Там бях и не вярвах!... Пред мен Мефистофел!
Все същите влажни очи,
високия лоб, очертания профил
сред ивица бледи лъчи.
Пред мен Мефистофел бе сякаш от камък, 
въз който ваятел велик
бе ваял не с мъртво длето, а със пламък
на мъката немия вик.

Потръпнах, защото и в мене самия
се беше вселила скръбта.
Но исках от него това да прикрия,
та рекох му уж с лекота.
"Мефисто, защо в тая хубава вечер
душата ти лед ледени!
Какво те гнети, отрицателю вечен,
сред нашите трескави дни?"
А Дяволът светна кибрит и запуши,
все тъй углъбен, несмутим,
издуха обратно поетия пушек
и рече през облаци дим:

"Какво ме гнети?... На бедите в пожара
гнетът ми е стар и познат,
но тъй като липсва ни ново... то старото
все ново е в стария свят.
Безчет векове проживях на земята
и виждах дори замижал,
как ловко минава  за Истина свята
прастарата грешна Лъжа.
Безчет векове  със Лъжата в двуборство
не сведох аз никога врат...
(Е, тя ми плати за това непокорство-
направи ме чер и рогат!)
Облакти глава и  с горчива усмивка
додаде потиснат до смърт:
"Прости на Мефисто за простите истини,
отдавна открити в светът!"

Аз дълго мълчах. После рекох сърдечно:
"Досегна ме твойта печал.
Разбирам, че ти във война вековечна 
и воля, и ум си отдал.
Но Демоне, времето в бързей потече.
Човешкият ум възмъжа.
И мисля си... друго е може би вече
с прастарата грешна Лъжа!"
Мефисто повдигна надвесени вежди
и вбоде зеници във мен:
"До дъно, за твоята светла надежда,
по-стара от първия ден!
Да, друго е вече!... И другото също е!...
Лъжата до тебе върви,
през ден етикетите само обръща
и ти я почиташ, уви!"
"Почитам!?... Лъжата!?"... И рязко подскочих.
Но сетих във същия миг
как доста пресилен излезе и скока ми,
и превъзмутения вик.

А Дяволът стана. Поспря пред стъклата,

загледан във нощния град,
усмихна се скръбно смълчан в тишината
и бързо закрачи назад.
Попътем почукна със гъвкави пръсти
по някакъв прашен атлас
и рече със жестове странно чевръсти
и глух от вълнение глас:
"Почиташ!... Пред нейното зло хитроумие
изпитвал съм почит и аз!
Но нека оставим излишните думи!
Ти цял си във нейната власт.

До тебе е тя!... Тя е дребен началник.
Работи, не знае покой.
Под път и над път получава похвали.
Ти мислиш си: "Ето, герой!"
На чашка коняк, оглупял от възхита,
споделяш със някакъв свой:
"Ех, има човешка черта - упоритост.
И виж, въплъщава я той!"

Но ето я пак!... Тя е стар подведомствен.
В очите те гледа, мълчи.
И всичко ще стори по твоя угода
с доверчиво кротки очи.
Поискаш ли, сам ще замества седмина.
Запява, речеш ли му: "Пей!"
И ти, възхитен, се топиш: "Дисциплина!"
Каква дисциплина - лакей!
Не бързай да плюеш лакея в лицето!
Не, страшното сам проумей
и плюй върху себе си първом, задето
направи човека лакей!"

Поисках да кажа, че всичко, което
тежи му, и мен ми тежи.
Но в своите собствени думи се вплетох,
та той, неразбрал, продължи:
"Спокойно!... Лъжата отрано предвижда.
Отрано гласи всеки ход.
И пак е до теб!... Тя е твоята грижа
за вечната плячка - народ.
Да, първата грижа дължиш на човека.
На него би служил и век.
Но грижата... станала лека-полека
невяра към твоя човек.
И с грижа-невяра, ти все го насочваш:
"Бъди не какъв си, а друг!"
С лъжичка го храниш, тъкмиш му наочник.
"Не там! Не наляво! Не тук!"
Пък той те поглежда. Мълчи неприветно
и клати глава угнетен:
"От мисли за моето щастие светло,
забравил да мисли за мен!"

Но ти, вечно мислещ и все без да мислиш, 

наричаш под слънце и дъжд:
еснафа - стабилен, педанта - изискан,
бездушния - принципен мъж.
Наричаш спокойно мъстта - справедливост,
палача - велик генерал,
хитреца - мъдрец, сухостта - деловитост,
най-долния донос - сигнал..."

Останал без дъх, Мефистофел замлъкна,
но бързо повдигна чело.
В очите му старата, викаща мъка
завря като адско врелò.
И сякаш намислил с безкрая да спори,
той в миг извиси своя ръст,
открехна прозореца с демонски порив
и вби във пространството пръст:
"Да, друго е вече!... И другото, също е!...
Лъжата до тебе върви,
през ден етикетите само обръща
и ти я почиташ, уви!
И с твоята почит, като друговерка,

 дошла от съмнителен порт,
тя чака, стаена, от теб презаверка
на своя подправен паспорт..."
Прекъснах го плахо: "Но как със безверие
да чакам добри бъднини?"

Мефисто поспря, сви уста начумерен
и стисна десница в пестник:
"Убий слабостта, що наричаш безверие!
Убий, и в сърцето си виж, 
че твоята сила е твойто съмнение!

И вярващ, ще се усъмниш!
И вярващ, ще видиш, че всякоя вяра
съмнение все е била!
Че вечното, смело съмнение дава
на вярата вечни крила!"

И Дяволът седна. Наля от абсента.
Погледна притихнал нощта.
Трептяха звезда до звезда на небето,
тежеше покой над света.
И както е писал отдавна поета,
сърдечно се чукна със мен
и пускайки пушек на синкави ленти,
прониза ме с поглед зелен.

Светкавица хрясна, стъклата прижури
и сякаш от нея роден,
с коси разпилени от бясната буря
Мефисто застана пред мен:
"Човече, без въздух е твоята стая.
А вън луда свежест вали.
Не, нищо не казвай, самичък го зная! -
Подтиска те тягост, нали?"

За втори път светна, изгря здрачината,
ушите ми гръм оглуши
и втурнал се с тътен натам, в далнината,
тревожния свят натроши.
А Демонът рязко ръката ми дръпна.
Видях разжарен небосклон.
И в същия миг се намерих изтръпнал
на стария къщен балкон.
И в същия миг, като никога властен,
от дяволска страст обладан,
Мефисто засрещна стихията бясна
с възправена каменна длан.

Не сварих да мигна и вятърът мощен
замря умъртвен изведнъж.
Сред немия въздух, непаднали още,
вковаха се капките дъжд.
Трептящите глобуси - пламък до пламък - 
застанаха в блясък студен.
Навред из града като камък до камък - 
човек до човек вцепенен.
А мълния бяла насред небесата,
току-що изстреляла лъч,
увисна страхотно сама в пустотата,
скована в стремителен гърч.

Забравих да дишам. А Демонът с поглед
скования град проследи,
обгледа поред вкаменените хора
и остро се взря във един:
"Виж своята тягост!" Затърсих очите му.
Попъпли снагата ми хлад - 
те гледаха с някаква тъпост щастлива
смъртта на убития свят...

Проблем+проблем+проблем-мисл
е = на мъдър трактат.
Цитат+цитат+цитат+преписал
е = на тежък доклад.
Катедра+поза+име+нищо
е = на учен велик.
А фраза+фраза+фраза х 300
е = на роден език.
Куплет+куплет+куплет - дарба
е = на автор признат.
Човек+прилежност+труд+заплата
е = на бройка от щат.
"Не тъй!+"А как?"+"Ей тъй!"+"Да, ясно!"
е = на сложен диспут.
Бумажка+друга+100 х 1000
е = на творчески труд..."

Погледнах смрачения профил на Дявола,
скованата в смърт далнина
и впих ненадейно ръка във ръката му:
"Живота пусни, Сатана!"
А той се усмихна: "Дори и да искам,
живота не мога да спра.
Макар и смразен, пак живее в тих свисък,
в лек трепет, в едничка искра..."
И още не свършил, в безмълвната бездна
потече умрелият дъжд.
Скованата мълния трепна, изчезна
и гръм изтрещя изведнъж.
Вграденият вятър отприщен простена.
Нов блясък света озари.
Извърнах глава: "Сатана!" ... Но край мене
от него ни сянка дори.

Затърсих с очи и видях в небесата
през мълнии, тътен и зрак,
как Демонът огнена грива размята,
понесен в стремителен бяг.
Как Демонът, влял се в самата стихия,
лудуваше в живата нощ,
той сам и светкавица страшна, и сприя,
и устрем, и търсеща мощ.