БЕСАТА - БЕС
Не съм сигурен дали добре съм запомнил казаното. Много време измина оттогава, пък и човекът почти нямаше зъби, та думите му бяха повече фъфлене, отколкото думи.
Разпитваше го командирът на югославската бригада, към която, пътувайки за България, нашият батальон се беше присъединил само преди няколко часа. За по-безопасно предстоеше да направим един нощен преход заедно с нея - не познавахме терена.
Намирахме се, ако не се лъжа, някъде около Крива паланка. Само че и бригадата не познаваше, както трябва, местността. Необходим ни беше човек, от когото да съберем някои сведения.
Така попаднахме на овчаря.
Заедно с десет-дванайсетгодишно момче пасяха голямо стадо овце. Не само без зъби беше останал човекът, целият му вид представляваше доста неугледна картина - износени бозови дрехи, лице като опечена ябълка, поопасени вежди.
От него искахме да разберем дали наблизо не са минавали "контраши" (така югославяните наричаха различните фашистки банди) или пък хитлеристки войскови части. Освен туй нуждаехме се от ориентировъчно описание на пътя, по който да минем, за да се доберем до най-близката освободена зона.
Овчарят отговаряше, но без желание, бавно, бавно, а очите му гледаха изпод опасените вежди изучаващо и подозрително. Ясно този, по всяка вероятност, неграмотен човек, прекарал живота си в планината, имаше най-смътна представа и за нас, и за "контрашите", и за немските окупатори и изпитваше еднаква неприязън към всички.
И как да не изпитва - пушки носят, все нещо искат, говорят заповеднически. Нищо чудно и бой да е ял, и агнета да са му вземали, и какво ли не.
Командирът, изглежда, разбираше това, защото въпросите му бяха въпроси на съвсем добронамерен човек. Дори се усмихваше дружелюбно.
Всичко щеше да мине добре, ако не се намеси един партизанин. Изнервен от бавното фъфлене на овчаря, а и от подозрителния му поглед, той изневиделица изникна пред него и се развика.
- Какво си заточил тия думи бе? Слънцето вече залезе - до утре ли ще те чакаме?
Овчарят млъкна и го загледа с обидено ненавистни очи. Това още повече ядоса партизанина и той го блъсна в рамото с приклада на пушката си.
Тогава стана нещо, което трудно мога да забравя. Човекът отстъпи крачка назад и всичко у него мигновено се преобрази. Тялото му се изправи като побито копие, лицето пребледня, изопнато от решимост, в очите подадоха връхчета стоманени остриета, а устата отсече:
- Бèсата - бес!
Съвсем обезумял, партизанинът се нахвърли да го бие. Но преди да е достигнал до него, командирът хвана яката му откъм тила и го отдръпна встрани:
- Идиот! Защо се намесваш? Ти знаеш ли какво значи "бèсата-бес"? А?! Знаеш ли? Не да го биеш, на кръст да го разпънеш, с кремък да го дереш, все това - устата му няма да се отвори.
Партизанинът наведе глава. Командирът го изгледа продължително със стиснати челюсти:
- Дай пушката!
Провинилият се я пусна на земята.
- А сега при човека, и направи каквото трябва! Провлече крака, спря пред овчаря и промърмори:
- Прощавай!
Оня не помръдна от мястото си. Само стоманените остриета в очите сякаш попритъпяха. Командирът вдигна оставената на земята пушка и му я подаде:
- Вземи и го удари, както той тебе удари!
Овчарят пое пушката машинално. По лицето му премина сянка от изненада. Едва ли някога е чувал такова нещо. По-скоро при подобни случаи е заплащал своята "бесата-бес" скъпо и прескъпо. Очите се прехвърляха от един на друг - не можеше да повярва на слуха си.
Командирът опря длан на рамото му:
- Хайде, какво чакаш?
Овчарят обърна пушката с приклада напред и пристъпи. По лицето му нямаше ни следа от закана или злорадство. Партизанинът застана здраво на краката си, за да не падне - очакваше много силен удар.
Ударът последва, но нито по-силен, нито по-слаб от неговия. Човекът просто върна дозата, която преди малко получи, и изведнъж всичко у него се промени. Погледът омекна, лицето просветля от ведрина и доверчивост.
След малко се извърна към командира. Вече нямаше нужда от въпроси. Научихме къде има "контраши", къде хитлеристка войска, кои са минавали през деня. Изкачи ни на едно по-високо място и оттам, сочейки планините, обясни през къде е най-безопасно да минем.
Потеглихме. След двайсетина минути притъмня. Безлунната нощ разгърна великолепието на звездните планински небеса. Вървях в началото на колоната. Командирът ни водеше ни бавно, ни бързо, като внимателно оглеждаше върховете, между които се провирахме.
Непрекъснато се препъвах ту в камък, ту в корен, ту в дявол знае що. Случката с овчаря не излизаше от главата ми и по някаква аналогия ми припомни нещо четено или разказвано от някого:
Някой си бил осъден на смърт. Присъдата трябвало да бъде изпълнена преди разсъмване. Той знаел това и помолил пазача:
- Пусни ме да отида у дома! Имам жена и деца, да се простя с тях!
- Ти луд ли си - отвърнал пазачът, - как ще те пусна! Осъденият го уверявал:
- Пусни ме, след три часа ще бъда тук. И ти имаш деца, постави се на моето място!
- Асъл, защото имам деца, не мога да те пусна! Нали ако не се върнеш, те ще останат сираци!
Тогава осъденият отсякъл:
- Ще се върна! Бèсата - бес!
Щом чул "бèсата - бес", пазачът го пуснал, спокоен, че осъденият ще се върне, и той се върнал.
Някъде в далечина извика улулица. Навлязохме в гора. Лъхна есенен студ. Закопчах якето.
Не знам още накъде щяха да се разхождат мислите ми, ако не изтрещяха изстрели. Завърза се престрелка, но завърши бързо. Тия, които бяха я предизвикали, се оттеглиха и изчезнаха в тъмнината. Бяхме се натъкнали на някаква малка банда. По онова време никнеха какви ли не.
Само че през кратката престрелка двама души се оказаха ранени. Единият леко, но другият, паднал възнак, дишаше с хрипове. Когато се надвесихме над него, познахме партизанина, който удари овчаря.
Разкопчахме ризата му - куршумът беше шибнал в дясната половина на гърдите и излязъл през гърба. Превързахме го, но бинтът за кратко време почервеня -раненият губеше много кръв.
Командирът се замисли. Предстояха ни още шест-седем часа път, докато стигнем до място, където биха му дали по-сериозна помощ. Нямаше да издържи. До колибата на овчаря можеше да се стигне за по-малко от час.
Нямаше време за губене и той заповяда:
- Натъкмете носилка! Четирима, на смени, ще занесат ранения до колибата. Единият ще остане и ще види с помощта на овчаря да потърси лекар в най-близкото селище. Останалите да се върнат - ще ги изчакаме тук!
Тръгнах с четиримата. През пет-десет минути се сменяхме. По стръмнината се слизаше бързо. Почти след половин час спряхме пред колибата. Внесохме ранения бледен като смъртник.
Овчарят видя почервенелия бинт и се завайка:
- Ай, ай, къде стана това?
Заобяснявахме, а той, слушайки ни, размота бинта, донесе овча вълна и я запали. След като вълната изгоря, с овъгления прах затъкна раните и отново омота ранения с кървавия бинт.
Накрая се изправи и каза:
- За лекар е далече. Долу в колибите под хълма живее бабичка-билкарка. Рода сме с нея. Не се бойте, тя ще го изцери.
Казал не казал, нареди на момчето да тича при бабичката. То нахлузи цървулите си и изхвърча през вратата. Овчарят клекна до ранения, прокара ръка по обезкръвеното му лице и се извърна към нас:
- Язък! Забили сте много наляво. По на изток е трябвало да вървите. Натам е най-върло, ама и най-безопасно. Вървете и предайте на командира, дето ви рекох!
- Да, тръгваме, но единият от нас трябва да остане - обадих се аз.
Овчарят трепна изненадан:
- Ама защо? Аз нали съм тук! Щом човека се привдигне, ще го преведа, додето той каже!
Спогледахме се объркани. Как да оставим другаря си на него и някаква бабичка! Разбрал колебанието ни, овчарят се вдигна бавно:
- Ако е рекъл бог да оздравее, ще ви го доведа!
Сбогувахме се, все едно че нищо не сме си казали,и поехме обратния път. Боехме се командирът да не ни накаже, задето не сме спазили точно заповедта му, но той не каза нищо.
Възвихме малко на изток и след час, час и половина излязохме от гората. Пред нас се очерта каменист стръмен връх. Спряхме за кратка почивка.
Изтегнах се по гръб. Над мене потрепваше ярка звезда. По-ниско Голямата мечка сякаш потреперваше от студ. И понеже нямаше никакъв вятър, стори ми се, че студът вее от самия космос.
Замислих се: "Бесата - бес" в буквален превод навярно значи нещо като "думата - дума". Само че диапазонът й е много по-широк. Изразът има силата на заклинание. Той е щит, който не допуска обида, нито насилие върху личността.
Ето този, на пръв поглед невзрачен човек, препречи своя щит и защити себе си. И само как го направи!
Подаде се тиха команда за тръгване. Сега пътят, който не беше никакъв път, се изправи отпреде ни като стена. Понякога бяхме принудени да лазим. Появиха се отсечени отвесно скали и дълбоки урви. Един се подхлъзна и ако навреме не бяха му помогнали, щеше да изчезне в стъмнената бездна под него.
- Това път ли е, или дяволски капан - наруга някой.
- Ти паваж ли очакваше - отвърна му друг.
Пак бях в предната колона и съзирах командира. Той вървеше наведен силно напред. Останалите кретахме подире му. В тишината хриптеше тежкото дишане на поточената колона.
По някое време той спря и се извърна:
- Няколко минути почивка, без да се сяда!
Вторачих се в изправената му неподвижна фигура и тя извика скорошния спомен за овчаря. видях го, сякаш не бяхме високо в планината, а долу при стадото: Тялото му побито като копие, лицето изопнато от решимост, очите - две стоманени остриета.
Тръпка премина през мен, и смут, и надежда, и жал някаква!
Отново закретахме към върха, а мисълта ми настойчиво повтаряше едно и също: "Скъпи мой, скъпи мой, ти имаш ли своята "бèсата - бес"? Имаш ли своята "бèсата - бес"?...
На разсъмване навлязохме в освободената зона. Още същия ден се разделихме с бригадата и взехме посока към Руен. Не знам как са се развили нещата с ранения, но бях повече от уверен, че ще се върне при другарите си, ако бабичката успее да го излекува.
1998-2019 ® OMDA Ltd. Всички права запазени