ДВАМАТА
В мрачината не виждах никого освен крачещия пред мене Грозьо. Почти двуметровото му тяло се поклащаше леко наведено напред - не можех да си го представя без тая походка.
Доскоро по същия начин се поклащаше напред-назад в затворническата килия между нарите, увлечен в някоя своя лекция от "Произход на живота и човека".
Не беше лесно да се преподава наука на слабограмотните селяни, но Грозьо се справяше сравнително леко. Ако слушателите са уморени, даде им кратка почивка, разкаже анекдот, имитира някой тъпоглав надзирател.
Насмеят се хубаво селяните, позагърнат спечените овчи кожухчета и пак внимават.
По време на лекциите също не оставяше място за скука. За да бъде усвоен по-добре материалът, успяваше да намира най-неочаквани сравнения, служеше си с народни поговорки, с извадки от приказки. Селяните научаваха доста неща, обичаха го, както се казва, мряха за него.
Обичах го и аз, и всички политзатворници. Не е ставал спор, без той да е в центъра и без да е убедил останалите в правотата на твърдението си.
Веднъж ли е било - стърчи кокалестата му фигура сред насъбралото се множество, а изразителната му ръка чертае във въздуха, да речем формата на бъдещата реактивна междупланетна ракета.
По колоната премина заповед: "Удвоено внимание, наближаваме железопътна линия!" Притаих дъх. След малко пресякохме релси - нямаше жива душа.
Още щом изкачихме трасето, съвсем ясно видях очертанията на огромна планина пред нас. Спотаила връх под звездното небе, тя спокойно ни чакаше.
Вълко, който вървеше зад гърба ми, ускори ход. Помислих, че иска да ми каже нещо, но той ме задмина и застигна Грозьо, повървя подире му и току го подръпна. Без да искам, чух развълнувания му глас:
- Братленце, станахме партизани!... Пред нас е бъдещето!... С твоите способности генерал ставам!...
Грозьо не отговори, само леко се поизвърна - доколкото го бях опознал, в света на неговите мечти не влизаше генералският пагон.
Неполучил ответ, Вълко забави крачка, изчака да мина и отново зае мястото си зад мен. Чувах тежките му стъпки, а станалото не излизаше от ума ми.
"С твоите способности генерал ставам!... "
Очевидно, касаеше се за отдавна лелеяно и силно желание. То пролича в интонацията на гласа му.
Никога не бях чувал да говори с такова вдъхновение този по природа неразговорлив и сухичък човек, пълен контраст на Грозьо дори и физически - нисък, набит, с къси крака и коса, която започваше, кажи-речи от веждите.
И Вълко беше лектор - преподаваше политическа икономия. Само че и начинът му на преподаване коренно се различаваше от Грозьовия.
Седнал по турски на късите си крака, той говореше по подробно изработен план, с цифри, с цитати, с дефиниции. Слушателите му - също селяните на Грозьо - изпитваха респект от него, но знанията трудно влизаха в главите им.
Педантичен и строг, Вълко не им позволяваше да се разсейват ни миг и оставаше много доволен, когато никой не успее да назубри материала.
Двете различни преподавания даваха различни резултати. Хората се радваха на Грозьо и скучаеха при Вълко.
Нещо повече, сутрин, когато Вълко будеше селяните, за да започнат лекцията, те се потриваха в леглата, обуваха продължително шаячните си панталони, мърмореха под жълтите от тютюна мустаци, а някои ругаеха в приглушена, неразбираема скороговорка.
При Грозьо работите вървяха в обратен ред. Той обичаше да си поспива и често, още неразсънен, триеше с кокалеста ръка очите си, недоволен, че го вдигат толкова рано.
Вълко беше добър по характер и в душата му не се зараждаха лоши чувства към неговия колега лектор. Дори го призна за по-способен от себе си.
Но това никак не му пречеше да смята, че го превъзхожда. По негово мнение той, Вълко, притежаваше във висша степен най-важното качество за всеки комунист - дисциплинираност, докато Грозьо търпеше сериозна критика. Казвал е лично на мен: "Не е дисциплиниран - язък му за способностите! "
Като член на затворническото ръководство Вълко на няколко пъти предлага колегата си за наказание - в един или друг случай бил проявил интелигентски индивидуализъм. Понятията му за дисциплина, разбира се, също се различаваха от тия на Грозьо.
Според Вълко дисциплина означаваше изпълнение нарежданията на по-горестоящия, според Грозьо - същото, само че и той да е убеден в разумността им.
Но въпреки самочувствието на дисциплиниран комунист, Вълко се тревожеше за лекционната работа.
Веднъж седна при мене, разчеса гъстата си четина и сподели:
- Че е способен, способен е, обаче има и друго - неговият материал е просто по-благоприятен. Туй така, онуй иначе - приказка. И хората слушат. Я да му дам аз моите цифри и дефиниции, па да го видя тогава!
Повиках Грозьо и предложих да се разменят. Той прие без колебание.
Нищо не излезе. Вълко се разположи по турски, изпъна набити плещи и така разграфи "Произход на живота и човека", та слушателите му нямаше да внимават, ако не викна на помощ своята дисциплина.
Грозьо заклати източеното си тяло между нарите, измисли какво ли не и хората с охлузени овчи кожухчета и шаячни панталони наостриха уши - сухата политическа икономия оживя.
Замириса на гнила шума - бяхме стигнали планината. Над главата ми зашумяха буки. Между клоните се показа нащърбена месечина. Прониза ме влажен предутринен хлад. Заповедите по колоната не спираха: "Не говори!", "Не кашляй!", "Не пали цигара!".
Бях много уморен, но кой ще чака да почивам - стъпките на двамата непрестанно ми напомняха, че трябва да вървя.
"С твоите способности генерал ставам!"...
И все пак защо тъкмо това беше най-съкровеното желание на Вълко?
Независимо от своята сухост той имаше възможности. Би могъл да стане добър финансист, математик, физик. Може би смяташе, че отличителното му качество - дисциплината - го прави най-удачен за генералски пагон?
А Грозьо, той пък защо не мислеше за лампази? Би бил чудесен генерал - не му липсваха организаторски качества, ум, смелост. От опеката на военната дисциплина ли се боеше? Не, той не мразеше дисциплината и сам беше дисциплиниран, колкото и Вълко да не го разбираше.
Тук имаше нещо друго. Исках да го проумея и нито умората, нито планинското нанагорнище, нито коренищата, в които непрестанно се препъвах, можеха да ме отклонят от тая мисъл.
По някое време не знам как се сетих за един спомен на Куприн - първите му впечатления от Толстой.
Видял го на палубата на кораб. Лев Николаевич разговарял с група французи като същински французин. После спрял пред неколцина дворяни и изведнъж се превърнал в дворянин. По-късно влязъл в обществото на мужици и заприличал на мужик.
Във всеки миг Куприн усещал как и французите, и дворяните, и мужиците са готови да изпълнят всичко, което Толстой би поискал от тях.
Над всички тия хора, пише той, големият писател имаше някаква естествена власт...
Стори ми се, че мислите на Куприн, отнесени към двамата, дават, поне за мен, един донякъде задоволителен отговор - Вълко се стремеше към генералския чин, за да компенсира липсата на лично обаяние върху другите. Грозьо не - имаше го естествено.
Преди да се е разсъмнало, изкачихме върха на планината. Разрешиха почивка. Налягахме кой където свари.
Отпуснах се на твърдата зимя и сънят мигновено натисна клепачите ми.
1998-2019 ® OMDA Ltd. Всички права запазени