4 

Пенка Дамянова: Спомени за разни места и години

Излъгах се, като мислех, че с признанието си с Йонка сме спасили другите от килията. Конярова и тях държала заключени едно или две денонощия. Стела Леви ми разказваше, че желязната кофа в килията се препълнила и разляла и страшно миришело в килията.

Карцираха Вера Бакалска за счупените стъкла. Успях да й подам палтото си.

Карцираха Шели за неуважително държание към надзирателката. Дадох и на нея палтото си.

Давах палтото и на други другарки, когато биваха карцирани. След всяко престояване в карцера давах палтото на Пена Докова да го занесе за изпарване. След многото изпарвания накрая на гърба на палтото се появиха три жълти ивици и то не беше вече за пред хора, нямаше да мога да го нося в такъв вид.

Не бяха още излезли жълтите ивици, когато Конярова ми каза: “Ще кажа на баба ти какво правиш с палтото си.” “Че откъде познавате баба ми, че да й кажете?”, я питам. “И аз съм от Ловеч”, отговаря ми Конярова. Сетих се, че Конярова е видяла на получения от мене колет името на изпращача – Мара Балевска (леля ми) и е разбрала чия внучка съм. “Кажете на баба какво правя с палтото си. Баба Тотка е голяма християнка и ще бъде доволна от това, което правя”, казвам на Конярова.

Да прережа със зъби желязната решетка (по думите на Конярова) не бих могла, но не бях престанала да мисля как да се отърва от затвора. Надявах се скоро да ме поведат на съд в София и ми се струваше, че там бих могла да избягам. Но не ме поведоха.

Димитрина Паламарова, Мария Велева и аз, Пенка Дамянова не стигнахме до съдебен процес, останахме следствени.

Станка Гюрова и Тотка Манукова бяха писали на близките си да им изпратят хубавите дрехи, за да си изберат с какво да се облекат за предстоящия съдебен процес. Не помня защо Станка се беше прехвърлила в нашата килия и натрупа в килията пристигналите дрехи. Идваха всички да ги разглеждат. Удивих се, че сред хубавите дрехи имаше и две вечерни рокли с големи деколтета. И други другарки бяха получили хубави дрехи и изведнъж избухна небивала карнавална еуфория. Всички се нахвърлиха да обличат други дрехи. Дори и Дима Паламарова се запали и облече хубавата червена блузка на Миша с бели точици. Аз не посегнах да се маскирам. Стана ми тъжно, като гледах преоблечените другарки. Миша написа много хубав репортаж за карнавала за вестника, който списвахме. Само Мара Червенкова дълго се сърди на Миша, задето е писала, че като нахлузвала с вдигнати ръце дрехата, приличала на бостанско плашило. Сега Миша ми казва, че тогава съм й казала, че репортажът й е много хубав, но липсва накрая политическа оценка на станалото. Учудих се. Такива думи бяха характерни за Дима, а не за мене, но може да съм й казала – беше ми и тъжна, и страшна картината!

Станка Гюрова и Тотка Манукова облякоха хубави дрехи и поеха за съдебния процес в София. Върнаха се със смъртни присъди.

Тръгна за съдебен процес в София и Юлия Огнянова.

Юлия Онянова се открояваше сред нашия пъстър политзатворнически колектив с темперамента и сърдечността си, с познанията и любознателността си, с грижата за другите... Ръководеше кръжок по  диалектически материализъм.

Бяха я били не само в дирекцията на полицията, но особено жестоко в разузнавателното отделение на военните. “Най-мъчителни и болезнени бяха ударите между краката”, казваше Юлия. В затвора тя се държеше бодро, но после проличаха тежките последствия от побоищата. Сложна операция в Париж след 9.ІХ.1944 година и допълнително лечение можаха да я спасят от осакатяване.

Единствено дете в семейството, Юлия расте свободно, без накзания, без глезене. Нежната и грижлива майка е учителка. Баща й, умен и въздържан, е високоценен специалист – заклет експерт-счетоводител. Имат апартамент на ул. “Граф Игнатеиев”. Няма недоимък в семейството.

Юлия учи в Първа софийска девическа гимназия. Способна и любознателна ученичка, тя посещава и лекциите на професор Михалчев в Университета. Чете различна литература. Осенена е от човешкото обаяние на своята съученичка Бистра Милева. “У Бистра нямаше никакво самоизтъкване”, казва Юлия. Духовното въздействие на Бистра е голямо. Бистра Милева е дъщеря на големия български поет, културен деятел и мислител Гео Милев, загинал през 1925 година. Забелязала, че Юлия чете литература извън учебната, Бистра я запитва какво чете. Юлия отговаря, че чете руска литература. В разговор между двете Бистра обръща вниманието на Юлия, че в света има бедни и богати. На Юлия става притеснително, че е от средата на заможните. Юлия се интересува може ли да се премахне това несправедливо деление на хората. Бистра загатва на Юлия, че в света има хора, които се борят срещу тази несправедливост. Бистра и Юлия се сприятеляват. Отиват заедно на екскурзия на Витоша. Бистра носи книга на Енгелс, чете извадки от нея. Юлия е възхитена от научната убедителност на автора.

Бистра разказва на Юлия за баща си.

Заедно с Бистра и малка компания будни ученици и ученички, приятели на Бистра, Юлия отива на събрание на младежка организация, която носи името “Отец Паисий”. За тази организация Юлия не знае нищо. Шовинистичната атмосфера и особено песента, в която се казва “Наш'те мръсни врагове сърбите; наш'те мръсни врагове гърците”  никак не допадат на Юлия... Напуска събранието.

Жана Бенатова поканва приятелската компания у тях. Вали дъжд, но Юлия се стеснява да разгърне и сложи красивата си богаташка мушама. Горазд Димитров й подава вестник...

В дома на Жана младите хора подемат интересен за Юлия разговор. Но този разговор не бива да бъде чут от странични хора и Жана е оставила на пост отвън братчето си да пази.

Бистра въвежда Юлия в нелегалната организация на РМС в гимназията. Не след много време Юлия става ръководителка на тази организация. Оттогава започва приятелството й с по-малките от нея: Мария Велева (Миша), Маргарита Николова (Руди), Савка Чехларова, Снежа Аврамова – приятелство, което продължава и до днес.

Ръководител на Юлия, който й дава указания за ремсовата работа в гимназията, е Дора Белчева, студентка по математика. Дора Белчева, вече нелегална, идва понякога и преспива по няколко нощи у Юлия. Родителите на Юлия нищо не подозират. След съдебен процес Дора е вече във затвора. Майката на Юлия пита веднъж: “Къде е Дорето? Отдавна не е идвала.” “В затвора”, отговаря Юлия. Майка й разбира, че Юлия е свързана с революционното движение. Но не смее да сподели това с мъжа си.

Юлия няма лична професионална ориентация. Има вкус към положителните науки – химия, физика... Историята за нея е лъженаука. Баща й казва, че е хубаво да си избере независима професия. Юлия записва да следва медицина. Гимназиалната й диплома е пълна шестица. Само с такава диплома момичетата можеха да влезат в медицинския факултет по това време.

Мария Велева (Миша), която вече е сътрудник на Свилен Русев, говори на Свилен за Юлия. Запознава ги. Свилен привлича и Юлия за свой сътрудник. Така Юлия попада на нелегална работа при един от най-талантливите и интересни ремсови ръководители. Той й поставя различни задачи и преценява, че тя е способна да върши още по-отговорна работа. Запознава я с Петър Ангелов, фелдфебел-школник в школата за запасни офицери и ръководител на нелегалната раволюционна антифашистка организация в школата. Юлия става отговорник за школата и е вече под партийно ръководство.

Българската работническа партия е поела курс към подготовка на въоръжено въстание, което да събори фашистката власт.

По същия път върви и Работническият младежки съюз – РМС. Заедно с други демократични сили в страната партията гради Отечествен фронт, който да поеме властта.

Младежта е решаваща сила в борбата. Наред с партизанските отряди и нелегалните младежки антифашистки оргаизации в казармите са гаранция за победата. В школата за запасни офицери Петър Ангелов запалено усвоява военното умение. Става любимец на ръководителя на школата – генерал Цанков. Обичат Петра и следват неговия пример и колегите му школници. Под ръководството на Петър в школата умело работи нелегалната младежка антифашистка организация.

Един ден Петър завежда Юлия в дома на Лиляна Димитрова. Изненадана, тя вижда там познатия й от гимназиални години Горазд Димитров и за миг любовно чувство бликва в сърцето й към него. Горазд Димитров (Горчо) е малкият брат на Лиляна Димитрова. Горчо изпраща Юлия и Петър до някъде. Като върви с Петър, Юлия се обръща назад и вижда, че Горчо не си е тръгнал, а стои прав на площада и гледа към нея...

Юлия и Петър попадат в ръцете на полицията при същата квартира на ул. “Юмрукчал”, където малко преди тях бяхме попаднали и ние двамата със Станко Тодоров.

При пристигането в дирекцията на полицията Юлия и Петър все пак успяват да се уговорят за някои неща.

Съдебният процес се води в Зала № 3 на Съдебната палата. Председателят на съда не изглеждал зле настроен към подсъдимите, но прокурорът яростно и злобно ги обвинявал. (Юлия не можа да ми каже имената на председателя на съда и на прокурора. Не можа да ми каже и кой адвокат я защитава.) Юлия и Петър получават смъртни присъди, другите подсъдими – по-малки присъди. След произнасянето на присъдите оставят Юлия и Петър в някакво тъмно помещение и Петър целува Юлия. После ги разделят.

Като се върна в Плевенския затвор, всички наобиколихме Юлия и тя ни съобщи, че е получила очакваната смъртна присъда. По-късно Кичо – Кирил Палавеев, осъден на същия процес, ми разказа, че в ареста всичко е било подготвено за бягство на Петър. “Навсякъде бяха на пост наши момчета” - ми казва Кичо, “но Петър отказа да бяга.” Не вярва, че ще бъде изпълнена смъртната му присъда, защото генерал Цанков много го обича и няма да допусне да се изпълни присъдата, а и Червената армия наближава нашата страна. Но мисля, че и друго много важно нещо е въздържало Петър от бягство – не е искал той да избяга и да остави Юлия сама със смъртната присъда.

Петър е разчитал много на обичта на генерал Цанков за спасяване от разстрел. Но става обратното. Генерал Цанков отправя писмо до съда, в което настоява да бъде изпълнена смъртната присъда на Петър Ангелов, защото ако не бъде изпълнена, той (генералът) няма да може повече да ръководи школата за запасни офицери. И искането на генерала бива изпълнено – на 18 юли 1944 година Петър е разстрелян в Софийското стрелбище.

В затвора Юлия не знаеше, че Петър е разстрелян, никоя от нас не знаеше, че смъртната присъда на Петър е изпълнена. Едва на 8 септември, когато идва в Плевен да прибере Юлия, на път за гарата баща й й съобщава, че Петър е разстрелян

Преди да бъде разстрелян, Петър казал на близките си, че Юлия е момичето, което той обича, и Юлия ми казва, че дълго време след 9.ІХ.1944 г. се е чувствала като вдовица на Петър.

Престъпното деяние на генерал Цанков бива разкрито по удивителен начин. Генералът е запазил в архива си копие от писмото, в което настоява пред съда да бъде изпълнена смъртната присъда на Петър. Когато в страната се установява Отечественофронтовска власт, генерал Цанков отива да изгори излагащи го материали от архива си. Момчето, което е запалило фурната, да пече хляб, взема подадените му материали от генерала, слага ги на фурнаджийската лопата и ги хвърля на такова място в пещта, където знае, че няма да изгорят, изважда ги по-късно и те стават обществено достояние.

Когато Юлия отива в Париж, да се лекува, живее в една квартира с Искра Панова. Искра е в Париж като член на ръководството на Световната федерация на демократичната младеж и представлява българската младеж във федерацията.

Срещата с Искра е голям късмет за Юлия. Искра владее отлично френски език. Води Юлия навсякъде, където трябва да я лекуват, и успоредно с това я повежда из необятния свят на изкуството. Води Юлия да й покаже големи творби на изобразителното изкуство, които могат да се видят в Париж. В квартирата водят разговори и за изобразителното изкуство, и за литература, и за театър. Юлия е удивена от високата култура на Искра в областта на изкуствата. Като се връща в България, Юлия се отказва да продължи да следва медицина и пожелава да учи режисура в Съветския съюз. Но за режисура има само едно място и за него кандидатства и друг млад човек, който има не по-малки заслуги в антифашистката борба. С помощта на Искра Юлия успява да запише театрознание в Москва. Завършва с отличие. Дипломната й работа на тема “Павловското учение и системата на Станиславски” е високо оценено от научните й ръководители и те й предлагат да кандидатства за докторат с този труд. Но Юлия бърза да се върне и да твори в България. Работи първо в Комитета за изкуство и култура, а след това заедно с режисьорите Вили Цанков, Леон Даниел, Методи Андонов и Кирил Донев отива в Бургас да правят съвременен театър. В Бургаския театър са първите й успешни режисьорски опити. Пиесата на Брехт “Майка Кураж” е поставена за пръв път в България от Юлия в Бургас. След разтурянето на Бургаския театър Юлия дълго време е без работа, без препитание. Но успява след това да прави много постановки и в драматичния, и в кукления театър – в София и в Пловдив. Успява да обучи във ВИТИЗ и един театроведски клас и един по режисура на куклен театър. След години театърът в Смолян става за нея любимо творческо място и ни изненадва с нови постановки и след навършването на 80-атата си година!

Не само Юлия, но и Цвър – професор, доктор на историческите науки Цветана Тодорова и след 80-ата си година продължава научноизследователската си дейност.

Но да се върна в затвора.

7 септември 1944 година.

Сутринта извикаха на свиждане Стела Леви. Тя се върна озарена, задъхана, с букет червени карамфили в ръка и съобщение: Червената армия е на Дунава!

Свиждането е било с братовчедка й д-р Фани  Аврамова, която й казала за Червената армия и й дала букета. Стела след това тичала към женското отделение, размахвала букета към прозорците на мъжкото и викала: “Червената армия е на Дунава!”

Вера Бешева съобщи по килиите, че вероятно ще излезем днес от затвора. Да бъдем готови. Да не вземаме тежък багаж и да бързаме, защото ратниците и легионерите се готвят да стрелят по нас. (Съобщението беше получено по морза от мъжкото отделение.)

7 септември. Този ден ни освободиха от Плевенския затвор. Освободиха ни голям брой плевенски граждани, организирани от нелегалните комитети на Българската работническа партия и Отечествения фронт. Плевенчани разбиха вратите на затвора и ни освободиха. Поставените на пост войници в затвора не са стреляли по хората, нахлули отвън в затвора .

Освобождаването на нашето женско отделение не мина съвсем безпрепятствено. Хитрата и зла надзирателка г-жа Конярова беше взела отпуск, усещайки развитието на събитията, и ключовете на женското отделение временно бяха поверени на преданата на управата криминална затворничка Пена Докова.

На 7 септември тя внесе много храна, донесена от плевенчани в затвора за нас. Храната стоеше на масата в партера. Не я бяхме разпределили.

Не помня точно колко беше часът, може би към 5-6 следобед, когато чухме силен трясък. След известно време зад вратата на двора на нашето отделение затропаха и чухме мъжки гласове да викат: “Защо не излизате?...” Пена Докова не искаше да отключи. Няколко другарки я повалиха и Мара Дичева издърпа ключовете. Тръгнахме да излизаме. Предложихме на криминалните и те да дойдат с нас. Тръгна само едно младо момиче, наскоро дошло в затвора.

Храната оставихме на криминалните.

Бях една от последните, които напуснахме отделението, и видях храната, изнесена на двора - криминалните се бяха нахвърлили на нея.

Пред затвора се смесихме с голямото множество. Някой каза, че смъртните и доживотните от мъжкия затвор не са освободени и аз се впуснах обратно с тия, които бяха тръгнали да ги освобождават. Дима Паламарова ме задърпа – постъпвала съм глупаво, едва съм освободена, и пак да влизам в капана. Не исках да я слушам, но се оказа, че моята сила не е нужна – другарите бяха освободени и мъжете понесоха на ръце Трайчо Костов.

Отнякъде започна стрелба по нас (по-късно Цветана Тодорова  ми каза, че другарят, който бил до нея, бил прострелян и паднал мъртъв). Побягнахме и се укрихме в домове на плевенски семейства. Домът, в който бях през нощта, мисля, че беше на семейство Гъркови.  С двете дъщери на семейството Надка и Вента (Венета) Гъркови бяхме заедно в затвора. Ставаше дума, ако се зададе опасност отново да ни арестуват, да бягаме през лозята и Надка да ни заведе при партизаните. На другия ден, 8 септември, оповестиха амнистия за политическите затворници. Не бяхме сигурни, не вярвахме на никое правителство, защото изпълнението на смъртни присъди в затвора не беше спряно. Но все пак една група потеглихме вечерта с влак за София. Ако предишната вечер пред затвора бях видяла Васил Пенчев и Васил Радев, двама мои съселяни, които също са били в Плевенския затвор, сигурно щях да тръгна с тях, да се видя с татко, а след това да отивам в София. Татко ме е чакал. Лиших и него, и себе си от едно голямо щастливо преживяване!

Не бях сигурна дали моите роднини са се върнали от евакуация и предадох големия тефтер с домакинските сметки на Станка Гюрова, която каза, че има сигурна квартира.

Рано сутринта, като слизахме от влака на гара София, видяхме на последната площадка на друг влак познат полицейски агент с раница на гърба. Щом ни зърна, той бъро се шмугна навътре във влака.

Излизането на пътниците от гарата към града временно беше спряно. Пазеха войници. Появи се по едно време и един офицер. И изведнъж съобщение по високоговорителя на гарата: Правителство на Отечествения фронт!

Знаехме в общи линии как се развиват събитията, но не бяхме очаквали такава голяма радост, току-що стъпили на гара София, да разберем, че властта е вече в ръцете на Отечествения фронт. Отидохме при офицера, когото видяхме, не зная какъв чин беше, казахме му, че сме политзатворнички от Плевенския затвор, и той веднага ни пусна да си отиваме в града.

Приех предложението на Дима Паламарова да отидем първо у леля й. Къде беше и как изглеждаше къщата, не помня. И лелята на Дима не помня. Но няма да забравя другата жена, която стоеше до вратата и която познавах отпреди – майката на Лиляна Димитрова. Поздрави ни радостна с добре дошли и продума: “И Лиля сигурно утре ще си дойде.” – Тя не знае за гибелта на Лиляна, ние в затвора бяхме научили, а от майката са скрили.

Не можех да остана у тези хора, не можех да преживея, че ние се връщаме живи, а тази майка няма да види, няма да посрещне чедото си! (По-късно научихме, че е загинал и Горазд, по-малкият син на тази жена!)

Тръгнах към моите роднини. Как съм стигнала до ул. “Граф Игнатиев”, не помня. И друга болка се бе забила в сърцето ми: “Ами ако и Борката е убит!”

От улица “Граф Игнатиев” поех по улица “Любен Каравелов”. В горния край на улицата, в жилищната кооперация на ъгъла на ул. “Любен Каравелов” и бул. “Фритьоф Нансен” беше апартаментът на леля ми Пенка и съпруга й, адвоката Димитър Стойчев, на когото плащах прескъп наем за пребиваването в дома им, макар че цялата домакинска работа в този дом вършеше баба Тотка, родната майка на майка ми. Там живеех, преди да ме арестуват в 3 часа през нощта на 3 юли 1941 година и да ме закарат в концлагер “Св. Никола”, където престоях близо две години и откъдето избягах на 22 март 1943 година заедно с Катя Аврамова, Мара Петлякова и Кунка Апостолова.

На 9 септември 1944 г. улица “Любен Каравелов” беше съвсем пуста. Но изведнъж отгоре се зададоха двама души, две познати страшилища – полицейските агенти Куков и Кирил Преславски. Знаех, че Куков живее в един хубав блок на ул. “Любен Каравелов”. Само преди шест месеца с тия двама души имах съвсем различна среща. Беше в едно от помещенията за изтезания в дирекцията на полицията. Кирил Преславски ме караше да събуя обущата и чорапите си. Отказвах. Той ме ритна с такава сила в кръста, че аз се проснах на пода. Негов колега ми смъкна обущата и чорапите. Качиха ме на някакъв лост и доста време удряха голите ми ходила със специални камшици. После ме свалиха от лоста и Преславски ме накара да потопя краката си в леген със студена вода (да не остават следи от побоя). Встрани, седнал на стол или пейка, Куков мереше новите, неползвани още обуща на Станко Тодоров. (При залавянето ни Станко Тодоров беше прострелян и закаран в болница.) Новите обувки на Станко станаха на Куков и той ги взе за себе си. Няма да изреждам през какви други изтезания преминах от 20 февруари до 30 март 1944 година, при които изтезания главен оператор повечето пъти беше Кирил Преславски...

И ... на 9 септември 1944 година срещу мене вървят Куков и Преславски и аз си казвам: “Сега ще ме застрелят и то в деня на нашата победа.” Не ме застреляха. Щом ме познаха, те кривнаха по пресечката. Не съм ги преследвала, не знам по-нататъшната им съдба...

Не намерих никого у лелини. Нямах ключ да вляза в апартамента. Не помня откъде разбрах, че пред Съветското посолство на ул. “Московска” има митинг, и се запътих за там. На бул. “Цар Освободител” видях Иринчо, ремсов деятел (Иринчо е нелегалното му име). Поздравихме се с победата. Иринчо ме зарадва: “Имаш много здраве от Борката, тия дни и той ще си дойде.”

Пред Съветското посолство сварих много хора, но те вече се разотиваха. Там се видяхме с Надя Михова, книговезка, работничка от квартал “Хаджи Димитър”. С нея работихме през 1943 година в нелегалния Подуенски районен комитет на РМС. Надя ме заведе в новата си временна квартира на един таван. Имаше къде да преспя.

П. Дамянова

4 февруари 2007 год.