха. Тръгнах напосоки, като си мислех за смутените очи и галещата длан на усмивката.

Не разбрах кога съм пребродил селото и отново съм се върнал на мегдана. Там един партизанин изневиделица ме тупна по рамото и прекъсна унеса ми:

- Я виж!

- Какво да видя?

- Знам ли какво, май тебе викат!

Обърнах се и видях Айше недалеч от нас с две стомни вода пред краката й. Носела стомните към тях, познала ме, оставила ги на земята и сега ми кимаше да отида при нея.

Доближих я развълнуван. Посрещна ме радостна, бръкна в пазвата си, извади бучка захар и ми я подаде. Изстинах, ако другите видеха, щяха да ме подиграват, докато съм жив.

Побързах да се отдалеча. Тя не разбра смущението ми, вдигна доволна стомните и пое към дома си.

Пообърнах се намръщен:

- Ама че дете!

Прекосих набързо мегдана и след малко се изкачих на крайселските хълмове. Отгоре се виждаше цялото селище с малката джамия в средата.

Търсех, за да открия къде е къщата на Айше, и се укорявах: "Заблуди ме усмивката й, изчервяването и тоя смут в очите, когато я повикаха. Всичко е много просто, усмивката е била простодушна вежливост, останалото - неудобство, задето си е позволила да наруши религиозния закон. Нали тоя, който я повика, можеше да разбере, че е яла по време на рамазан.

Нищо, за завинтване на развинтената ми фантазия получих захарче!"

Тръгнах по хълмовете и почти забравих за нея. Чак когато мекото есенно слънце ме огря от запад, слязох в селото.

Партизаните, отпочинали и бодри, бяха на мегдана. Измесих се сред тях и неочаквано забелязах Айше. Суетеше се в техния двор.

Вземе съчки от дръвника, пренесе ги донякъде, върне ги, откъдето ги е взела. Метне черга на въжето, свали я, пак я метне, потупне я и току се захване с друго.

Уж погълната, пък вниманието й все към партизаните - търси ме между тях. Цялата е нетърпение, тъга и потулен копнеж.

Кой знае защо, се ядосах на себе си: "Глупчо, сляп ли си - жена! "

Наканих се да отида при нея, но дойде нашият командир. Той ни съобщи, че ще нощуваме в селото, и установи партизански час и караул на две смени. Падна ми се да карауля след полунощ.

След като чух разпорежданията на командира, погледнах към двора - Айше беше изчезнала. Разходих се до чешмата - не я намерих. Повече и не търсих - слънцето хлътна зад хълмовете, а партизанският час започваше след залез, - селяните вече бяха по домовете си.

Когато мръкна, отидох в одаята. Повъртях се, легнах и съм заспал. Вдигнаха ме в полунощ. Нарамих шмайзера още сънен, излязох и поех поста си.

Навън ясен месец препускаше по небето, пълно с разхвърляни дрипави облаци. Гледах и се забавлявах.

Излезе месецът иззад облак, мракът побегне и се потули зад стрехите, в теснините между къщите, сред кланите - влезе зад облак, мракът веднага изскочи от скривалищата си. Тая непрекъсната смяна на мрак и светлина ме доразсъни.

През някое от лунните "затъмнения" дочух стъпки. Взрях се в тъмнината, забелязах човешка сянка и насочих шмайзера:

- Кой там?

Сянката продължи да върви, и то право към мене.

- Стой!

Сянката се устреми по-бързо. Месецът изскочи иззад облак и тъмнината избяга - на няколко крачки видях Айше.

- Къде си тръгнала?

Тя позастана учудена:

- При тебе, защо?

- Връщай се веднага, забранено е да се излиза, ще стрелям!

Учуди се още повече:

- Как ще стреляш, нали сме приятели?

Почувствувах неловкост - наистина какво съм насочил шмайзера?

Тя дойде и подаде ръка като човек, който няма никакви причини за стеснение.

- Не ми се спи, гледах през прозореца, познах те и рекох да си поговорим. Май само ние двамата сме будни.

Каза това и седна. Глупаво беше да стърча до нея - седнах и аз. Айше ме погледна весело, попита дали съм изял захарчето и ми подаде друго.

Бях готов да се обидя, но като видях неподправената й радост, преглътнах обидата и разчупих бучката на две - едно парче за нея, другото за мене. Тя лапна своя дял и шумно захрупа.

Месецът отново потъна зад облак. Усмихнах се малко накриво в тъмното:

- Вари го, печи го - дете!

Какво да правиш, заразказвах някаква весела история - Айше се закиска. Помолих я да не вдига шум. Тя притихна и за да ми покаже колко е послушна, свря глава до гърдите ми.

Постоя, постоя и се обади:

- Чувам сърцето ти.

Не отговорих. Прилепи се още по-плътно:

- Колко си топъл, а не мене ми стана студено. Позагърнах я с якето и я притиснах към себе си. Тя замълча. Заедно с това усетих как тялото й отмалява.

След миг вдигна глава и ме загледа объркано. Очите й блеснаха влажни и топли. Докато осъзная всичко, Айше неочаквано се отскубна от ръцете ми и избяга.

Скочих замаян и заклатих глава: "Както виждаш, при тебе дойде детето, от тебе избяга жената!"

На сутринта поехме през мегдана, строени в партизанска колона. Изпращаше ни цялото село. Между изпращачите съзрях и моята позната.

Щом ме видя, неудържимо затича към мен, като че имаше намерение да увисне на врата ми. Мина ми мисъл: "Ето го детето Айше!"

Но нещо пресече устрема й. Спря насред път, понаведе глава и отдалече махна за сбогом. Стори ми се, че в прозрачно сините й очи блеснаха сълзици.

Замахах и аз и довърших мисълта си: "А ето жената Айше!"

Стана ми и хубаво, и тъжно - изглежда, бях обикнал и двете.


 

 

1998-2019 ® OMDA Ltd. Всички права запазени