БЕЛЕГ ЗА ЧОВЕЩИНА
На Симеон Султанов
Стрелката мина в червеното поле - двигателят беше загрял. Спрях. Трябваше да долея радиатора, но бях поотминал селцето. Виждаше се само една самотна къщичка под върха. "Там не може да няма вода" - помислих и заизкачвах нагорното.Пътечката ме заведе до студен планински извор. Пих, напълних бидончето и се наканих да слизам, когато от къщичката излезе старик и ме заприказва:
- Ти, дедин, комай не си тукашен?
- Тукашен съм, само че точно по тия места не съм идвал - рекох му и поседнах.
- Не си я, инак щеше до мене да опреш. Нашенските момчета, дето и да бродеха, моето къще им беше спирката. Нали го видиш, нищо и никакво, ама за тая работа сгодно. Още от гората не си излезнал, и къщето пред тебе. А и оттука целото село в дола се вижда.
Припари ли нещо, както си излезнал от шумата, така си влизаш. Сгодно, та нема къде повече. И гости колко щеш. Кому комат хляб, кому грудка сиренце, кому жежичко до огнището.
Да кажеш, бил съм ятак като ятаците - не. Те така, дойдат момчетата баялдисали, гладни, що да ги чиниш, човещина. Дедо ти Илия в човещината се кълне.
И ти от мене знай, дедин, човещината е най-горното нещо. Да ти кажа за мене си - други некои работи мога да прерипна - тая пущина не мога. Опре ли до нея, в огъня влизам. От дете съм си такъв. Още като съм се родил, наричниците, види се, така са ме нарекли.
Некои от момчетата, дето идваха, изгинаха, други са живи и здрави. Само едно дали е живо, дали е загинало, не знам. А най ми е мило за него. Като те видех, помислих, то ще е!
- Припознал си се - казах аз и съжалих, че не съм момчето, защото очите на старика овлажняха. После додадох: - Кое е това момче?
Старият човек въздъхна:
- Да ти кажа, чудо момче беше!... Чукна през нощта по никое време. Вдигнах завивката, запалих виделчето и дръпнах резето.
- Добър вече, дедо - дума некой отвънка.
Ама в тъмното видиш ли го кой е? Помислих, помислих, па се поотместих да мине.
Гледам - има-нема двайсе. На гърба му раница, на слабините бомби и един барабанлия. А гърчаво, гърчаво, като постник. Да се звериш как може да носи тая раница и тия туристически обуща на нозете. Не го бех виждал друг път, та ме достраша малко и рекох уж на смех:
- Сега ли, дедин, ще ме трепаш, или по-после? Момчето седна на дървеното столе и едва-едва се
позасмя:
- Защо, дедо, да те трепам, не си ти човек за трепане. Дай малко хлебец, па да си отивам, път ме чака.
"Ако е партизанин, нищо - помислих си, - ами ако е предрешен жандармерист, отидох, та се не видох." По това време тия от жандармерията се предрешваха като партизани, да ни изпитват. Така си помислих и що да чиниш, сиромах човек - жив дявол, рекох му:
- Ти, момче, нещо ми се видиш предрешен жандармерист, ама като си дошъл с бомбите, ще ти дам хлеб, та и оттам ще мина!
Момчето пак се поусмихна:
- Предрешените жандармеристи, дедо, са по-дебели от мене!
Дадох му комат хлеб и грудка сиренце. Сложи ги в раницата и излезна.
Легнах си пак. По некое време изпукаха пушки. "Брей - продумах си, - дали с това момче нещо не стана?" До заранта не склопих очи.
Верно, през тия години да изпука пушка беше като "добър ден", ама знае ли човек?
Едвам се раздени и станах. Повъртех се из двора като шугав - нема с кого да се раздумам. Бабата се помина, а синът войник.
Погледнах доле към селото - сичко спи. "Илийо - рекох си, - не си обикаляй опашката, я запрегни кобилката да изкараш малко гюбре на нивчето!" Имах едно нивче, ако не му ръснеш гюбре, нищо не ражда.
Изкарах кобилката, запрегнах я и приведох каруцата до бунището. Докато натоваря, слънцето се показа моравочервено от студ.
Спуснах по надолнището. Като минавах сред село, все се пооглеждах дали старшията нема да ме прибере. Никой нищо ми не рече.
Минах най-крайните къщи и подпрех нагорното. Нали видиш на какви чукари сме - само нагоре и надоле. Нема равно место, турчин кръстато да седне. Забива кобилата копита и тегли, та що има по нея жила, пука. Бутам и аз, малко от малко да помогна.
Минахме Ждрелото - една ужасия е. Ей го там, зад ония чукари, види му се само горнището. Откъртиш ли се отгоре, спирката ти е чак при свети Петър. Пътят току до него минава.
Издраскахме първото нагорно. Спънах задното колело на каруцата, щото идеше сега едно надолнище, по задник да слизаш. Къде средата на пътя кобилката се задърпа и заби настрана. Едвам я удържах.
Гледам, на десетина разкрача отпред лежи човек. Умирих кобилката, подпрех каруцата с камък и се стръкнах към човека. Щом стигнах, и познах снощното момче.
Паднало ничком, плешката му окървавена, в раницата - комата хлеб и грудката сиренце, дето му ги дадох. Обърнах го, ни диша, ни шава.
Ами сега, ония намерят ли го, главата му ще отсечат и на кол из селата ще я разнасят. Такова нещо, дедин, с очите си съм гледал и съм каил без очи да остана, ама втори път да го не виждам.
Върнах се при кобилката, подкарах я, обиколих момчето и право към моето нивче. Разхвърлях гюбрето надве-натри и - назад.
Качих партизанчето и го покрих с един чул. Карам и си мисля: "Требе в гроб да го скрия". Ще кажеш, това ли ми е било работата. Така, ама нали ти рекох - човещината не мога да прерипна.
Преди да прехвърля нагорното, кобилката баялдиса, та я спрех. Не знам дали съм постоял колко цигара да запалиш, и изотдоле се зададоха неколцина жандармеристи. Подкарах, а ония завикаха да ги зачакам. Да се возят искали.
Немаше накъде - спрех. Жандармеристите дойдоха и се накачиха в каруцата. Мислех си, нема да бъркат под чула, ама зеха да бъракт и намериха партизанчето.
- Какво е това? - погледна ме с белото началникът им.
- Не видиш ли - отвърнах му, - убито момче, насред пътя го намерих.
- Е, и къде си го повлекъл? - наежи се друг.
Каруцата вече беше се прескобилила по надолното.
Спрех и продумах:
- Ами къде, да го погребвам!
- Никакво погребване за шумкарин! Главата му на кол - другото кучетата да го разнасят - развикаха се и зеха да му свалят раницата, туристическите обуща. Гол го съблекоха, за срамотите.
Слезнах, хванах поводите на кобилката и рекох:
- Облечете човека, грехота е!
Не ме и чуват, разпределят си плячката. А началникът им току извади нож главата му да сече.
- Стой! - изревах, колко сила имах.
Оня позастана:
- Какво се пенявиш бе, дъртак! Я си подвивай опашката, докато не съм ти гръмнал чутурата.
Ударих го на молба:
- Момче, прибери ножа! За мъртвия - гроб, за живия - човещина!
Жандармеристът извади пищов. Кръвта ми се качи в главата. Подъбих се и завиках:
- Ти дедо ти Илия ли ще плашиш, копеле вчерашно? Дедо ти Илия през оная война седем пъти на нож се е хвърлял!
Взе да ме цели. Не знам що ми стана, ама както бехме спрели над сами Ждрелото, бутнах кобилката назад и задницата на каруцата се пресабýли над пропастта.
Жандармеристът забрави пищова и пребеле. Другите се наловиха един за друг. Наведох се, подпрех с камък предното колело, за да не изтърве добичето каруцата, и продумах:
- А мръднете, а съм прежалил и кон, и каруца!
Жандармеристите - ни хък, ни мък. Земах да командвам:
- Обличайте момчето!
Размърдаха се кротко, като да палят свещи. Облекоха партизанчето, обущата му обуха, та и връзките чак вързаха.
Дръпнах кобилката. Тя се напъна и извлече каруцата на пътя. Качих се на капрата, шибнах добичето и то препусна по надолното към село. Исках по-бързо да стигна до кметството, па там каквото става, да става!
Боех се жандармеристите да не нарипат отгоре ми. А тия нищо - още не беха дошли на себе си от висенето над Ждрелото.
Както що си бех наумил, завъртех пред кметството. Чак тогава ме награчиха. Кметът, като разбра каква е работата, извика началника им настрана и нещо му рече. После разбрах какво му е продумал. Само и само да ме отърве - изкарал ме несвестен.
Простих му на кмета, друг колай да ми помогне не е
имал.
Жандармеристите ме оставиха на мира, ама се заядоха с партизанчето. Напънаха главата да му сечат. Добре, че старшията дотича и каза да бегат в околийското, щото по телефона ги викали по много бърза работа.
Пръждосаха се главорезите, а кметът ми рече:
- Дедо Илийо, карай момчето и погреби го!
Издрасках нагорнището, завъртех каруцата пред къщето, па се захванах ковчег да кова. После избрах место и гроб изкопах. Слънцето отиде на икиндия, докато свърша тая работа.
Свалих от каруцата партизанчето, а то из един път пошавна. Студена пот ме изби. Изнадзадих се. Момчето понагърчи вежди и едва-едва изстена. "Брей, Илийо - рекох си, - що се дърпаш, човече, не видиш ли - живо!"
Това гърчавите хора, дедин, най са издържливи. Поогледах се и пренесох партизанчето в къщето. На ръцете му духах, мокри кърпи на главата му турях - свести се. Привечер и вода поиска. Напоих го и излезнах навънка, та празния ковчег в гроба зарових.
Две недели това момче при мене беше. На моите ръце и на моя страх лежа, ама даврандиса се. На третата неделя пак му дадох комат хлеб и грудка сирене и го изпратих по живо, по здраво.
Не ми каза какво му е името. Такъв бил партизанският им ред - имената да не си казват.
Дотук чиста работа, ама шило в торба стои ли - ония наминали пак към село, отбили се при кмета и попитали къде е погребано момчето. Кметът натам-насам, доведе ги при мене.
Показах им гроба. Началникът, дето главата на партизанчето искаше да сече, заповеда да го разкопаят.
- Какво правите? - укори ги кметът. - Скапал се е вече.
- Не се е скапал - изръмжа жандармеристът. - Главата му точно за кола е узряла.
Въртят копачите ония - аз дума не продумвам.
Когато удариха в сандъка и го отвориха, изстинах. такова чудо, дедин, не си виждал. Сума време стояха и кметът, и жандармеристите пред празния ковчег с езици на гърлото дръпнати.
По едно време началникът им току ме стисна за гръкляна:
- Казвай шумкаринът къде е, душата ти ще извадя!
Кметът го отдръпна от мене, та можах дъх да си поема и рекох:
- Шумкаринът е там, където требе - в шумата!
Нарипаха отгоре ми. Кметът едвам ги умири, щеха на место да ме остават. После им продума:
- Така не бива, ако човекът е виновен, има закон!
Поведоха ме за околийското. Кметът дойде с нас - страх го беше из пътя да ме не зяносат. Не беше нашенец тоя кмет, ама човещина имаше.
В околийското разказах всичко от игла до конец. Накрай следователят ми дума:
- Значи, ти, старче, си комунист, а?
- Не съм комунист!
- Не си комунист, па си ятак!
- И ятак не съм!
- Значи, не си? А като не си, защо тия работи си вършил?
Гледах го, гледах, па му рекох:
- От човещина, господин следовател, те така, от човещина! Дойдат момчетата мокри, гладни, мисля си, не са от добро тръгнали по нощите, и току ми омилеят на сърцето.
- Значи, омилеят ти? А аз ако те навестя гладен, пак ли ще ти омилея?
- Хайде сега - думам му, - за тебе цела държава милее, нема ти до мене да опреш! Човещината требе на човека, а ти си началство!
Леле като рипна оня ми ти следовател, като ме млатна по устата, та съм паднал. Тоя белег ми е от него. Ей го, белег за човещина!
Дадоха ме под съд, ама докато ме съдят, дойде Девети, та всичко мина и замина.
А онова момче живо ли е, здраво ли е, не знам. Все ми се чини, ако е живо, ще дойде да ме види. Не може инак, дедин, човещината си е човещина.
Нали ти рекох, човещината е най-горното нещо. И най-силният да си, немаш ли човещина, поврага ти силата. И най-правият да си, щом си загърбил човещината, не се брой за човек!
Уверих старика, че ако е живо, момчето непременно ще го посети, взех бидончето и се спуснах към колата -предстоеше ми немалко път.
