ГЕНЕРАЛЪТ
Килията притъмня, преди да е мръкнало. Веднага след това я озари светкавица. Последвалият гръм оглуши затвора и отпуши надвисналата буря. Замириса на колендро.
Другарите ми седяха на сламеника с опрени на стената гърбове. Връхлетялата стихия пренапрегна и без туй напрегнатите нерви.
- Отде изскочи тоя бяс?
- И природата негодува, не виждате ли?
- Мълнии, убийте убийците!
Наивната реакция облада и мен - безсилието се хваща за сламка. Скочих върху масичката. Оттам можех да гледам през високото зарешетено прозорче.
Насядалите се разшаваха. По-скоро отгатнах, отколкото чух думите им - предупреждаваха ме да държа главата си встрани. Караулите стреляха във всяко прозорче, където се покажеше затворник. Вече загледан навън, кимнах, че съм ги разбрал.
Мълнии пропукваха набъбналото от тъмни облаци небе и сред грохота на гръмотевиците гонеха мрака в най-скритите ъгли на далечините.
Откроена на сърдитото зарево, затворническата стена ми се видя по-близо от обикновено. Сякаш се страхуваше да не ни изтърве, както е заслепена от блясъците.
Хвърлих мигновен поглед към насядалите върху сламеника. Умълчани, те мислено проследяваха пътя на черната камионетка - така наричахме закрития автомобил, с който отвеждаха осъдените на разстрел. Същото правех и аз. Виждах я как се клатушка към казармата на Шести полк. Мракът прибулва черния й покрив, мълниите го отбулват.
Вътре зад заключената й врата, е генералът. Изпратихме го преди пет минути.
Той седи в дъното върху дървена пейка. Около него стражари с пушки между коленете. Под мъждивата крушка бялата му като пролетен облак коса излъчва меко сияние.
Сега той е най-самотният човек на земята.
Опитвам се да проумея какво мисли през последните си минути, като се поставям на негово място. Не ми се удава - мислите на тая пейка знае само който е сядал там.
Търся усмивката му, едвам загатнатата усмивка. Тя рядко зачева на неговите устни, но се е врязала в мозъка ми. Нейните дрезгавини крият необяснима сила.
Стресна ме внезапно ливналият дъжд. Той като че искаше с един замах да угаси пожара на бурята. Заподскачаха мехури, чести и мигновени като тревожни мисли.
Усещах как другарите ми броят минутите - всеки се напрягаше да прецени кога черната камионетка ше спре в казармите пред тунела...
Гигантска мълния натроши небето някъде над улица "Клементина". Отново ме обзе наивното желание да стане чудо.
Видях камионетката разполовена. От нея излиза непокътнат генералът, поглежда ме и казва: "Е, младеж, няма нищо страшно! Царското правителство може да потули работата с една по-лека присъда! Много ще се компрометира, ако потвърди съвсем категорично, че и собствените му генерали са против него!"
Говори и не си вярва на думите. Иска да ми вдъхне смелост.
Не, тия думи са отпреди няколко дни. Кой знае как съм го гледал, когато се миехме на чешмите.
А може би е казал това не само да ме окуражи? Може да е допускал такава възможност - човек трудно приема безнадеждността!
Вятърът загреба дъжд и го плисна в лицето ми. Размахах ръце да се предпазя. Отдолу се развикаха:
- Не прави движения!
- Да те забележат ли искаш?
- Стига ни за днес един!
Замръзнах поснижен край прозорчето и пак видях черната камионетка. Бесният насрещен вятър я закова на място. Вратата й се отваря и от нея излиза генералът!...
Не, това е той, но отпреди час-два - връща се от съда. Нито аз, нито друг намира сили да прекрачи към него. Стоим като заковани.
Генералът спира пред нас леко напрегнат и блед. Никой не се решава да попита пръв каква е присъдата. Но въпросът е в погледите и той казва, като да възпроизвежда думите и интонацията на председателя на съда: "Смърт чрез разстрел в срок от двадесет и четири часа!"
Притиска ни мъчителна тишина, в която можем да чуем мислите си.
Генералът иска да запуши. Поднасят му кутия "Томасян". Той пресяга, взема цигара и я задържа очаквателно между пръстите - няма кибрит. Драсвам клечка. Понавежда се, за да запали. Пръстите му леко потреперват.
Пристига тантурест надзирател и го повежда към килия с надпис "Смъртен". Какво ли чувство за безсмъртие е имал тоя, комуто е хрумнала идеята по такъв начин да отдели смъртните от "безсмъртните".
Заключват го. Заключват и нас. Но ние знаем - след малко ще го отключат...
Няколко светкавици сплетоха възел. Мярна ми се затворническата кула и в нея караулният войник. Той стоеше черен и неподвижен като овъглен от мълниите.
Зад гърба ми някой не можа да сдържи въздишката си. Навярно беше пресметнал, че черната камионетка вече е пристигнала. Може би бяха изминали петнадесет минути. Пътят от затвора до Шести полк е толкова.
Пак я видях. Стои, вратата й заключена. Към нея с дебнеща стъпка се приближава убиец в черна униформа...
Не, това е черната униформа на тантурестия надзирател. Идва да го изведе. През шпионката се вижда килията му. Надзирателят я наближава, озърта се и пъха грамадния ключ.
В същото време вратата се отваря отвътре и генералът изведнъж изпълва рамката й. Тантурестият се стъписва:
"Събери си багажа, ще те преместим в долното отделение! "
Иска да го измами. По-добре е да не разбере, че го вика за разстрел. Останалите също не трябва да усетят. Така работата ще мине без усложнения.
Генералът стои няколко мига неподвижен и безмълвен. На устните му - усмивка, едвам загатнатата усмивка. В нейните дрезгавини познатата ми необяснима сила.
Надзирателят неволно закопчава куртката си. Генералът се вглежда в очите му и проговаря убийствено спокойно и рязко:
"Момче, дръж се прилично! Дете ли залъгваш? По-добре кажи това, което подобава: Заимов, дойде времето за смърт, да тръгваме!
Тантурестият, без да усети, прибра длани и пети и взема войнишка стойка мирно.
Генералът опразва рамката на вратата и минава край него. Белият облак на косата му се затуля зад кръгчето на шпионката.
Навирам око в малката дупчица с надежда да го проследя още миг. Но зад мене изкрещяха:
- Не си пъхай главата в прозореца!
- Какво гледаме, ще го гръмнат накрая!
- Слизай веднага!
Задърпаха ме за краката. Слязох на сламеника и облегнах гръб на стената при другите.
Навън бурята догонваше своя връх. Дъждът стана порой, мълниите се кръстосваха, гръмотевичният апокалипсис запълни всичко между небето и земята.
Може би сега изгърмяваха пушките в тунела. Другарите мислеха същото, но никой не проронваше думица.
Едвам сдържах сълзите си: "Не! Не! Когато умира генерал не по звание, а по рождение, очите трябва да бъдат сухи!"
 |
 |