Иван Пушев, разказ от Добри Жотев /Преживени разкази/

ИВАН ПУШЕВ

Какви ли не опити правех да се сближа с него.

Не че беше необщителен. Напротив, почти всеки ден се разхождахме по затворническия двор и приказвахме за най-различни неща. Наслаждавах се на продълговатото му интелигентно лице с леко сключени вежди, но за това, което особено много ме интересуваше, чувствах неудобство да заговоря.

Чисто и просто държеше ме на разстояние чрез своята предупредителна любезност. Цели месеци ми говори и мен заставяше да му говоря на "Ви".

Как тогава да му кажа: "Интересува ме по какъв начин Вие, Иван Пушев, човек с висше образование, издънка на богата фамилия, сте станали криминален престъпник?

А какъв криминален беше той!

Ако от всички категории на криминалните можеше да се направи пирамида, според характера и умението на престъпленията им, Иван Пушев щеше да се окаже на върха й. Всички криминални от затвора знаеха това и се отнасяха с него почтително до раболепност.

Понякога съвсем деликатно и отдалече навеждах приказката ни към въпроса, който ме интересуваше, но претърпявах пълен неуспех. Иван още по-деликатно отбиваше обходите ми.

Не оставаше друго, освен да се заредя с търпение и дочакам по-голяма близост помежду ни. Нали близостта предразполага към изповеди.

Дойде лятото. С идването му се случиха две събития - Иван Пушев премина на "ти" и затворническата управа се принуди да ни извежда да жънем - не достигаше работна ръка. През най-голямата жега, под охраната на войниците от караула и началника им - трътлест подофицер - се озовахме на нивята.

Подофицерът заповяда на подчинените си да ни обградят от всички страни, макар че по този начин половината от тях изпогазиха пшеницата. Сам той се разположи на сянка под едно голямо дърво и жътвата започна.

С Иван Пушев жънехме един до друг. От време на време го поглеждах с тревога - имаше болно сърце. Дори помолих подофицера да го освободи. Категорично отказа - да жънел по-бавно. Какво да прави човекът, остана.

Всъщност най-много го мореше слънцето. Още когато тръгнахме, му рекох да си вземе шапка, а той ме увери, че никога не бил носил подобно чудо.

Трябваше да се измисли нещо. У един от войниците видях вестник. Изпросих вестника и от него измайсторих подобие на шапка. Иван не искаше да я сложи на главата си, но аз насила му я нахлупих. Шапката свърши хубава работа - почувства се по-добре. Дори започна да ми разправя анекдоти.

Разреши ни се почивка. Насядахме кой където е. Трътлестият подофицер, който трепереше да не изтърве някого, се поотпусна, та чак подкачи Иван:

- Пази ли вестника сянка, пази ли?

- Уха! Даже по-добре от твоята фуражка.

- Е, чак пък толкова. Не ми се вярва тази работа. Тогава Иван стана и тръгна към него.

- Щом не вярваш, опитай! Сам ще се увериш! Подофицерът се противопостави, но той свали фуражката му, нахлупи на мястото й шапката от вестник и се зае да я нагласи колкото е възможно по-добре.

- Сега не ти ли е по-прохладно?

Началството се почувства неудобно, смъкна вестника, захвърли го и наложи отново фуражката си, без да каже думица. По-точно, каза, да станем и продължим жътвата.

Хванахме се отново за сърповете, но подофицерът ненадейно се развика с побеляло лице, като трескаво попипваше кобура си:

- Къде ми е пистолетът? Кой взе пистолета?

Такава беше реакцията му в първия миг. После вторачи очи в Иван:

- Ти ли? Като пес ще те застрелям!

Иван Пушев се изправи и пусна сърпа на земята. Сключените му вежди направиха две въпросителни.

- Какво говориш, началство! Току-тъй ли се взема пистолет? В кобур стои! Кобура закопчан!

Подофицерът пребледня още повече и от гняв изкомандва с фалцет:

- Горе ръцете, и при мен!

Иван вдигна бавно ръце и закрачи към него. Войниците насочиха пушките към заподозрения. Де да знаеха какво може да се случи. В края на краищата оръжието наистина може да е у него.

Когато приближи на два-три метра до подофицера, оня му заповяда да спре и нареди на едного от войниците да направи обиск. Войникът опипа джобовете му. Не намери нищо.

Тогава трътлестият лично се зае с обиска. Не само провери джобовете, а и бръкна в тях няколко пъти. След туй посегна да опипа крачолите на панталона. В същия миг Иван изведнъж се разсмя истерично, изви се назад, после напред и току обгърна кръста му.

- Началство, прощавай, страшно съм гъделив!

Подофицерът, който не очакваше подобна реакция, за кратко се вцепени, а след това го отблъсна от себе си. Иван залитна, после се взря в дясната страна на кръста му и извика, зачервен от възмущение:

- Господин подофицер, засрами се! Пистолетът е на мястото си! Защо измисляш кражби и обиждаш хората, а?

Подофицерът попипна кобура си и замръзна. Погледна, за да се увери напълно, че пистолетът наистина е там, и съвсем изтъпя. След малко, посъвзел се, погледна зверски Иван. А той, изведнъж успокоил се, рече с опрощаващ глас:

- Нищо, началство, нищо! И на мен ми се е случвало!

- Какво ти се е случвало бе?

- Ами какво! Халюцинации! Понякога от жегата стават подобни работи! Гледаш нещо, че го има, пък то го няма или обратното! Разбираш ли, халюцинация си получил! Подофицерът се обърка:

- Значи, халюцация!

Избухна смях. Смееха се и затворници, и войници. И подофицерът се засмя, макар смехът му да беше кисел.

Продължихме жътвата. Началството остана под дървото все още не на себе си. Забелязвахме го как от време на време проверява с ръка дали писторетът му стои в кобура. Боеше се от нова "халюцация".

Попоглеждах Иван. Жънеше съсредоточено, а по лицето му едвам доловима усмивка. Прошепнах му:

- Ти ли го направи?

Той не извърна глава към мен, но отвърна достатъчно ясно:

- Ами кой?

Невероятно ми се стори, но и не можеше да бъде друг. Каква халюцинация? С очите си видях как подофицерът пъхна ръка в празния кобур. Само че как и кога стана? Нали всички гледахме?

Наклоних се към него.

- Убий ме, но не мога да проумея! Как го направи? Иван отвърна малко отегчено:

- Това са прости неща. Когато нагласявах шапката от вестник на главата му, ако си наблюдавал внимателно, щял си да забележиш, че я нагласявах с едната ръка - с нея отвличах вниманието му. През същото време другата извади пистолета и го натика в ръкава.

- В кой ръкав?

- Как в кой - в ръкава на ръката, която измъкна пистолета.

По-късно, когато войникът ме обискира, не откри нищо, понеже опипваше само джобовете. Но щом подофицерът реши да опипва крачолите ми, щеше да опипа и ръкавите.

Тогава, уж че ме е гъдел, го обхванах през кръста и пак, отвличайки вниманието му, изтърсих пистолета от ръкава в дланта ми и за миг го върнах отново там, където е бил. Ще кажеш, защо го направих? Ей така, да си поиграя с този трътльо и за малко веселие.

Погледнах го с нескрит възторг и възкликнах доста високо:

- Ти си гениален!

Иван Пушев се огледа дали словесният ми изблик не е стигнал до ушите на когото не трябва и неочаквано интелигентното му лице помрачня. Това ме изненада. Не виждах никаква причина за подобна промяна на настроението му, та учудено попитах:

- Какво ти стана?

Той помълча, погледна ме, пак помълча, пак ме погледна и току рече потиснато:

- Преди много години едно такова "ти си гениален" ме поведе и доведе до затвора!

Повдигнах рамене.

- Не проумявам!

Иван отряза голяма ръкойка и с видимо неудоволствие промърмори:

- За да разбереш, трябва да ти разкажа една дълга и предълга история... Не ми се говори за тия неща, никак не ми се говори, но на тебе ще разкажа - отдавна съм разбрал, че те интересуват. Правех се на разсеян, понеже смятах интереса ти за някакво лошо любопитство. С времето обаче проумях, че не е така...

Повече не приказвахме - нивата не беше място за подобни приказки. И дълго време след това очакваният от мене разговор не се състоя - по цял ден жънехме, вечерта ни прибираха в затвора, а не бяхме в една килия.

Жътварските ни дни приключиха неочаквано - трима от нас успяха да избягат. Затворническата управа въведе най-строг режим. Заключи ни, и никакво излизане. Чак когато срокът на наказанието изтече, можахме да се видим в затворническия двор.

Не исках да му напомням за обещаното - боях се да не го възпре моето нетърпение.

Но Иван Пушев излезе човек на дадената дума. Хвана ме подръка и, усмихнат малко горчиво, ме поведе към един от ъглите на затворническата стена. Там беше по-отдалечено и спокойно.

Седнахме с облегнати гърбове на стената и той рече с някакъв иронично-делови тон:

- А сега по отдавна повдигнатия въпрос!

Кимнах дискретно с глава и Иван начена, както се оказа, своята биография:

- Това, че произхождам от богата фамилия, че имам висше образование, ти е известно. И се чудиш как така съм тръгнал по криви пътища и съм стигнал до затвора.

- Да - признах чистосърдечно.

Той зарея поглед в купищата облаци по небето:

- И аз не проумявам всичко! Но струва ми се, тъкмо моята богаташка фамилия има голяма заслуга за съдбата ми. Е, сигурно тя не е била единственият фактор и все пак, като си помисля...

Не ги одобрявах тези хора, и толкоз. Защо? Не мога да ти обясня докрай. Вярно, възпитани бяха, деликатни, но студени. Още от дете почувствах тая студенина и се отчуждих.

А бях младеж, препълнен с енергия. Все ме напираше да направя нещо. А какво - сам не знаех! Учението ми вървеше и може би точно затова не виждах в него "нещото", което така много исках да направя. То трябваше да бъде изключително, трудно постижимо - така си го представях!

И ето, сякаш за компенсация, отдадох се на лудории. Отрано пропуших, напивах се понякога, задирях момичета, бягах от училище и, естествено, влоших успеха си.

Какъв беше резултатът!

Моята фамилия ме квалифицираше като невъзпитан, лекомислен и - най-страшното - некадърен. И навираха в очите ми това с повод и без повод. Имах по-голям брат. Той пък представляваше истинска издънка на фамилията. Вчесан, възпитан, с амбицията да бъде достоен за тате и мама. Изобщо, семейна гордост.

За да проумея колко съм некадърен, непрестанно ме съпоставяха с него. И не само те - сума мои познати правеха същото. Слушах тях, слушах неясното "нещо" в себе си и в последна сметка представите ми за "кое как е" се пообъркаха. Заедно с това, а може би именно поради това, колкото и невероятно да ти изглежда, така както се усещах пълен с енергия и възможности, поддадох се на внушенията, че съм некадърник. И лека-полека сдобих се с някакво чувство за малоценност.

Добре си спомням как като абитуриент бях вече с доста лошо самочувствие. И то се отрази и на успеха ми - завърших гимназиалното си образование като посредствен ученик.

Прощавай, че ти разкривам тези неща, но, мисля си, без тях няма да проумееш поне донякъде това, което те интересува и за което аз самият твърде много съм мислил.

- Моля те - рекох нетърпеливо, - безкрайно интересно ми е!

Иван Пушев взе някаква пръчица, сключи и без това сключените си вежди и започна да човърка утъпканата пръст.

- Записах се в университета, въпреки че лошото ми самочувствие не ме теглеше много към него. Тъкмо тогава се случи нещо, което тикна живота ми в съвсем друга посока.

Пътувах с трамвая. Когато слязох и застанах пред една будка да си купя цигари, разбрах, че някой ми е откраднал портмонето. Заразмислях трескаво кога и къде е могло да стане това. В паметта ми изплува младеж, който, бързайки да слезе, притисна силно рамото ми. На спирката за миг се извърна към трамвая: къдравата му глава и смугло лице се бяха запечатали в съзнанието ми.

Той ли ме окраде?

Като в просъница си спомних освен натиска върху рамото и лек допир до гръдния ми кош. Наместо да се ядосам, възхитих се от майсторството му. Искаше ми се да го зърна някъде и след около месец наистина го зърнах на улицата. Зарадвах се и препречих пътя му. Джебчията спря стреснат:

- Какво има?

- Нищо - рекох му, - преди месец измъкна портмонето ми, и го измъкна чудесно! В него имаше две монети по двадесет лева. Искам да ти дам още две за майсторлъка!

Извадих парите и му ги предложих. Оня се обърка.

- Ей, човече, не ми прави тия кодоши! Арестувай ме, както се арестува!

Сума време загубих, докато го убедя, че не съм полицай, нито пък окраден, който му крои примка. Накрая се поуспокои и разприказва. Даже влязохме в една кръчма и си поръчахме питие. Бях много любопитен и го попитах как е изучил тоя майсторлък.

Помислих, че се шегува, но след като разказа някои подробности, повярвах му.

Разделихме се едва ли не като добри приятели. Дори дадох домашния си телефон. От време на време се обаждаше, за да се видим и почерпим.

Така продължи няколко месеца. През същото време, без да му казвам нищо, се заех да усвоявам джебчийското изкуство. Изпървом опитах с един приятел. За моя голяма изненада опитът ми сполучи. Опитвах и с други приятели и винаги успявах.

Разбира се, всичко вършех за свое собствено удоволствие и смях - връщах портмонетата им. Те се смееха, но някак пресилено.

Веднъж къдравият джебчия пак позвъни по телефона. Срещнахме се пред кръчмата, в която се отбихме при запознаването ни. Измъкнах портмонето му още при влизането. Разбра, че е окраден чак когато трябваше да плащаме. Никога и у никого до този миг не бях предизвиквал такова възхищение.

Не зная можеш ли да си представиш как се почувствах!

И досега ми е чудно как моите родители не долавяха, че зад лудориите ми все пак има нещо, че не съм толкова лош и най-важното, некадърник. Животът ми може би щеше да бъде по-друг, ако понякога казваха: "Ето, сега сме доволни! Браво!" Случвало се еида им угодя.

Не, те ме възпитаваха със своята студена съдническа строгост.

Знам ли, може и прави да са били. Към по-големия брат също бяха строги и строгостта даваше желания резултат. Сигурно аз не съм бил в ред, пък сега търся оправдания.

Джебчията ме покани да работим заедно. Не очаквах подобна "чест" и направо се смутих. Достатъчно голям бях, за да имам представа, че подобни неща са наказуеми. После, как да бъркам по джобовете на хората? Унизително! Отказах му.

Видя ми се обиден. Опитах да го развеселя, като отново посегнах към портмонето му, но той усети. Напуснахме кръчмата. Не знам защо си мислех, че никога не е бил залавян, та съвсем наивно рекох:

- Не си бил в затвора, нали? Той ме погледна учуден:

- Е, как! Мине - не мине, гепат ме. Покютвам в пандиза, и навън. Поживея си като Симеончо месец-два и пак вътре.

- Ами ти как така лесно допускаш да те хващат? Уж си сръчен, находчив, пък...

- Как ли - разтвори примирително ръце джебчията, - по начина.

- По моя. Полицията трудно ще те сгепца само ако можеш да измисляш все нови и нови начини на кражба. Ама за тази работа се иска пипе...

Не се съгласих да му стана сътрудник, но казаното за различните "начини" запомних. И не само запомних, а и започнах да се изпробвам мога ли да изобретявам обирджийски комбинации. Нищо не ми идваше наум.

Съвсем неочаквано на помощ ми дойде случаят.

В една луксозна сладкарница видях дебеличка дама с много скъпи накити. Какво би могло да се направи, за да бъдат присвоени? Наученото не влизаше в работа, пък и трябваше да измисля нещо мое, оригинално. Напънах си мозъка - нищо.

Налегна ме отчаяние и си рекох: "Аз наистина съм некадърник! " В същото време дамата плати и се накани да си върви. Без да си давам ясна сметка защо, тръгнах подире й. Да узная поне къде живее, ако си отива вкъщи. Влезе в красива кооперация. Чух да отключва врата на втория етаж. След малко се качих и аз. На вратата прочетох: "Д-р Ив. Странски - приема болни". Сега вече мисълта ми проработи: "Ще се явя като пациент, който се оплаква от главоболие. Така ще мога да огледам апартамента. По-нататък ще видим... "

Още на другия ден седнах в хола пред кабинета на доктора - имаше трима преди мен. Докато чаках, дебеличката дама, както отпосле разбрах, сестра на лекаря, мина през хола и влезе в срещуположната стая на докторския кабинет. След малко излезе, само че без накитите. "Значи, там ги оставя", помислих си.

Явих се пред доктора, доста охранен човек. Докато му разкажа за своето "страдание", сестра му влезе и съобщи, че купила лимони и че отива на работа. Брат й измърмори нещо като "добре", но когато тя тръгна да излиза, я задържа:

- Чакай чакай защо слугинчето не е купило лимони?

- Нямаше я в момента. Предполагам, на фурната е отишла.

- Виж какво, в неделя сме на вилата. Намери я и й кажи да купи продукти.

- Добре - отвърна сестрата, - ще вземем и нея, нали?

- Разбира се, ще я вземем. Отскоро е в града, не познава никого, какво ще прави тук!

Платих за прегледа, получих рецепта за "главоболието" и си тръгнах. На излизане се разминах с нов пациент. Поспрях в хола с очи, вперени във вратата, където дамата остави накитите.

Нямаше никого освен доктора, но той беше зает с болния. Престраших се и тихичко надникнах в стаята. Беше широка и с разкошен интериор. Наслука дръпнах едно от чекмеджетата на огромния гардероб. Провървя ми, в него видях куфарче. Отворих го и... вътре накитите. Откъм кабинета ми се счу шум, та се измъкнах набързо. И добре, че стана така - на изходната врата се разминах със слугинчето. Облечено в жълта вакарелска фуста и слабо като чироз, момичето я имаше петнадесет години, я не.

Заслизах по стълбите, а мисълта ми набира обороти: "Значи в неделя са на вилата. Дебелата едва ли ще вземе накитите. За какво са й накити на вила? Пази ги за места, където може да бъдат показвани. Ето и на работа отиде без тях. Правя си шперц, вмъквам се и прибирам куфарчето. Ами ако бравата е скретна? Върнах се да проверя - най-обикновена брава.

Въодушевлението ми беше кратко. Нещо извътре ме сепна: "Ти какво? Нали само така... да се изпробваш колко те бива за комбинации?

След малко пък обърнах другия лист: "То, баке, да измислиш комбинация е едно, а да я превърнеш в дело, съвсем друго! " За да се отърва от мислите си, влязох в едно кино, после в друго, в трето.

В къщи се прибрах късно. Брат ми вече беше легнал. Старите още будуваха. Баща ми ме изгледа под вежди. Мълчаливо влязох в стаята си. Легнах, но не можех да склопя очи, та без да искам, чух думите му.

Боеше се от работническа стачка. "Голтаците" искали да увеличи заплатите им, ама тая нямало да я бъде. Старата го подкрепяше. Дори му даде съвет при нужда да се обърне за помощ към полицията.

Този неволно дочут разговор съвсем изостри нервите ми. "Ето го, виках си, истинския обирджия. Пък аз съм седнал да умувам за едни никакви накити. Голяма работа! Паралии са докторът и сестра му - бълха ще ги ухапе. Моят благопристоен татко обира голотията и пак окото му не мига.

Да, той има право да върши обирджилъка си, та даже с помощта на полицията, а за моя обирджилък същата полиция ще ме натика в дранголника. Само че ако е кадърна да ме залови!"

Не знам към колко часа съм заспал. На сутринта бях по-уверен. През деня и следващите два-три дни продължих да обосновавам своята теория за обирджилъка и все ми се искаше да си докажа, че моят е по-малко лош от този на баща ми. На разсъжденията ми влияеше и другият фактор - лошото самочувствие. Започнах да се надсмивам над себе си: "Иване, Иване, сега разбра ли, че за нищо не те бива? Страхливец си ти, и толкоз! "

И везната натежа в полза на замисления план.

В неделя към единадесет часа макар без желание и малко като автомат, но изработих шперц, запътих се към дома на доктора, застанах пред вратата, отключих я, влязох в апартамента и задигнах куфарчето. Не знаех какво да правя с него, та вечерта го закопах в нашия двор.

Някой от криминалните се запъти към нас. Иван Пушев му направи знак да се маха и мрачно ме погледна:

- Както виждаш, това чудо човекът винаги може да обоснове и оправдае обирджийските си нагони!

- Да, за съжаление - отговорих му, - и не само обирджийските!

Иван обхвана коленете си с ръце и обърнал поглед към разхождащите се по двора затворници, продължи:

- Та зарових куфарчето и изведнъж се почувствах горд с успеха. И не само горд, не си намирах място от радост. Кръстосвах града, ей така, безцелно, и си говорех с някакво злорадство, адресирано до моята фамилия: "Некадърник, а? Имате много здраве от мене, Иван Пушев!"

Няколко дни след туй срещнах на улицата джебчията. Съобщи ми, че бил арестуван, но го пуснали. В участъка обаче станал свидетел на една "кофти" работа. Полицаите скъсвали от бой някакво слугинче, откраднало накитите на господарката си. Пищяло момичето и все повтаряло: "Простете ми чичковци, крала съм, ама само захарчета!"

Радостта ми спадна на нулата, а джебчията не спираше:

- Ей, някои от полицията са големи бунаци. Толкова ли не им идва наум, че това момиченце не може да извърши такава кражба, че това е работа на някой ербап туфаджия. Опекъл си е той работата, както трябва, и е задигнал накитите. Ама не, тя, та тя. Верно, била на вилата на господарите си в деня на кражбата, но я изпратили да се върне вкъщи два-три часа по-рано - да сготви вечерята. Там се хващат бунаците му с бунаци! Какво да ги правиш? Аз ли акъл да им давам. Пък и какво място моят пениз може да хване. Язък за момичето. И без това е разглобен скелет.

Колкото и да се оказах "ербап туфаджия" (туфаджии наричаха крадците чрез взлом), разделих се набързо с моя познат и закретах като несвестен. На следващия ден преди разсъмване изрових куфарчето с накитите, изчаках да изгрее слънцето, сложих си грамадни черни очила и като се представих за човек от полицията, предадох на дебелата дама "намерените" накити.

Боех се докторът да не ме познае, но двамата бяха толкова очаровани от полицията, че страховете ми излязоха напразни.

Усетих се като новороден. От една страна, "ербапското", което успях да извърша, доста ме самоутвърди, от друга, спасяването на невинното момиче ме нахрани с чувство на благородство. Понякога човекът може да бъде много смешно нещо, нали?

Иван Пушев пречупи на две пръчката, с която ровеше пръстта, и рече:

- Както и да е! След тази история се залюбих със Софка. Право да ти кажа, не съм от еднолюбците. Бил съм с доста жени и ако имам възможност, пак ще бъда. Всичко е било и заминавало. Чувството ми към Софка не мина и няма да мине.

И тя го заслужава. Нито ме низвергна, нито ме забрави. И до ден днешен ми пише и идва на свиждания. Чака ме! Бедната!

Възможно е да си има приятел. И защо не, съвсем нормална жена! Но и така да е, аз я имам за верна, защото, ако питаш мен, верността е в постоянството на чувството, а не в туй дали си само с един или една.

Прощавай, отклоних се!... Та залюбихме се със Софка. Току-що беше завършила гимназия. Съвсем бедно селско момиче. Реших да се оженим с нея и съобщих това на фамилията. Все едно хвърлих кобра в дома им. Ще се женя за такава "сиромахкиня"! Нали ще подровя реномете им. В края на краищата щом толкова ми се е приженило, ще ми намерят и по-хубава, и от род, и богата, та да ми е лика-прилика и те да не се червят пред хората.

С една дума, съвсем се сринах в очите им. Но и те окончателно се сринаха в моите. Направих им скандал, скъсах завинаги с тях и както си бях решил, заведох Софка в църквата. Макар без бяла рокля и воали, беше чудесна булка.

Наех една стая под наем, настанихме се в нея. Само че сега на дневен ред застана паричният проблем. Тя се хвана на работа, но заплатата й беше съвсем малка. А аз исках да продължа следването си. После, не бях свикнал да живея бедно. И ето стана така, че тоя път трябваше да повикам на помощ своите способности, не толкова за да повишавам самочувствието си, а за пари.

Започнах да обмислям какви ли не комбинации. Една от тях ми хареса. Разбира се, на Софка не казвах нищо - занимавам се с търговия, и толкоз.

Слагам си черни ръкавели на банков служител, залепвам огромни мустаци и ето ме пред една будка.

- Ей сега - отвръща будкаджията и се заема да отброи марките.

Големичката сума не му прави впечатление - банковите чиновници купуват на едро. Марките вече са приготвени, а аз му казвам, като соча с пръст:

- Ако обичате, сложете ги в един от тези пликове!

Подава ми плика, но аз го оставям на масичката му.

- Извинявайте, бих искал да видя тия самобръсначки - и пак соча с пръст.

Самобръсначките са на такова място, че будкаджията трябва да се извърне и поповдигне на пръсти, за да вземе една от тях. Използвам този миг и на мястото на плика поставям съвсем същия плик, само че напълнен с вестници, а този с марките прибирам в джоба си.

Будкаджията се извръща и ми подава самобръсначката. Купувам я. После посягам да взема плика с "марките", но се поколебавам за миг:

- Вижте какво, имам някои работи за около един час в града, пък не ми се носят тия марки. Може ли да останат тук. Щом свърша, ще дойда да ги платя и тогава ще си ги взема.

- Моля - казва човекът, - защо да не може - и прибира плика в чекмедженцето на масичката си.

Нататък се досещаш. Чака будкаджията час, два, три и се чуди къде се запиля тоя чиновник. Надвечер отваря плика и... вдига аларма. Разбира се, алармата е от много места - до вечерта съм посетил сума будки.

Полицията разпитва будкаджиите какво е представлявал крадецът. Те ме описват: с големи мустаци, млад, с ръкавели на банков чиновник. Проверяват банковите чиновници, поставят съгледвачи на непосетените будки...

Голям проблем беше как да пласирам марките. Поемах риск да ме заловят. На будкаджиите не можеше. В банката - също... Изчаках да се минат няколко месеца - кражбата беше доста нашумяла. Нямаше как, трябваше да живеем със заплатичката на Софка.

През туй време моят джебчия, излязъл след поредното му влизане в затвора, ме намери - беше понаучил заведенията, в които се отбивах. И защо? За да ми разкаже за един гений.

Този гений обрал будките на половината град и ни следа от него. И само как го измислил. Всички "кримки" се възхищавали от него. И не само те, дори и някои граждани. Голямото признание ме изпълни със самочувствие.

Както и да е, мина достатъчно време, вече трябваше да се освободя от марките. Но как? Мислих, мислих, накрая прибягнах до дребно хитруване. Хукнах по всички възможни учреждения, където хората подаваха заявления и вадеха различни документи. Много често чиновниците ги връщаха за марки.

Причаквах ги ту пред една, ту пред друга врата:

- Ами колко ти трябват, аз по погрешка съм взел в повече!

И така, изтормозих се, но ги пласирах до една. Наех хубав апартамент. Софка беше на седмото небе. Понякога ме питаше отде съм намерил толкова пари. Измислях й разни търговски сделки.

През същото време четях за изпити и криво-ляво ги вземах.

Моята фамилия, огорчена от мене, не се интересуваше как съм и какво правя. Нехаех много-много за това. С джебчията се виждахме, макар и рядко. Приятно ми беше да слушам хвалбите му, отправени към неуловимия гений.

- Оня има яко пипе и баламската ще избачка нов удар. Кримките скиват само кога ще се появи.

След този разговор се почувствах едва ли не длъжен да измисля нещо ново. Освен това много ми се искаше да уверя сам себе си, че за мене, Иван Пушев, няма невъзможно. И накрая събраните от будкаджиите пари не бяха кой знае колко. Кроих така, рязах иначе, скопосах трета комбинация.

В кръчмата на големичко село се появява Иван Пушев като авджия. Сега нося очила с дебели рамки, които скриват сключените ми вежди, небръснат съм, понакуцвам и запъвам, както запъват пелтеците.

Късна есен е, селяните пият по масите и си приказват за селските си работи. Естествено, пристигането на непознатия прави впечатление, та ту един, ту друг разменят по някоя дума с мен.

Поръчвам по една ракия за всички и лека-полека насочвам разговора към иманярски теми. Селяните са недоверчиво племе. Чуват се реплики от рода на: "Ха, ха, ха, баба Гюра все приказва, че в "Корията" по веднъж в годината в полунощ горели свещи - жълтици имало там!". "Да си приказва! Бабини Гюрини деветини!". "А бе то може и да има закопано, ама знае ли човек къде е - земя широка!"

Примъквам се до селския чорбаджия. Той смята иманярството за глупост, но аз му шепна тихичко:

"Чу-чувал съм от иманяри, че във вашето землище има закопани жълтици. Дори името на мястото споменават, "Широки ливади"! И-имате ли такова място?" "Имаме - отвръща чорбаджията, - ама де тамо жълтици бе, чоджум!"

"Слушай, и аз не вярвам на иманярските приказки, и все пак пре-пречи ли нещо да се провери?" "Не пречи, ама няма да ти стигне живота да разкопаеш "Широки ливади". Пък и това е имот на селяните! Кой ще те пусне току-така да го зяносваш?"

Настъпвам по същество: "Ти комай си най-авторитетният човек в се-селото, затова ще ти се доверя. Имам апарат, който в диаметър от двайсет метра може да покаже, ако има закопано зла-злато!" "Ами - не вярва чорбаджията, - я да го видя?"

"Тука не - отвръщам му, - трябва да сме са-сами, нали разбираш?" "Разбирам" - почесва се по врата селският първенец!

В края на краищата го убеждавам да отидем у тях, на скрито. Е, с неохота, но все пак човекът се съгласява. И без туй в кръчмата вече не му се седи. У тях му показвам "апарата", който е изработен лично от мен - малко сандъче с много заврънкулки и стрелка, закрепена върху ос.

Чорбаджията все е недоверчив и неочаквано ме поглежда право в очите. "Хубаво де, имаш апарат, имаш. Всеки може да ти покаже "Широки ливади", защо съм ти аз?"

Предвидил съм такъв въпрос, та му обяснявам: "Виждаш ли тия две жи-жички. Лявата трябва да държи един човек, другата друг. Иначе апаратът не може да работи. Слушай, ти много взе да разпитваш, а това все пак е спе-специална работа. В края на краищата, щом толкова не ми вярваш, ще си потърся друг човек. Доверих ти се, понеже ми се видя най-солиден!"

Тук чорбаджията се посепва: "А, защо, какво пречи, да отидем още сега, ако искаш! "Широки ливади" не са далече."

След двайсет минути сме там. Държи той едната жичка, аз другата заедно с апарата. Обикаляме мястото. На изток, на запад, стрелката не мърда, значи, няма закопано злато. Хайде сега на север и юг - пак нищо.

Нека опитаме на югозапад. Вървим, вървим и изведнъж стрелката се завърта наляво. Чрез специално приспособлевие в долната външна част на кутията я придвижвам с малкия пръст, накъдето пожелая. Тази манипулация може да открие само много остро око. Стоп, стрелката се връща. Стига наляво - заминали сме! Сега по-вдясно. Сега пак наляво. Кръгът постепенно се стеснява, докато на определено място стрелката не сочи наникъде, а само леко се повдига и спуска. Пропуснах да ти кажа, че е пълнолуние и може да се вижда сравнително добре.

Чорбаджията зяпа и колкото да не вярва на очите си, видимо е заинтригуван.

Казвам му: "Несъмнено тук има злато, само че не взехме ни-никакви инструменти!" Селският първенец се пооживява: "Почакай ме, сега ще изтичам до в къщи да донеса."

След половин час е при мен с кирка и лопата. Започва копаенето. Той с кирката, аз с лопатата. Минута, две, три... Да, тук нещо се подава. Чорбаджията доразравя с ръце. Гърне! В гърнето жълтици! До самия му връх! Гърнето съм заровил аз преди няколко дни в долния край на малък сипей. Жълтиците, разбира се, са фалшиви.

Чорбаджията сяда на земята премалял и не може да дойде на себе си сума време. Дърпам го да вървим и той тръгва подире ми като сомнамбул. Чак у тях, в мазето, с вперени в гърнето очи, се освестява, та даже започва да го гризе съмнение: "А бе, чоджум, тия жълтици да не са нещо фалшиви? Веднъж едни цигани ми бяха пробутали две такива. След време жената рече зъби да си прави от тях, та за кепазе станах! " "Не ми се вярва, викам му, кой ще седне да закопава фалшиви жълтици? Но за сигурност да проверим! Вземи е-една, ще я занесем в града при златар! Той ще каже! "

Човекът взема жълтица, повъртява се и току изтърсва: "Ей сега ще запрегна двуколката! Докато стигнем града, тамам ще се е съмнало!"

Влиза в обора, изкарва най-бързия кон, запряга го и ето ни на път по нощите. Ще речеш, пълно фиаско, нали? Нищо подобно, предвидил съм и такава ситуация - най-отгоре съм наредил няколко истински жълтици.

Пристигаме в града и рано-рано се явяваме пред златаря. Чорбаджията му я подава: "Като колко пари даваш за тази жълтица?" Златарят поема жълтицата, почуква я, постисква я със зъби и отсича: "Добро злато!"

Предлага нелоша сума. Казвам му, че е малко. Пазарим се и накрая с получените пари поемаме обратния път. Селянинът е толкова щастлив, та ми е мъчително да слушам безконечните му брътвежи. И ето ни отново в познатото мазе. Започва делбата. Тебе жълтица - мене жълтица; тебе жълтица - мене жълтица, докато се натрупат две купчинки. Ровя с пръсти в своята купчинка, ровя, па се обръщам към селския багаташ: "Чу-чувай, ако нямаш против, плати ми в пари моите жълтици, па вземи и тях! Ще си спестя хо-ходенето по златари!" Иска ли питане. Чорбаджията излиза за малко, връща се, наброява ми доста каймета и се разделяме по живо, по здраво.

Не знам дали чорбаджийката отново е била решила да си прави златни зъби, но след няколко дни полицията беше вдигната на крак. Напразно! Нямаше за какво да се уловят. Най-много да са поразкарали някои куци и очилати пелтеци.

Потърсих джебчията - вече знаех адреса му. Искаше ми се да изслушам възторзите му от неуловимия гений, както и да се информирам за възторзите на останалите "кримки". Оказа се в затвора. Видях го след няколко месеца, но похвалите му не ми направиха предишното впечатление. Изглежда, вече бях успял да се утвърдя в собствените си очи. Пари имах, за да се чувствам независим. Със Софка се обичахме и бяхме щастливи.

Не мога да ти отговоря съвсем ясно. Всеки случай изобретяването на следващите комбинации се превърна в някаква хазартна страст. Енергията ми и усещането на "нещото" в мен не ме оставиха на мира. Сега удоволствието ми беше да надигравам полицията.

Междувременно завърших (финанси) и се дипломирах. Но за какво ми беше този диплом? Нямаше да издържа на скучната чиновническа работа. Пък и да потърсех служба, трудно щях да намеря - имаше достатъчно интелигентни безработни.

Взех заеми от приятели за евентуално алиби и отворих бакалничка, в която продавах разни джунджурии. Под прикритието на бакалничката продължих да утолявам хазартната си страст и я утолявах цели десет години. Няма смисъл да ти разказвам за все новите и нови комбинации. Пък и много години минаха, позабравил съм доста от тях.

Тук Иван Пушев замълча като човек, който е казал каквото има да казва. Позамълчах и аз, после рекох, колкото ми беше възможно по-внимателно:

Не казах нищо, като се надявах, че ще чуя и останалото. И Иван наистина заговори:

- Всъщност в края на десетата година и страстта ми да надигравам полицията премина. Без да вземам решение, така, от само себе си, сложих точка на моите "подвизи". Цяла година и нещо си стоях мирно. Не ти казах, че още като отворих бакалничката, старите направиха опит за сдобряване. Не приех. И досега не съжалявам за това.

Точно срещу моята бакалничка държеше сарачница един старец, златар. Бабичката му умря, та живееше сам в огромна къща.

Не обичах тоя човек - беше лишил от наследство единствения си син, задето не го послушал и се оженил за "сиромахкиня". Сина му не бях виждал, но изпитвах хубави чувства към него. Нали и аз бях изгонен от родителите си по същите причини. Старецът понякога прескачаше при мен да пийнем по кафе. Какво да правиш, поддържахме добросъседски отношения. Пристигаше на работа и си отиваше в точно определено време. Може би затова ми направи впечатление, че веднъж заключи сарачницата рано след обяд и тръгна по улицата.

"Комшу, къде подрани" - извиках му. Той поспря.

"Получих телеграма. Моя сродница в Кюстендил била много болна - ще пътувам за там. Влакът тръгва в седем, пък трябва да приготвя туй-онуй за из път."

Пожелах му всичко хубаво и влязох в бакалничката. Повъртях се и нещо изведнъж ме зачегърта: "Старецът през тази нощ ще пътува. Защо да не задигна златото му? Е, ще оставя малко и за него. Колко му трябва на скъперника? Половината от откраднатото пък ще намеря начин да дам на сина му!... "

Идеята за сина сложи край на колебанията. Струваше ми се, че с тази кражба ще възмездя една несправедливост. В края на краищата целта оправдава средствата. Нали ти казах, това чудо, човекът, все намира начин да се оневини пред самия себе си. Трябва да ти призная - при всяка от моите комбинации съм намирал и съответното оправдание.

Докато ме човъркаха тия мисли, дойде Софка и, весела, весела, още от вратата съобщи, че взела билети за театър. Да бях отишъл с нея. Но човек може ли да избяга от съдбата си? Казах й да вземе приятелка, защото вечерта ми е заета.

Към седем затворих бакалничката и право в къщи. Там събрах повече от петдесет секретни ключа и разни други касоразбивачески приспособления. Не бях спец в тая област, та си мислех: "Ако не успея да отворя вратата и касата, значи синът му не е човек с късмет!"

Към десет и половина през нощта бях пред вратата и опитвах ключовете. Неочаквано един от тях превъртя. Запалих джобното си фенерче, отворих вратата и влязох.

Първото нещо, което попадна в кръгчето светлина, беше старецът, легнал в леглото си. Така и не разбрах какво му беше попречило да замине. Изстинах и додето сваря да побегна, спящият се събуди, скочи невероятно енергично за възрастта си и закрещя през отворения прозорец: "Помощ! Крадци! Помощ!"

Угасих фенерчето и се хвърлих към него. С една ръка стиснах врата му, с другата запуших устата, да не вика. Силно ли съм стиснал шията му, от уплахата ли, но човекът на секундата се отпусна на ръцете ми. Пуснах го на пода досами прозореца и неспособен да съобразявам, се надвесих над него - помислих, че е припаднал. В същия миг влязоха двама стражари - случайно минавали под прозореца и чули виковете. В полицията разказах всичко, както сега на тебе - бях изпаднал в пълно безразличие. И сетне какво! Осъдиха ме на доживотен затвор. Вече девета година подкарах по затворите, и както се вижда, ако болното сърце не ме умори, ще изляза с увиснали бузи.

- Каквото било - било - заплатил си го! Идват други времена. Не след дълго всички ние, политическите, ще излезем на свобода. Не искам да говоря големи приказки, но бъди сигурен, ще те измъкна от затвора. Нещо повече, убеден съм в правилността и полезността на това.

Иван Пушев стана. Станах и аз - надзирателите вече нервничеха, че разходката беше свършила, а ние все още не бяхме се прибрали в килиите си.

Около месец след тоя разговор го преместиха в друг затвор. На излизане го видя трътлестият подофицер - пак беше началник на затворническия караул.

- Ей - рече му той, - тая работа с халюцацията ти ли я свърши? Кажи си като човек!

Иван го погледна леко присмехулно и отвърна:

Тогава подофицерът се обърна към стражарите, които го охраняваха, и ги предупреди най-сериозно:

- Внимавайте, тоя е опасен човек. Може да ви направи някоя халюцация и да изчезне като дим.

Стражарите приеха думите му за шега и развеселени го подкараха. Подофицерът ги отпрати с очи и злъчно заключи:

Не можах да изпълня обещанието си към Иван Пушев - около месец преди Девети научих, че починал от сърдечен инфаркт.