ЕКСПРОПРИАТОР
Това се случи наскоро след деня на победата - Девети септември 1944 година.
От много народ улиците течеха като пълноводни реки. Червени знамена, укривани до тоя ден, горяха под сините празнични небеса. Разделяни с години, се прегръщаха брат с брата, майка със син.
Партизани, слезли от планините, вървяха в строй с вдигнати юмруци и викове: "Смърт на фашизма, свобода на народа!" Арестувани бивши управници пълнеха участъците и изплашени поглеждаха изпод вежди ликуващия народ.
Изневиделица отпреде ми се изпречи някакъв човек. Беше на средна възраст, с кръгло лице и живи очи. На рамото му - шмайзер, на кръста бомби. Хвана ръката ми, раздруса я и шумно ме заразпитва как съм.
Отговарях сдържано, от неудобство си давах вид, че го познавам, а си мислех: "Къде съм срещал тоя? От затвора не си го спомням. От балкана - също. Навярно сме общували преди това. Може би сме били съученици, може да е от моя край... "
Но колкото и да мъчех паметта си, не можех да си припомня нищо определено. Ненадейно словоохотливият мъж ме дръпна:
- Ела да ти покажа нещо!
Нямах желание да го придружавам, но тръгнах с надеждата, че от по-нататъшните ни разговори ще мога да се досетя за личността му.
След две-три минути ме въведе в някаква многоетажна кооперация. На втория етаж спряхме пред вратата, на която пишеше: "П. Виденов, доктор по вътрешни болести". Моят неизвестен познат блъсна доста безцеремонно вратата и ние влязохме.
Озовах се в хола на тристаен апартамент. Една от стаите беше отворена. Зърнах мъж на средна възраст, жена, деца и старица. Предположих, че това са докторът и семейството му.
В останалите две се беше настанил той.
Разбрах, искаше да ми покаже новото си жилище. Заразглеждах мълчаливо. Удари ме в очите претрупаност. Нямаше къде да стъпя - кресла, наредени едно до друго, столове, изтривалки, полилеи, още неокачени, някакви жици, кюнци, набутани в единия ъгъл.
Новият обитател беше измъкнал почти всичко от досегашните обитатели на апартамента, за да се мебелира по-солидно. В една от стаите му имаше две бюра, с четири нощни лампи, различни по големина и форма. На пода бяха постлани два килима един върху друг:
- Така, когато се стъпва, ще бъде съвсем меко - обясни ми ухилен той.
Потиснах се, а моят неизвестен познат ме блъсна свойски по рамото и гордо заяви:
- Както виждаш - експроприация на експроприаторите.
Без да кажа нищо, минах през хола, отворих вратата на третата стая и се взрях в лицата на експроприираните. Не, това не бяха лица на бивши експроприатори. В тях освен страх имаше недоумение, истинско недоумение.
Върнах се при новодомеца. Беше се настанил в един фотьойл и пушеше. Погледнах шмайзера и бомбите му и пак замъчих паметта си: "Къде съм виждал тоя човек? Може би в някой отряд, с който сме се срещали за малко? Може би в полицията? Може би..."
Застанах пред прозореца и се загледах навън. Улиците все така течаха като реки. Сновяха въоръжени хора. Някои от тях познавах, бяхме заедно в затворите, по горите. Други ми бяха близки като братя.
Но мнозина не познавах. Естествено, не беше възможно да познавам всички. По тялото ми премина студ, а в душата неясна тревога, защото с вземането на властта ние бяхме само в началото на голямата революция.
