Историята в личен разказ

9

към началото

МОИТЕ СЕЗОНИ

ДИМИТЪР БАТАЛОВ 

Земеделците са призвани да работят за разбирателството - и днес стоя зад това убеждение както тогава, когато направихме разговора със Стефан Продев:

Стамболийски е един, а след него винаги са съществували повече от два земеделски съюза. Това плод на какво е: на слабост на идеята, на борба за класова хегемония или просто прокоба?

Възхищавам се от дедите. Носят белега на материалната оскъдица, но винаги са били вдъхновени. Доказали са, че всеки бедняк не става слуга, и създават БЗНС. Моралните им принципи са изключително обаятелни. Живеят по най-скромната формула - с вяра повече в семейството, отколкото в църквата. Живот свободен. Живот на творци и господари. Без почивен ден. Почивали само когато са погребвали близък човек. Това е тяхното лице. В онези времена - национално лице. Прокламирали са открито, ясно, недвусмислено своите позиции: безопасна и морална частна собственост. Тук ли да търсим слабото място на идеологията? Какво можем да прибавим към научното и нравственото обосноваване и днес на нашите идеи в областта на собствеността, производството и разпределението? Та нали това е мярката за същността на една организация? Другото е фарисейство.

Земеделците са втъкани в българското общество тотално. Има ги всякакви и навсякъде. Затова е толкова трудно да се превърнем в една единна партия. Няма го и авторитета на Стамболийски. Защо мислите, че някога и сега съдът тъй лесно регистрира разни БЗНС-та? Улеснявал е политическите разминавания. Улеснявал е процеса от демагогията до позора. Вярно е, че отстъпление от моралната програма на БЗНС е имало всякога през този век, но никога в такъв размер. От деветоюнския преврат до днес само сме давали благотворителни контингенти ту на десницата, ту на левицата. Няма прокоба. Има нарушено душевно равновесие, нарцисизъм, фанфаронство и жажда за водачество. А сляпата сила на натрупаните предубеждения и мнителност доразнебитва доверието.

Според вас какво противопоставя Мозер и Пинчев: възгледи, властолюбие или сериозни съюзни недоразумения? Какво е еднаквото и различното при тях и има ли шанс то да се преодолее в името на една по-висока цел? Изобщо каква е целта на днешния Земеделски съюз, който освен антикомунистически чувства не проявява никакви идейна и интелектуална активност?

За другарите от моето поколение БЗНС бе първата сърдечна радост. С него влязохме в ролята на мъже. На него поверихме душевните си съкровения, преди още да бяхме целунали момиче. Той ни приучи да присъстваме в обществено-политическия живот. Това определи стъпките ни. Съдбата ни. Но направихме ученически грешки. Допуснахме арогантни имитатори на възвишени чувства да мътят бистрите извори на надеждата. Равнището на суетата придоби опасни размери. Безсрамно се сриваше вековният престиж на БЗНС. Онези, които изведоха личния интерес (или поръчките!) на първо място, забравиха, че на село се живее по други закони. Че там борбата за хляба е изкуство под слънцето и срещу вятъра; че на земеделците им трябват трактори, косачки, жетварки, а не празноглавци, които сънуват рединготи; че няма да позволят идеите им да се лутат между чужди политико-икономически категории; че не само ще ровят земята и ще ашладисват овошки, но ще се занимават и с политика.

Имахме възможности да осъществим изключително единодействие, но, преуморени от интриги, Мозер и Пинчев не можаха да усетят движението на обществената мисъл и нарастването на безразличието към нас. Създаваха се дилеми и се противоборстваше. Постигнаха се рекорди в плакатност, лицемерие и заговори. Появиха се два вестника. По страниците им се състезаваха злоезичието и цинизмът. Как да повярват хората, че БЗНС е "спасителният пояс" от беднотия и мафиотски своеволия? Нима безбройните крилца на БЗНС са богатство за очите, душата и ума? Нима са признак на политическа зрелост? Нима имаме по-голям враг от това поведение?

От страна на Мозер се посяга върху нашата духовна и политическа институция. Посяга се върху независимостта на съюза. Утвърждава се собствено присъствие. Няма устав - има дивашка борба за секретарство. Не може да се посочи и един пример на истински организационен живот. От другата страна, при Пинчев - някаква лудост е стаена в очите на тия хора. С това пристрастие, с тази омраза към коя категория принадлежат? Нямам думи за еднозначен отговор. Изреждам само част от комплотите: срещу Клуба на репресираните, срещу Милан Дренчев, срещу Ценко Барев, срещу Мозер... А може ли някой да ни посочи адрес на омразата в бъдещето?! Който не припзнае, че еднопосочността е най-важният жизнен измерител на земеделците, по-добре е да не се захваща с политика. Жертвите ни са много, а последното сражение тепърва предстои.

Смятате ли, че коалицията Народен съюз има сериозно бъдеще? Обединението на републиканци и монархисти не ви ли се струва твърде изкуствено? Освен това партията на Савов исторически е твърде виновна пред Земеделския съюз и твърде далеч от неговата социална природа. Като махнем омразата към Социалистическата партия, кое прави възможна прегръдката между две толкова различни политически сили?

В редиците на БЗНС се извършва непрекъснат взлом - кога брутално, кога с политическа пластика. И все някой друг го осребрява. Да има нещо непознато в това? Няма. Тук едните се сгушиха при другите. Някои наричат това политически талант. Казвам тия думи с тъжна добронамереност. Да припомним ли изборите '94 и президентските '96? Изправиха се земеделци срещу земеделци - невъзмутимо и безочливо. Ограбени от сляпата сила на спомените, земеделците в Народното събрание се задоволяват с правата на слугите - да скандират лозунги в пленарната зала и да надвикват представителите на БСП. А оставят съвсем блед спомен от законодателни инициативи.

Тази коалиция изключи БЗНС от обществото като социално загрижена организация. Предизвика ново роене.

Имам нелоша памет, но в повечето случаи си водя записки. Ето ремарка от тях: веднъж Демократическата партия е била настойник на БЗНС при голямо присъствие в Народното събрание - 1934 година. И втора: защо ли Никола Петков отказва включването и в коалиция през 1946?! Безпощадният рекет на ДП на всяка крачка засяга нашето достойнство. Обвързва ни с най-клерикалните среди у нас и в Европа. За земеделеца въпросът за република или монархия не е дискусионен. Едната институция го разделя с движението. Затова и повечето се освободиха от задължението към тази фракция и се отдалечиха. Трудно е избягвала печалния край политическа организация, която е приела благосклонното гостоприемство на друга.

Понесени от страсти и тщеславие , някои дейци обричат основите на единната и свята земеделска воля с това политически поръчано творчество. С тези най-остарели инструменти на политиката ще буксуваме на всеки обществен кръстопът. Един ден все някой ще носи отговорност в национално измерение, че земеделците са тласнати в опасна зона.

На какво да се надяваме? Остават принципите. Те не са тайнствена наука. Не. Те са основен изпит в земеделската катедра и начало на верните пътеки. Те са нашата автономия и етика. Те са алгоритъмът, който трябва да стане вътрешна потребност от ред, а по-късно да придобие формата на едно естествено явление.

Вярвате ли в едно по-видимо обединение и надигане на левите сили в България? Изобо какво е отношението ви като земеделец към ляват идея? Може ли тази идея да събере отново трудова България под едно знаме и да й даде вярна обществена посока?

Знае се, че сътрудничеството има различни измерения. Аз се прекланям пред съвместната борба на левите организации у нас срещу фашизма. В онази изключителна общност започна и моят житейски репортаж въпреки циничните моменти. Цял свят е свидетел на унизителната гавра с добрата воля през следващите десетилетия. Вече съвсем малки са остатъците от онази душевност и ентусиазъм. Между нас се настаниха много опустошения... В тях се оглежда съдбата на днешна България. Много от левите останаха с вчерашния ден. Забрави се, че политиката е ангажимент с утрешния ден! Не се осъществиха приемливи анализи и културна дейност и хората се разбягаха. Имитира се ненужно безстрашие. Търсят се врагове , за да се преживее отново комитският лиризъм на борбата. А не е ли по-добре да се намери един защитник повече, отколкото един неприятел? Много са мъчителните поводи, които налагат изпреварващо да се направят верни изводи, да се намери националният смисъл на обединителната идея.

В раздвиженото пространство на сегашния политически плурализъм левите сили трябва да открият и себе си, и своята константа в нравствена комуникация помежду си. Разбира се, това трябва да се прави без изтребителните рефлекси на партийните централи. Някои се опитват с пазарна любезност да ни убедят, че предизвикателната обстановка за нацията датира от 1944. Трудно им е да се върнат поне още с десетина години. Пък аз бих ги помолил за ретро до 1923, щом става дума за принадлежност към нацията и задачите на нашето време. Така ще се добие представа за частица от нашата политическа и интелектуална подреденост.

Припомням, че не се оправдава честолюбие над националните интереси.

Настъплението на бруталния капитал ще ни повика на ново сътрудничество. Но това ще стане възможно, когато едните се разделят с крадените пари, социалдемократите се отдалечат от десницата, а земеделците престанат да се ровят в миналото. Тогава чак ще влезем в паметта и вниманието на съвременници и поколения. Иначе няма да се измъкнем от предходните периоди!

Вие имате горчива съдба и сте прекарали тежки години. Неслучайно бяхте председател на Съюза на репресираните. Това подхранва ли у вас стари болки и омрази? Бихте ли пожертвали истината за миналото и общестевеното си чувство за справедливост в името на спомена?

Душата ми е препълнена с унижения. Няма място за повече. Но магическото преклонение пред жертвите трябва да ни одухотвори, а не да ни екзалтира. Екзалтираните са в измамна връзка с действителността, а ние говорим за дълг. Жертвите не са ни завещали кошмара на конфликтите.

Хайде да проведем един изповеден разговор, като ползваме еднакви измерения. Можем ли да променим нещо от онова, което преживяхме? Можем ли да променим кръстния знак пред многобройните братски могили? Не можем. Тогава задължително трябва да се обърнем напред. Миналото ни е подходящо за затрогващи спектакли. Но ние не сме спиритисти. Ние се занимаваме с политика. Със спомени политика не се прави. Политикът е длъжен да вдъхва кураж в измъчената епоха. Да не търси онова, което е изгубил. Отмъщението не е убедително. А бъдещето няма нужда от хора, които принадлежат изцяло на миналото. Как ще се срещаме и разминаваме, зависи само от нас. Всеки ден ни предоставя възможност да се проверим като принадлежност и вярност, като морална автономия. Побеждава се истински с добри чувства.

Жадувам за човешка дружба, която не може да бъде заменена с политическа!

Как виждате България до края на века - като сиромахкинята на Европа или като достойна държава? Вашата земеделска организация има ли своя национална програма за бъдещето и как вижда своето място в него?

При трицифрена инфлация, непрекъснат спад на производството, влошен стоково-финансов пазар и социална програма в жестоко икономическо менгеме скоро не можем да стопираме движението надолу. Държава, която събира пари за фиска от данъци, а не от печалбите, ще бъде винаги на опашката. В условията на общо съмнение и развихрен национален нихилизъм сме заложили на интегрирането на европейските структури. Няма и следа от консолидационни процеси в държавата. Партиите продължават да създават конфликти и разделение. А нашата активност трябва да надхвърли равнището на една конкретна операция.

БЗНС е в призванието си да не допуска причини за опустошаваща възбуда. БЗНС е нужен не само на земеделците заради аграрната реформа. Българинът е изморен от поучения и се нуждае от БЗНС не само като алтернатива. Тук алтернативата е повод за дискусии, а не подготовка на окопи! Въпреки манипулативната тактика спрямо земеделците и земеделието убеден съм, че БЗНС ще попълни вярно поредния тест за превъзодството на духа и принципа. Ще импулсира разбирателство.

Затлачени са пътищата до много леви и центристки формирования. Върви се сякаш по инерция по стари коловози. Не е намерен най-добрият стил за общуване с един независим Земеделски съюз. Не се търси нов модел. Далече сме от утвърждаването на истински идейно-политически обмен в оптимална среда за сътрудничество. При историческите наслоения и скептицизъм у земеделците дистанцията трудно, много трудно ще се намали.

Ако обаче продължаваме да се държим така, да разхищаваме надеждите на трудовите собственици, ще се отворят все повече врати за реставраторите. Ще натрупваме тъжни знаци. И ако законът не ни потърси отговорност, присъдата на потомството няма да ни подмине, а безразличието на обществото ще ни настигне фатално.

в. "Дума", 11.1.1997 г.

Когато Стефан Продев взе това интервю от мен, по улиците в столицата се виеше озлоблението и се насочваше към площад "Народно събрание". Разбуненото множество с нарушено чувство за отговорност след няколко часа изтръгна прозорците на партерния етаж на Парламента и нахълта в коридорите. Сградата се превърна в стенещ Самуилов воин с избодени очи, попаднал в ръцете на луди. Всъщност съм раздвоен дали пациентите на психиатрите могат да извършат това. Леките автомобили край сградата се преобразуваха в купчини от ламарини, шасита и гуми. Управляващи и онези, които поведоха необузданата тълпа, се втрещиха. Политиката на ордите с тоталното отрицание парализира и органите на МВР начело с министъра Николай Добрев.

Публикацията на интервюто съвпадна с най-чудовищния взлом в душите на конституционалистите, след който започнаха пазарлъците за сдаване на властта. Но това е друга тема, на която трябва да се посветят членовете на старата комунистическа партия и защо от 1200000 останаха шест пъти по-малко.

Знаменателното предупреждение на Историята е по-силно от всеки опит да се убеждаваме в друго.

Някои имена от политическата азбука през ония месеци и години като Андрей Луканов и Александър Лилов бяха ежедневно на първите страници на всички вестници. Мнозина може би ще се учудят, че и аз пиша за тях. Но ако гледат на нещата в строго исторически план, без да плащат данък на дребни политически страсти, сигурно ще ме разберат.

Не си приличат един с друг ни по външност, ни по душевност. Различно достъпни, но едро скроени, достойни посвоему. Всеки със своята истина.

Те не избягаха от вчерашния ден и не гледаха процесите отстрани. Не търсеха бавачки и баячки. Не търсеха хороскопи. Те ги създаваха!

Спомнете си 89-та и 90-та!

Времето не ги смаза, не ги хвърли в безнадеждност. Огорчавани и хулени, опърлени, те не проклеха ни участта си, ни враговете си. Не се засуетиха, не потънаха в загадки, не се гмурнаха в потайни места. Поизоставиха и дом, и семейства, и мемоари и откликнаха на предизвикателството на времето. Измерваха времето с борба, с големи чувства и търпение. Носеха белега на живота, белега на обществото, на дълга. Срещаха надеждите на хората. Търсеха онова, което създава общ език, приятели и социално равновесие.

Не отрекоха правата на никого – ни по цвят, ни по етнос, ни по вяра, ни по политическа принадлежност. Подозирахме ги, че изкуствено са създали групи – уж се пропуква политическата структура... Може би, но те разбутаха деспотизма, метафизиката на бащите си, своите привички и предоставиха на съвремието ново поведение. Не се смутиха от контрастите на миналото, от жестоките исторически аргументи. Смениха външния знак по реверите и догмите на императивното мислене, но запазиха червения цвят на динамиката на всеотдайните. Застъпиха се за нови правила, при които политическите и държавните ръководители да идват и си отиват след избори.

Те ни предоставиха не само площадите. Предоставиха ни и "досадната" власт в “досадното” време. Нали имахме много експерти, мераклии за министри като Иван Костов и Иван Пушкаров. Позволиха им да се нарадват! Само това ли? Те уловиха и обобщиха общественото мнение вярно. Не с преврат, а с бюлетината, когато жадните ни министри се отдалечиха от нашето време и останаха заложници.

И ни се усмихнаха!

Не ги отклони гневът на изостаналите от живота тактици в техните собствени редици, за това, че влязоха още на Кръглата маса в противоречие с някои безплодни идеи. Но те и техните сподвижници сложиха под контрол насилието. Поеха диалектиката на истинския диалог, на разума, на консенсуса.

Не. Те не рискуваха. Потвърдиха го годините. Те заедно с несъизмеримия Стефан Продев намираха най-жилавото.

Тук не става дума за идеализъм, става дума за политика. Те не опетниха ни предтечите си, ни своето дело. Напротив! Основен ориентир им беше нашата държавност, независимост и демократичност, според моите преценки. Те сигурно са различни от твоите, но нека си припомним, че те не правеха театър, не капитулираха пред осиновители и не ипотекираха България.

Сториха го други след тях!

Те стопиха тоталитарните ритуали – възкресихме ги ние. Непрекъснато коригират тактиката си, откриват същността на конкретния човек, защитават го и печелят избори след избори. Без честолюбие и догматизъм навред търсят съюзници, единодействие на многообразието в името на родината.

Разбира се, не са фракция самаряни. Не се базират на съчувствие и милосърдие. Познават и съблазните, и мъката, и зловещата преса на пъкъла при сталинизма. Но познават и фанатиците, и снобите. Затова не опростяват нещата.

Можем да оспорваме заслугите и истинските им намерения, но азбуката на демокрацията у нас започна с тях, с тяхната отговорност.

Поучаваха и действаха. Бяха винаги пред арестантските решетки и винаги свободни. Винаги на път! Без домино, но доминиращо! Ту в центъра на властта, ту в центъра на нападките! Вчера вездесъщото ядро, а не много след това – самотници в политиката. Обекти на толкова неприязън, на завист, на парламентарни и прокурорски заплахи. А за Луканов - и разстрел.

Каквото и да си кажем за тях, на когото и да са били слуги, трудно ще бъдат бламирани от историческите четива за България.

Големият сюжет за нас, свързан с госпожа Анастасия Мозер, е Чарлз Мозер.

Като зет на гемето и негов биограф най-хладнокръвно се намести между нас, в нашата дейност. Дори ни придружаваше като оратор на много митинги в Хисар, Калояново ... още през 1989 година.

Не мисля, че дойде да ни поздрави от съпругата си, за която Доктора е предупреждавал да не се приема в организацията поради липса на вътрешна нагласа за обществена дейност.

Не мисля, че се появи и от загриженост за БЗНС, за сиромашията ни и оскъдните стратегически залежи. Убеден съм, че присъствието му тук е продиктувано от неговата професионална кариера и поръчението на онези, които се вглеждат в нашето кръстопътно място.

Кой кого е изпратил тук от семейството, много време ще остане открит въпрос, но БЗНС бе подложен на непрекъснато напрежение. Организацията не се обновяваше, а се топеше. Венцехвалите Петко Илиев, Пинчев, Никодим противоуставно присадиха А. Мозер на върха, после я прогониха, но с нова фракция.

Дотогава в моето село дружбата наброяваше 230 членове и се получаваха абонаментно толкова земеделски вестника, а сега по един от двете издания.

Съдба ли е? Не! Борба.

Тогава започна ерата на вдъхновените гастрольори и рептилии като проф. Александър Чирков, Георги Петров, Иван Глушков, Елена Кирчева, Елена Поптодорова от партия към партия по пътя на самоуреждането, а България от Швейцария на Балканите се превръщаше в страна на клошарите!

Не започвам дискусия по това дали се забави, или ускори развитието, но социолозите недвусмислено твърдят, че американците потърсиха лукановци, а не политиците и организациите, които пренесоха магистралната визия през терор и изтезания. Не питам за морала на външната политика на САЩ, но съм длъжен да попитам от какво се интересуват и срещу какво ни разменят!

Нямам спомен от общочовешката история някоя велика страна да се е интересувала загрижено за друга и националната й програма. В името на какво САЩ подписаха мирния договор на 10 февруари 1947 г.? Къде изоставиха обещанията пред световната общественост, че ще възстановят свободата и човешките права навсякъде? Забравиха Бесилото у нас на 23 септември 1947 г. и политиката на изтреблението, вместо да проведат мащабна и смела намеса. Пък и защо им беше живият Никола Петков! Мъртвият международен политик е по-силен пропаганден апел. И тогава, и днес, когато прекрояват Балканите и успешно ги усвояват стъпка по стъпка! Оглушаха за всички меморандуми на д-р Г.М. Димитров и воплите на цял народ да не се оказва доверие на тираните в България и да не се приемат за членове на ООН. Не утвърдиха ли по този начин гаврата над източноевропейските народи за близо половин век? Две поколения израснаха в напрежение и злоба! Още толкова бяха провокирани и изведени на съпротива, за да бъдат съкрушени! А БЗНС беше нервната система и надеждата през миналия век на Родината ни. Затова даде най-много жертви. Кой не би проклел коварството! Имаме достатъчно палачи, които причиниха раждането на легендарни воеводи и знаменосци!

Над човечеството и сега блестят американски самолети, проблясват ракети преди тътена над някое училище вместо над казарма, над телевизия вместо над щаб на армия! Пилотите не разпознават автобусите, мостовете, болниците и "обветрят" земята с “безобидния” обеднен уран. Те пренасяли правда! Пък аз непрестанно се питам трябва ли политиката да носи тревога и мъка. Нали чрез нея интелектите търсят най-добрите решения на социалните проблеми? Много хора неведнъж са ми казвали, че живея с илюзии, че нещо ми липсва, нещо съм увреден – особено след арест и полицейското "съветване". Попадах в среда, която се изправяше срещу своеволията на властта. Чувствах се най-уверен, най-стабилен. Вината ми бе, че съм втъкан в суровото българско ежедневие, че не различавах миналото от протичащото време при толкова побоища, арести, похищения и убийства; че се интересувах от същината на човешкото; че питах защо едните се разпореждат с живота на другите и що е справедливост; че се интересувах от избори и предизборна агитация, узурпация и изхранване; че се ровех в речниците при всяко колебание за значението на непознати думи! Може би щях да изглеждам нормално и много добро момче за броя на годините си, ако се вглеждах само в ревютата за интимно бельо!

Днес и най-дребният сантимент от филм или роман ме разплаква, но тогава ентусиазъм редуваше илюзия след илюзия и ме спасяваше от разочарования.

Годините продължават да са наситени с политическо напрежение. Това не е орисия. Това е геополитика още спотаена в секретните архиви, която никога няма да заглъхне. Миналото не си е тръгнало. Лутаме се като невръстни. Не проумяваме, че който търси покровители, никога няма да бъде свободен. И тази като всяка истина ще смръщи нечии вежди. Рових се в царството на Живков - както сега в републиката на Симеон Втори, който се оглежда за нов Дядо Иван в лицето на Чичо Сам – с топло прегърната надежда. И установих, че за разлика от другаде по света нито едно освободително движение не успя да измъкне селянина от икономическа робия, от паразити. А все опитваме, все търсим нови пътища! Вчера демонизирахме едни, днес други. Още дълго време предпазливо ще се оглеждаме във възможностите на едноличния стопанин като организатор, производител и бизнесмен, като псевдокооператор. Преди години, като не успяха с опита на Лисенко да изнудят природата, властите изнудваха хората на село с непостижими планове. Не искам прекалено да напомням стръмния път, но пред мене е една ужасна документация от десетина оригинала на “съобщения” и “известия” до семейство Баталови за издължаване на държавни доставки, които могат да разтърсят и най-коравосърдечния човек. Позакъснял съм малко може би, или избързал да съобщя за едно “известие” от 17 септември 1955 година, когато двамата ми братя са убити, а ние с баща ми - по затворите. В това “известие” се изисква от немощния ми дядо да предаде на държавата, цитирам дословно: 893 кг пшеница (при среден добив 120-130 кг от декар), 326 кг ръж, 155 кг ечемик и овес, 86 кг царевица, 34 кг фасул, 223 кг слънчоглед, 270 кг картофи, 139 кг сено, 775 кг грозде, 890 кг тютюн, 3100 кг ранни домати, 270 кг месо от едър добитък, 79 кг месо от овце и кози, 85 кг месо от агнета и ярета, 95 кг свинско месо, 39 кг вълна, 550 л краве мляко, 296 л овче мляко.

Всичките невъзможни количества в господарската повеля до един старец, убит от скръб и тормоз!

Никой не се вслушваше в думите на проф. Петко Стоянов, че овцата трябва да се стриже, а не да се дере!

Заради мъченическата памет на дядо не искам да коментирам нито абсурдността на числата, нито контекста на това изобличаващо “известие”, което би затруднило и най-проспериращия американски фермер, камо ли разсипания от недоимък български селянин. Мисля, че и новото поколение скоро няма да заживее в скучен разкош, а по един или друг начин ще почуква на чорбаджийските врати за благоволение и ще натрупва обида след обида до униние или бунт. Над всичко това се стоварва непрекъснатият психологически и финансов натиск върху дядо от секретарбирника на общината Спас Аврамов, че няма да освободят баща ми, ако не се издължат глобите, присъдени по делото.

Да беше се случило само с нас, нямаше да има тия страници. Пък то ...

Какво от това, че мирното развитие беше моят идеал. Друго ми поднесе животът. Нежната привързаност към семейството и обществото ме въвлече в непрекъсната съпротива. Грешеше ли обществото, грешех и аз, но същото това изнемогващо общество отиваше до урните да гласува под строй на 99.99 процента в подкрепа на властта, а днес подминава изборните секции. Нима и тогава тичането след него е било израз на вярност! Какво човешко право е преструвката, че това е единственото решение? Че не е имало Левски, Ботев, Бенковски! Че за султаните и Тосун бей не се сещаме в епохата на Сталин! Че не е имало личен режим и фашизъм! Че няма Женевско споразумение от 1949 година! Че Буш не е поредният повелител, който сам обвинява, осъжда и разстрелва в Косово, Афганистан, Сърбия, Ирак и утре кой знай къде с мечтата да види целия свят на колене.

Който умее – нека се замисли!

Нали сме вече свободни, можем всичко да си говорим. Но дали ще остане време да поогледаме себе си, а не само онези, които ни заобикалят. Всеки посяга към онова, което е по-лесно и миловидно. За едни по-приемлив е животът в семейството, а за други – безцелният с безделниците из улиците, сенките и кръчмите. Мисля, че се подвеждаме по онова, което се прави без вътрешно напрежение.

Вече споделих: някога бързах да порасна, прибавях по година-две, пусках мустаци, за да изглеждам по-голям – дейността ми беше с по-възрастни, трябваше да внушава доверие, да вдъхва кураж. Организацията ми стана нужна като хляба. Враждувах с живи и умрели. Митологизирах първите. Дъхът ми е спирал от напрежение, струваше ми се, че времето върви бавно, а сега страховито се забърза и дните ми стават все по-къси и все не мога да си довърша работата. Не усещам престижа на възрастта. А тогава беше толкова лесно, по момчешки наивно да крача със съвършените качества на постоянна мишена. Имаше много дни и нощи, през които ми се плачеше, но аз изправях снага в стегната стъпка и се шегувах. Предпазвах самочувствието си, но много пъти съм се изправял неубедителен пред оголени истини и непосилни амбиции. Непрекъснатата жестокост и толкова траур от детството още, мисля си, не успяха да вкаменят сърцето ми, да ме лишат от усмивка и дарованието да въплътявам мечти, да се свързвам със социални спорове и вълнения. Затова не приемах, че на 17 години може да се умре. Та нали на тази възраст всеки се оглежда и търси своето място в живота, а то е известно от първия ден – при майка и татко, при братята и сестрите, у дома, където са подарили сърцата си с красивата надежда, че любимата девойка ще стане съпруга, ще дойдат деца... Чрез всичко това човекът е на света, в обществото – борбен и вдъхновен срещу многоликите обстоятелства в незаключената къща – къща без таен вход сред изключителните багри на родната земя и отгоре всичкото синьо небе! Тук няма унизителни пируети, страх и ненавист, няма покрит въглен, няма загадки. Има самоотвержено съществуване, всепобеждаващо усърдие да се произвеждат блага, да се облагородява в житейска среда с най-чистия отзвук. Всеки се доверява на всички в усилията срещу стихиите, в усилията за празници.

В семейството празненства не преминават. Не зная с другите дали е така, но на мен все ми се струва, че малко време сме заедно с най-близките. Като се вгледаме чрез своето семейство в съседа, ще приемем и него за извисен и ще го обгърнем с най-добрите си мисли. Семейството не е откъсване от околните и света. Семейството не е равнодушно затваряне и отдалечаване, нито е заслон на личен интерес, не лишава вътрешния ни мир от посока и приятели. Под същия покрив с естествения обществен живот – по вишегласие, без покорство и отбрана.

Обичам простите неща в живота – балканите, полята, жените, книгите, дружбата, любовта, но сега съм изпълнен и с много изтезаващи ме чувства в движението. Нима е най-силен онзи, който е повдигнал най-голям камък или е осчетоводил най-продължителното насилие? Как да затрупам дирите на ония, които заложиха всичко, за да се отхвърли установената тиранична обществена система? Не насилвам никого да помни трагедията след всеки разстрел или бесило. Не правя портрет на уморените и болните, на издържалите или капитулиралите, а на епохата, на кошмара да не догоним разума и да предизвикваме само конфликти. Ненавиждам всичко, което смачква хората от страх и отчаяние. Добре, че някакъв велик дух е дарил човека и с идеята за социална задружност. Край мен непрекъснато се е промъквала смъртта, но ще ме притисне униние, ако от тия редове наднича философията на един отиващ си човек. Задължил се бях да не създавам в живота мрачни настроения, докато заемам място тук. Дързостта ми не е лицемерие, с което да прикривам изтичащата надежда, че ще ме има още. Нима не зная какво ми се отваря занапред? Не мога да бъда пример на никого с моите илюзии, тъй както и от мен не стана репродукция. Сънищата ми за ония времена не секват, но животът ми е на път да престане без да се стопят нежните желания. И този часовник отсреща е зацъкал така безмилостно! Знае ли, че и аз съм срещал затрогващи зеници по моята пътека, че и аз съм избързвал, и аз съм закъснявал през годините? Бил съм пренебрегван и нещастен. И пред моите очи са проливани сирашки сълзи, припадали са безутешни майки, притъмнявало ми е от братски покров. Не бях силен, но бях търпелив и в повечето случаи успявах да овладявам себе си. Срещал съм се с всички възможни случаи на гордост и безкрайна радост на баща, уловил неповторимия детски глас и смях, и песен.

Не съм се вглеждал само в най-топлите очи – очите на Мама.

Дочувал съм някои хорица, като отмина край тях, зад гърба ми да казват: “Умен човек, добър човек, пък се е хванал за пустата политика и си създаде душмани.”

Ще съм благодарен, ако малко от малко ме запомнят, че съм един от многото сред тях, преживял и устрема за свобода, и усилията за хляба, и жаждата за наука, за безметежен свят, който ще надмогне конфликти и ще регулира трудовата заетост в културна откритост.

Но вместо да покажем организацията като едно голямо семейство, като възхваляван елитен клас, в който всички сме взаимоотворени за общата мисия, ние я подложихме на погнусяващо вътрешно изтребление и днес се вайкаме - разпилени, угнетени, безпомощни дори пред най-малкия външен повей.

Нищо не отменя нашата отговорност за появилата се мистификация.

Възникването на групи и фракции засегна всички организации. Играеха си на изолиране една от друга. Ръководителите им се стремяха всячески да обезсмислят и най-вежливия опит за дискусия. Залостваха се врати. Казвам го изстрадано, като земеделец и българин. Малцина стояха настрана и наблюдаваха. Повечето ратуваха за единство, зад което стоеше зрелостта им. Мисълта за единство като висока политическа грамотност мотивираше моето упорство за обединяване и затова тръгнах към олтара на БЗНС, а не на църквата. Искаше ми се да направим нещо, докато все още не се възприемахме като смъртни врагове. Нужна ли беше външна намеса, за да отпаднат всички язвителни въпроси и да се утвърди вътрешен мир?

Винаги казвах на ръководителите и онова, което не искаха да чуят завихрените им чувства. Хората желаят да бъдат в организация, която ги прави по-добри и по-могъщи. Затова нашите идеи трябва да си върнат силния и верен резонанс в съзнанието на българите. Не допусках, че е разнебитено окончателно земеделското светоусещане, като зная, че в БЗНС е събрано обаянието и съпротивата на нацията през миналия и по-миналия век. Земеделската гражданска линия на Балканите традиционно е символ на нещо очаквано, топло, сърдечно и добросъседско, ако не е станало още братско. От това още повече произтича общата тревога днес.

Не трябва да се подвеждаме по малобройните тленни политически прашинки, които са изгубили усета за ръст и се противопоставят на Земеделското идейно движение и на усилията за единство. Ако не беше гневът им, щях да приема всичко само като неовладяна артикулация или лошо подреждане на думите.

Идеологията ни не е статична партийна доктрина, а сложен обществен организъм. И аз не се съмнявам, че поколенията ни ще бъдат почтително благодарни за здравия корен и старанието да бъдем в близост до истинските проблеми на съвремието.

По-престижна награда не очакваме.

Външен враг не смущаваше Тодор Кавалджиев, но вътрешният го изтезаваше, обезсилваше и изпепеляваше хладнокръвието му. Високият глас се свиваше до примиренчески. Нещо друго освен недоверието го направи самотен. Оформилите се две групи при Мозер го възприеха като нерешителен, скучен и безличен. Впечатлението им, че Кавалджиев е компромисен, определи номинацията му за вицепрезидент. А той самият оправдаваше поведението си с дисциплината пред капризите на Милан, Мозер и цялата кохорта от нови смелчаги - безочливо гъвкави, меркантилни, които масовият човек нарича търгаши. Възпламеняването му се появяваше само при възпоменания на загинали другари. Предохранителното отношение към едната или другата група лиши от тежест неговото мнение пред Постоянното присъствие.

Вътрешно се възприемаше като най-добрия продължител на делото на земеделските първоучители. Натъкмяваше се между тях с онова голямо АЗ, което неотменно присъства в сивия му словоред. Не успя и няма да може да омилостиви политическите хулигани Искър Шуманов, Петко Илиев, Георги Пинчев и по-късно му се наложи отново да се доказва пред циничния им произвол.

Неговото участие в двубоя с тоталитаризма още от ученическите години не беше самоцелно. Баща ми го посрещнал в Пазарджишкия затвор като свой син и пазеше докрай свиден спомен за младежкия му импулсивен усет за живота отвън и в арестантските килии, доколкото е възможно това право в името на свободата. Не вярвам, че скоро анализаторите от нашия и чуждия стан ще поднесат точен отговор за намесата на невръстните в политическите дела. Големите да речем искат власт, а малките! Авантюра? Не! Има нещо по-голямо, което ни вплете до жертвоготовност. Може би отговорът е някъде в задкулисната политика, която винаги е била с по-големи незрими параметри и възможности, но ние не я познаваме.

Да ме прости Кавалджиев, че си позволявам коментар, но и сега ще попитам какво трябваше да направим след 10 ноември 1989. Защо не възприехме конструктивния дух при осъзнатия деструктивен процес? Нали се кълняхме пред всяка тумба, че работим за България? Че какво е България, ако не забелязваме българите! Когато всичко се заплаща от тях! Чрез данъци и жертви!

С убеденост, че многото пътища не водят доникъде, че безпътицата е слугинство, Кавалджиев пое по един път! И само с един съюзник - българския народ! Чрез БЗНС.

Доброволната верига, която си окачи като вицепрезидент, и дългът на политика се срещнаха у него, за да опровергаят несполучливите напъни на предшестващите го държавници. Познава тиранията, прегръщал е убити другари, челото му е докосвано от стоманения мраз на пистолетно дуло в огромния лагер през страшния полувек. Не е многословен и гъвкав като шарлатаните. Той е сдържан и психически устойчив. И след жестокото ухапване не потъна в прашните архивни материали, където са и бремето, и проклятието. Не се зарови в историята, в идеологемите от миналото. Втурна се в ограбените ни човешки души, за да докаже своите логически доводи за настоящето. Малко поразтегли позициите във времето, но се движеше с красивото желание да се затрие тъжната система, да станем богати и благоприлични. Не се позова на раните, лицемерието, страха или приспивните мазнострунни напеви на раболепните. С овладяна мисъл на истински държавник и добър политик, с точен усет възроди доверието и волята за борба да се върви напред и заедно към гражданско общество. Не тръгна с отчаяния вътрешен глас на хората, а с куража и непосредствената им близост. При него няма и не може да има притеснение, когато се заговори за честност. Не могат да се открият сделки с безчестието.

Честността е неговата памет и неговата опора! Открои се като личност в отношенията с люде и партии. Не осъждаше едните, не ласкаеше другите, а търсеше стимулиращите условия за развитие. Обаятелно самоуверен, той не се интересуваше от фракционно-партийните театрални интонации и задкулисни интриги, а от общия тон на движението българско! Довери се на своя народ колкото на самия себе си. Изправи се пред картата с проблемите на страната, а не пред рейтинговите проучватели от разни агенции. Естествени са чувствата му на искрен и предан патриот. Откровенията му са по селски разкошни, леснодостъпни, ободряващи. е чака да го потърсят - той търси. По мъжки. Не като просяк. Опита се да въдвори рицарско отношение в политиката. Мислех си, че подпомага властите безусловно, и затова ми е трудно да призная съмненията си, но Тодор Кавалджиев се оказа ратник на достойното общуване. Съсредоточи своята политическа мисия в надеждите за утрешния ден. Сключи споразумение с народа ни за ясно и открито настъпление срещу корупцията, нищетата и лутането в икономическите и социалните реформи, но информационните централи го забулиха компактно. По указание. Категоричен съм.

Зажаднял за свят без злоба и конфликти, не измисляше бункери за прикритие и отбрана след всеки халосни гърмеж, дори от земеделци. Той винаги е знаел, че гневът е невежество и беднотия, че беднотията е гняв.

Не се предовери никога и не се поддаде на чуждо влияние. Нашият вицепрезидент имаше сили не само да бъде част от президентската власт. Той има сили да бъде пример! Ще ми се да приема, че в изявленията му се съдържаше надеждата за обединение на земеделците. Боже, дай разум един ден да се усвои верния превод на думите му от седемнадесетте атамана, които превърнаха организацията ни в любопитна туристическа атракция! Те всички са кандидати за министър-председатели! Зер имат друга цел шефовете на политическите партии!

Безусловната тема пред политика и държавника е връщането на всички данъци и отчисления от печалбата на данъкоплатеца под формата на пътища, училища, болници, сигурност и междудържавно добросъседство. Верен на своя народ и принципи на прозрачност, като изход от трудния живот Тодор Кавалджиев многократно посочи кандидатите за терапия с белезници, заболели от вълчи глад, все специалисти, технолози от върховете на държавното управление. Този мъжествен отпор срещу рабителите му осигури най-висок авторитет месеци наред. Оставаше година до края на мандата. След среща с габровската общественост, където беше силно и единогласно приветстван с Йосиф Петров, Лазар Дългърски, Иван Драшков и представители от всички фракции на БЗНС, го помолихме да се оттегли от Президентството в името на обединението. Видимо прие предложението и само след няколко дни в интервю заяви, че сме искали да го "гъбосаме" - сиреч, да го подхлъзнем. е му достигнаха силите.

Щеше да остане историческа личност, което е очаквал през целия си живот, и нямаше да го потулят като експонат в музейна зала сред леджосани керамични парчета, ако беше се посветил докрай на земеделската идея.

Невероятното съглашение между БСП и Симеон Кобургготски през 2001 година като лавина отнесе всички лекомислия.

Оттогава насетне не му оставаше друго, освен грижливо да се подрежда снимките, направени по света, и от време на време да изпада в ролята на мърморещ настойник, по своя воля, до окончателната безнадеждност и угасване.

Срещите ни са случайни - на промоции или възпоменания. Всички злословят срещу него - от Пинчев до Мозер и шепата духовно безпризорни емигранти.

Нищо не го застрашава. Но романтичното е подменено от прозаичното и скучното като прехвърляне на броеница. Представителният респект бавно, но неотменимо се топи. Довчера значимото се покрива с печална патина.

Продължавам моята изповед за хора, с коио вървях през нашия държелив земен преход с чувството, че ще помогнем на народа си, като потърсим отговор на въпросите кой създава законите, кой отговаря пред тях, кой трябва да управлява в безпощадния отрязък във времето.

И животът на Иван Стефанов Драшков, както на повечето от приятелите ми, е започнал в труд, бедност и съпротива още преди 9 септември 1944 в родната Летница, Ловешко, която се помни с бунта срещу десятъка в края на по-миналия век. Носи името на своя осиновител, сравнително заможен човек от Габрово. Рано е открит, че може да се привързва към организация, позиция и отечество. И той беше поел присърце мисията на Земеделския младежки съюз, заради което го изключват от Свищовската академия развилнелите се довчерашни съюзници от партията и РМС. Остана си неудържим, стихиен, открит, борбен и шумен като водопад срещу всяка формула за господари и ратаи, срещу гаврата, че "властта произтича и принадлежи на народа".

Убеден и самоотвержен, винаги обтегната тетива, той не се подвоуми в защитата на принципите нито пред писъците на съвсем малките дечица, нито пред залостените врати на затвора. Затова политическият пост при нашите условия е чест и достойнство.

Имаше и миражи като всеки млад човек, но можеше и да направлява, дори търпеливо да възприема доводи. Участта да попадне в организация с много месии, които трудно припознаваха своите и раздаваха присъди за всяка еретична мисъл, понякога го потискаше. Оскърбяваше го всеки покровителствен тон. С това наранимо сърце той страдаше, но никога не съм го забелязал да ликува при чужда трагедия.

Общите ни цели, близките духовни интереси и личната взискателност са в основата на нашето взаимно доверие от петдесет години. В политиката не се говори за обич и омраза, а за обществени процеси и участието ни в тях по затворите, навън и в парламента.

През годините какви ли не опити си правеха с нас ключарите в препълнените затвори. Ту ни отделяха от възрастните, че лошо ни въздействат, ту ни събираха. По-често се случваше обратното - ние ги въвличахме в разни протести, стачки или възпоменания за убити другари. Неговото енергично участие и доказана почтеност ще изправят потомците пред още едно свидетелство за последиците от предателството в лта, за разместването на партии, движения и цели народи върху "голямата шахматна дъска".

Това ли беше единственото решение след толкова легенди из Родопите, Средна гора, Странджа, стария Балкан?.. Да ни изоставят!

Да очакваме утешителни сънища!

Спомняте ли си онази ученическа закана от колоритния Петър Берон в парламента към представителите на БСП? "Внимавайте в картинката!" Поводът не беше важен, но Берон беше председател на НКС на СДС и утрешният при изборна победа министър-председател!Функцията на всички тоталитарни остатъци е монотонна, завоевателна, жестока, жалка и презряна. Берон беше обявен за сътрудник на ДС с участието на Луканов и на Желю Желев, за съжаление, само една година след създаването на СДС! А такава мъгла не се вдига с десетилетия.

На 12 декември 1990 година се проведе избор за нов председател на СДС. Предложени бяха Стоян Ганев, Петър Дертлиев, Петко Симеонов, Александър Йорданов, Филип Димитров и други. След няколко тура на гласуване за последно състезание останаха Филип Димитров и Александър Йорданов. Дотогава участвах с празен лист и общият резултат бе 7 на 5. Поради отсъствието на Милан Дренчев трябваше да гласувам и за БЗНС. През всичкото време се колебаех. Не одобрявах Александър Йорданов, а Филип не познавах извън сянката на Александър Каракачанов. Не се включваше в шумни препирни. Добре, че смелостта не се измерва с децибелите на гласа! Не изглеждаше общителен. Мисля дори, че се чувстваше малко пренебрегнат от Каракачанов и Владимир Сотиров - "земеделците с висше образование", както ги наричаше Дертлиев. Беше на далечно разстояние от моята вътрешна убеденост, че е нужна една осветлена личност за високата длъжност. . Та той изглеждаше едва ли не попаднал в неподходяща среда! Приличаше на човек с убита вяра, равнодушен, апатичен - близко до едно известно заболяване. Трудно се откриваше разрядът му на общественик, който може да отгледа и съхрани преданост към идеи, с които да разшири доверието. Дали ще го движи дългът на правник и управник! По-скоро ти вменява грижи за лекуването и спасяването му. Имаше способност впечатляващо да мълчи.

То при политиката наистина чувствата са излишни, но пък чак толкова необщителност в онова възторжено ежедневие! Никой никого не е насилвал да действа и поема рискове.

Не зная дали симулираше, или още нямаше сили да излезе от духа и терзанията на "Явочник" (!), но това подведе бай Петър да ме убеждава:

- Ти ни държеше в шах до момента. Нека изберем Филип, че е безличен.

- Но Сашо е открит и предвидим!

- Сашо е спонтанен, с високо самочувствие за емблематичност и ще ни създава много ядове.

 обре. Ще гласувам за Филип с надеждата, че с услужливата ръка на неговия адвокатски Бог няма да превърне НКС в основно поле за тъмни уговорки и сделки.

И възвестихме избора на новия председател с осем на пет гласа!

Не казвам, че действаше неетично, но защо още първата седмица Филип димитров стана неузнаваем. Изплуваха надменност, обидна назидателност и агресивност. Прекаляваше с удрянето на звънеца на шестия етаж на "Раковски" 134 - по-силно и от Николай Тодоров, когато изпускаше контрола върху заседанията в пленарната зала на Народното събрание. Вече не се съмнявам, че решимостта му беше театрална. Яно, че избиаше комплекси. Нямаше ги сдържаните дарования, когато уж носеше нещо масивно, цялостно, скромно, християнско, а поведението му бе отстъпчиво до мъдрост. Стана министър-председател и прекърши надеждите, които СДС внесе, а Иван Костов по-късно окончателно съкруши и принуди на заупокойна молитва цял народ. Оттога ва до днес не съм чул някой да е казал топли думи за него. Най-нежните са: "Филип - дългото изречение", заради трудното проследяване на "мисълта" му. Представленията си приключи с оставката в ООН като представител на България в знак на протест срещу избора на Георги Първанов за президент.

Съжалявам само за моето лекомислие, че с гласуването си осигурих някога този фрагмент в експозицията към сезоните на прехода в нашата история, като не успях да разпозная едно лице с обременени сетива.

А колко леко се пътува до душата на откритите хора!

И толкова лесно се пише за тях!

Организациите, с които учредихме СДС, общо взето, бяха републикански по своя характер или още се страхуваха да изявят същинската си природа. Появиха се гласове за възстановяване на Търновската конституция като вариант за осъществяване единството на нацията. Не допусках, че това е завоалираният подтекст за връщане на монархията. Но когато д-р Желев стана президент, на едно от заседанията на политическия консултативен съвет йеромонах Христофор Събев с подкрепящия го поглед на Стефан Савов си позволи в прав текст да предложи ревизия на референдума от 1946 година. Изпаднах в опасна степен на ъзбуда, на която обикновено казват лудост. От стената ме гледаше Апостола - нашата азбука, нашият законодател и силата, която поведе българина към нещо красиво, благородно, велико и мечтано. Изведнъж се почувствах заобиколен от разни мистификатори, безотговорно тръгнали да повтарят парадоксите в Историята.

- Дотук с мен, господа! - простенах и поех към изхода. - Митко, почакай! - възпря ме гласът на д-р Желев.

Опита се деликатно да отклони напрежението, като се обърна към еорги Спасов:

- Публикувайте в "Демокрация" историческа справка за стореното от монархията.

Публикациите в няколко броя на вестника бяха като изцедена и пресъхнала хроника. е успах да спестя хапливата закачка към Георги:

- Та ти си поет! Не можа ли да вложиш малко жарава?

Бог да го прости!

Повече не се вестнах и не участвах в заседанията на НКС на СДС, нито на политическия консултативен съвет към президента. Нямах нужда от такова знаме ни на тъмно, ни на светло, което ме отдалечава от възприетите принципи за държавно устройство.

Отлюспванията започнаха много по-късно. Тогава все още председатели на партии и движения, повярвали си, че внушават респект, екзотично се кичеха с всевъзможни финтифлюшки и раздаваха визитни картички. Така устремени, всеки срещу своя враг, явно и задкулисно, те минираха ръководството на СДС, в което не се утвърди оранизационно и политическо равновесие. Продължи разпадането, наситено с недоверие, гняв и закана под събиращите се градоносни облаци.

И понеже стана дума за д-р Желев, ще продължа откровено и отговорно. Кой какво е чувал един за друг, считам за маловажно. Няма да се намесвам в релационната му теория за човека, неговите философски прозрения за материята, свойствата, явленията; ще хвърля поглед към хладното поведение на политика в онова време, което някои историци в своите анализи нарекоха преходно, а други - епоха. И няма да го съпоставям с никого пред мисълта, че дойде закономерно, в причинно-следствена връзка с тиранията, лагерите, затворите, разселването и разстрелите. Не го наричам философ, политик, дипломат. Не поднасям и признателно панегирическо слово. Опитвам се да го схвана като въплъщение на по-голямата част от народа през годините на мълчалива съпротива и страх от изявления, интервюта, речи и книжовна дейност, от които ерозираше тъжната и пропукваща се система. Търся добродетелите му, на които толкова интелектуалци се довериха и го подкрепиха в усилията му за промяна. Тук трудно се вмества въображение. Миналото беше само история, която трябваше да се осветли; затова не натрапвам личното общуване.

Говореше ясно и достъпно уж, а винаги се усещаше и подтекст, особено в премълчаването. Не личеше съпричастност в поднасянето на идея, а се оказваше дълбоко, антично ангажиран. Нямаше емоционален, взривоопасен изказ, който да ме рабне, но имаше логични обосновки, които ме задължаваха да разсъждавам. е беше обстоятелствен. Невъзможно бе да забележиш и вълнение. Нямам спомен и за властен императив като при Филип имитров и Иван Костов към обкръжението от дирижирани и истински бунтовници, но не забелязвах и отстъпление на разните преговорни маси. Знаеше какво иска. Ние събирахме тревогите и му давахме подкрепата си.

Не показваше кога е наранен в онези години на възторзи и завист. Ще го ругаят и отхвърлят като философ и политик, но е невъзможно да принизят неговата нравствена мярка и мястото му сред всички нас. Имаше сили да прави околните по-търпеливи и по-добри. Д-р Желев се показа най-убедителен в политическите конструкции за бъдещето на България. Понякога у него надделяваше седесарското отношение, което замъгляваше държавническото, но имаше цялостно присъствие. Може да е преживявал вътрешен драматизъм, но това ще го докаже само неговото откровение някога. Дъжен е да направи преоценка и поеме своята отговорност за пропуските на Кръглата маса и по-късно досежно икономическите и в частност аграрните проблеми, което затлачи окрупняването на земята с десетилетия.

Преоценката ще бъде още един белег в защита на държавника Желев, което ще премине през съзнанието на българина. Неговият престиж не израсна в противопоставянето, а в компромисите. Не му трябваха тайните от политиката за миналото, нито заговорите за бъдещото развитие. Народът ни беше достатъчно разединен, за да не възникне идеята за единение. Не всичките му формули за идното развитие се оказаха точни, но основните политически са безспорни, стига да не забрави, че преди него имаше Никола Петков, който прогнозира края на тоталитаризма. И своя.

На пръв поглед незабележителен при контактите с европейските държавници, което не един амбасадор се опита да ни внуши, той показа удивителна осведоменост за нашите и световните проблеми. Продължаващите междулечностни връзки с всички държавници на Балканите по негова инициатива са потвърждение на усилията му за разбирателство в големия еволюционен процес. Той не философстваше, а правеше мащабна политика. Това затвърди мястото му на първия ред в един съдбовен отрязък от най-новата история на България.

В неговото дело ще намираме още много белези, които ще го свързват с достолепието на свободния българин.

Петър Дертлиев, един импулсивен ученик, проходил в социалдемократическите клубове с ежедневен влог в Историята за разлика от банкерските чеда!

Един младеж, пренебрегнал нуждите на семейството и своите лични, преминавал през прокълнати места към високото, откъдето се вижда надалече.

Един студент, който зове на отпор срещу попълзновенията на монарха към личен режим!

Един мъж, вселил в себе си и куража, и протеста, и дълга, и волнодумеца, и нежния съпруг, и принципите за достигане на социалната държава, които заявяваше пред целия свят!

Един арестант, който не вирееше на свобода, а там, където има насилие, господари и предатели, мотивиран не от побоищата и страданията, а от педусещането на гражданското общество!

Един затворник, с когото можеше да се говори за литература, изкуство, философия, икономика и за всичко, което е втъкано в човешкия бит!

Един депутат с вулканично слово, който започваше и приключваше всеки ден с информация за степента на безработицата и инфлацията, с мисълта за бедния народ, деформиран от очакване друг да му поднесе нещо или всичко наготово!

Един независим дух, най-робски привързан към своята Партия и Родина! Дали с такава любов други стигнаха до низвергнатитеПартия-Държава! Той изпреварваше с половин век!

Една внушителна воля, наситена с оптимизъм, поела голям дял от заветите на великите българи, която не се стряскаше от клеветите!

Една романтично монолитна, респектираща биография, от която опонентите се смущаваха, а поколенията ще изучават с благоговение и поклон!

Един политик с визия за солидарност и справедливост, който си отиде неразбран и наранен и когото искаха да дискредитират, когато беше най-популярен, като му предписаха смъртта на много репресирани.

Коментарът е за вас!

Много преди мен и по мое време с малки изключения проблемите от обществено-политически характер у нас са се решавали в полицията. Там се отглеждат заговорите и елиминират неудобните дейци. Затова пътеките до прокурори и съдии, до затвора не обрастват с трева, както в някои скандинавски страни през последните 150-200 години.

Политическите организации се съхраняват по родова и приятелска линия при едноличните режими. Раздвижват се по време на местни и парламентарни избори. В моето село най-убедително и продължително са се представяли земеделците, сговористите, отчасти демократите, а след Девети – комунистите по разбираеми причини. Не се преплитаха интереси за служби. Къде ти управленски персонал, за който да се боричкат! И при най-чувствителните колебания за кметове и съветници ги съюзяваше надеждата за по-спокойни дни. Гледаха кандидатите да са дружелюбни и лични стопани, с авторитет. Та нали който не може да се справи у дома, не може да ръководи и селото. Ще злепостави и движението, към което принадлежи.

Най-престъпно се прояви управата след преврата на 9 септември – взе много жертви, за които е отбелязано на друго място. Нещо мътно, враждебно и жестоко се изсипа!

В политическата динамика на Каравелово, наред с Бакалите – сговористи, Шаламаните, Зокарята и Черневците – земеделци, Кожевците, Маровците и Илювците – комунисти, се подвизаваше и един радикал – Стоян Чокоев – онзи, който снабдяваше магазините на потребителската кооперация “Пчела”. Чувах много закачки по адрес на радикала, както и за цялата им партия. В Карлово членовете й били 18, а на изборите за Шесто велико народно събрание през 1946 г. подадените гласове – 16! Дълго време си издирваха изменниците. Това не попречи на водача на могъщата организация Пенчо Костурков с подкрепата на 620 души от цялата страна да стане не само депутат, а и зам.-председател на Народното събрание. Партията им не достигаше да попълни службите в Министерството на железниците, за което се бяха абонирали много, много години. Интересен феномен са в нашата политическа история. Радикалите усвояваха най-пълно всичко от управленията през целия отминал век – още преди да се притекат на помощ на Партията-ръководителка. У тях е заложено прозрението да напипват идващите. Присламчват се безпринципно, но рационално. Изживявят се като месии дори в нашето, най-новото време. Спомнете си Елка Константинова, Александър Йорданов, Михаил Неделчев.

Имам усещането, че ще получат епилептичен припадък, ако не са във властта.

Получих покана да участвам в конгреса на Българския антифашистки съюз на 29 ноември 2003 година. Председателят Велко Вълканов ме предложи в проектолистата за член на Националния съвет на БАС. Делегатка на видима трета възраст - Кличева или Клинчева, активирана от някого, декларира, че ме познава като син на полковник от фашистката полиция и възразява. Незабавно, поривисто, със завидно старание подема припева, че съм антикомунист, поетът, земеделецът-фракционер, антифашистът, който е срещал фашист в илюстровани списания, Драгомир Шопов.

Да, господин Шопов! Аз съм антикомунист. Апропо, комунизъм имало ли е! Ако коунизмът бе онова, продиктувано от Сталин и прилагано от Антон Югов, Бачи Зеев, Никола Дворянов, бях и ще бъда антикомунист! А вие какъв комунист сте? Или скандирате в залата по поръчка? Това ли е "сричка от небесно слово"!

Пазя спомена за възторга от онзи комунизъм за братство и равенство, отразен в писанията, заради който загинаха хиляди младежи.

Но не мога да бъда друг освен антифашист! Първите жертви на фашизма са наши, земеделци.

И Александър Стамболийски!

Изписвам името на Великомъченика единствено и на нов ред, защото не е само наш. лександър Стамболийски е на България!

Жал ми е за вас с онази другарка и за всички, които са мълчали пред вашите шизофренични видения, пред вашата неизмерима страст да посягате върху човека според вашия комунизъм. Няма да изреждам потресаващи изяви на неизцелимата поквара и свяст. Само ви поздравявам като творци на удобни биографии. Подобава ли на поета толкова наглост? Озадачен съм от застрашителните до престъпност размери. Мъж с претенции за политик води, не партизанства.

И аз живях тук. Повечко. Зная как се ставаше член на партията: заради децата - да не ги спъват, да могат да учат, да избират работата си, да ходят из чужбината, да видят свят, да несе обричат на изпитания.

Другите деца дали не са искали да учат!

В паузата след разгорещената дискусия преди да се премине към следващата точка от дневния ред насред фоайето Велко ни срещна с бдителната другарка и я попита пред мен:

- Ти наистина познаваш ли Баталов?

- Да. Познавам го.

- Ето, това е Баталов! - И ме представи.

- Ааа, не е този - захвърли собствената обемна информация. А лицето й се превърна в някаква неопределена потъмняла гримаса, леко потрепваща от замърсената психика.

При такива случаи от мен се показва още един човек и крещи: "Такива като вас опропастиха партията, ще опропастят окончателно и БАС, и изкусителното на комунистическата идея."

Героинята на деня избяга и хлътна зад най-близката врата. Не успях да й припомня как е присъждал един наш хан преди хиляда и двеста години. Изоставям засега комунистическата задушевност. Те така се реформират!

Има ли смисъл да питам в кой век живеем?

И все пак Шопов е приемлив донякъде, защото е открит. Да разкажа ли какво е правил друг антифашист, който с години беше измежду първите двама-трима в йерархията на БЗНС?

Когато замислял да превърне някого в играчка, просто да се позабавлява или смачка, отива при Георги Трайков и му нашепва: "Другарите от службите (разбирай ДС) настояват еди-кой си от областното настоятелство да бъде понижен, уволнен или дори изключен." И поема благословията на главния да съдейства. След това пък отива при другите, при "службите": "Другарят Трайков ви моли да улесните еди-кого си да бъде устроен в града, в театъра, в столицата..." Дадено! Щом другарят Трайков така е преценил...

се в тази деловитост по установената гнусна формула разиграва кадрите на организацията за някакъв келепир и става "човекът, за когото няма преграда".

Съжалявам, че въвеждам принудително и високонравствените бранители на корените древни да прочетат този малък епизод, наситен с окаяни антиподи от нашето ежедневие. Но ще си увредя и поглед, и разсъдък, ако отмина. При такава самоотлъчка няма да бъда аз.

- Името ли? Ще го познаете. Той е още между нас, но вече с дребни, много дребни мунафлъци.

За какво ли не се дискутира на този свят! И кой знае дали някога човекът ще успее да си отговори задоволително поне на основните житейски въпроси! Ето, още сме тук на земята. Хайде да помислим и поговорим за този ден, без да размахваме заплашително ръце и изричаме оскърбителни думи. Ей така, открито, без преструвка, очи в очи. Не зад гърба, когато човек има възможност да се самозабрави и няма сили да превъзмогне липсата на обективност. В личен план понякога се питаме: “На кого приличаме?” Опитвам се да си припомня, но почти не идват дни да преценим себе си и прибягваме до най-лесното. Едни казват – приличаме на предците, други – на времето!

Последните думи асоциативно ме свързват със замайващо високия Апостол и онова: “Времето нас обръща и ние него обръщаме!” Излиза, че предците и времето са плът и битие на движението. А ето, че неизбежно тук се вписват преминалите през земята и духа ни азиатци, византийци, латини, турци, немци, руси, а отскоро и американци... На кого сме наследници? Кои са носители на осъзната отговорност, а не на наложена, защото при някой не може и дума да става за каквато и да е отговорност. При кои моралът е всекидневие, а не сезонна прищявка? Кога богатите наистина са имали роднини и приятели? Та те навсякъде по света още се отрупват с високомерие и злъч. Да има по-жесток товар от този?!

И божествата им нямат голяма разлика. Дали са от камък, дърво, жив партиен или държавен секретар, все е шоу, провеждано от всезнайковци в мъгла от словоухания за близкото утре или за далечното там – горе! Къде да се намери мъдрост при такова унижение? Като си покрещим на площада! Но на него нищо не се решава! Само се чува по-високо, но ехото заглъхва ... и всичко започва отново.

Ако Божият промисъл е отредил човещина между хората, защо още не е пренесена? Не говоря за политически доктрини, а за човешко достойнство. Доброто е същност, а не усилие, преходно увлечение и страст. Доброто няма нищо общо с гнусната сянка на заговора, на пистолета, властта и насилието. И какво от това, че Историята не познава случаи, при които успешно да е заличена памет и съвест!

Откакто е открит паметникът на Стефан Стамболов в градинката срешу Военния клуб, където се разигра “героизмът” на софийските дисиденти, се опитвам да го приема като глътка въздух, като лекарство и гордост, а винаги отминавам покрусен, разгневен. Тази огромна цепнатина на главата натрупва обида, негодувание, дава знак за проклятие, мотивира за възмездие. Безнравственият саблен удар не излъчва мощ, светлина, жизнелюбие и финес, а превръща и най-кроткия темперамент в буреносен. А нали всяко изкуство като трепет на сърцето, като зов на чувствата трябва да удивлява, завладява и устремява към любов между хората! Поезия или музика, пейзаж или скулптура трябва да излъчват топлина, да внушават гордост, а не безконечно изтезание. Може ли от некролога да извира самочувствие и сигурност?

Главата на Стамболов в центъра на столицата предизвиква вцепенение. Децата онемяват. Защо героите трябва да убиват детската песен! Къде са прихоаналитиците? За какво отмъщаваме на поколенията? Това е съкрушително свлачище за детската душа! Меже ли да се мечтае пред тази смъртоносна рана? Оставаше да сложат и двете отсечени ръце в локва кръв! От там не минават само комити, обръгнали на такива сцени. Нали е градинка все пак, педя природа с цветенца и тревички, заиграват се деца! Както навсякъде по света, така и у нас децата разпитват, разпитват и винаги тръгват от грозните думи, от болката. Нека се опитаме да разберем какво битува в главиците им от среза, от това сатанинско дело, набучило на царския прът най-хуления за блудство, грабеж и тиранство, но и най-голям български държавник, ревниво предпазил нацията от чужда зависимост. Какво послание открива, какво ни напомня “Човекът-България” по думите на проф. Андрей Пантев? С тил към двореца, скулпторът е проявил единствено отправен историзъм – презрение към поръчителя–подлец и слугата–угодник!

Стамболов днес е на това кръстовище, но той никога не е бил на кръстопът като търпение и колебание, а е въгленът и волята на един народ за целокупно възраждане. Затова го намираме навсякъде! И между дръзновените хъшове, и между безпощадните екзекутори, и между мечтателите, и най-вече между строителите на съвременна, модерна България. Не е нужно да го търсим между светците, защото е политикът, който с драстични мерки създава обществено-стопански условия за бързо развитие, и прошката в този паметник е заключена като измерение. Тук ескалират бесове и се полага клетва, а бъдното се нуждае от нещо благородно, духовно силно, триумфално! Обединяващо!

През целия си живот превъзмогваме липсата на държавническо отношение към селяни, работници, интелектуалци. Истинските мъже няма да се разделят до последния си ден с тихото дръзновение пред участниците по вертикалата, която най-често отвежда до самозабравянето и “Приказка за стълбата” от Смирненски!

Това, че препатихме толкова и натрупахме много трудни откровения, значи ли, че преживяваме идейна катастрофа или улеснихме малцина да изградят своето измамно благополучие?

Поизморих се, но като неизлечим романтик или наивник все още вярвам, че някой хубав ден ще сборуваме всичките парчета.

Животът ми премина между юмруци, но мисля, че съм психически здрав, че мога да се грижа за своето равновесие. В компромисите ми да не се търси демагогия, а кауза на съюзник. Предубежденията на някои от заобикалящите ме няма да се наложат върху убежденията ми. Не познавам рецепта за водене на политическа борба, но зная, че там, където има интриги, клевети и заплахи – няма политика. На какво да оприличим гръмогласното преминаване на автори и ключари на досиета към нови доверчиви господари, освен на мафиоти, часовете на които са потопени в безсмислици и безотчетни каси.

Каквото и да говорим за миналото, трябваше да поемем задължението си за бъдещето, а ние още надничаме в психологията на най-ниските страсти с гласа на гнева и омразата. Осъдихме насилието, оплакахме мъчениците, а не почерпихме поука.

Искам да не останем извън кръга на идеите за единство на нацията, да отместваме границите на ограниченията и чувството за дълг да не отстъпва място на елементарните пориви.

Това е животът - копнеж и съпротива!

Нарасна дистанцията от моето появяване на земята. Вече не търся работа, а за гроба ми ще се погрижат други. Всичкото време е мое, а все по-малко се чувствам свободен. Измъчват ме дори най-дребните изкушения, на които съм се поддавал. На моменти имам усещането, че е отпаднала нуждата от мен, а продължавам да се самоопознавам. Опорните ми точки се срутват една след друга, а с всичките си социални чувства понякога ентусиазирано продължавам по пътя на жертвите – далече, далече от покорството и пълзенето.

Уморен съм от много празни приказки и премеждия, а се напъвам да бъда насъщен. Рано подчиних своя живот и непосредственост на другите и винаги напомнях да не очакваме поличба, а да сме готови за сблъсъци. Затова ми е толкова трудно да забравя талвега на времето с разрушените надежди и униженията, и раните.

Когато съм буден, потъвам в размисъл за обществото, доколкото ми е възможно, и продължавам да питам – що е това спокойствие?

Като юноша още срещнах в лавиците на домашната библиотека и Херодот, и Омир, и Светоний, а чрез тях и всичките кървави символи през хилядолетията, но трябваше да минат стотици сезони след моята първа майска пролет, за да разбера, че “най-малко са се променяли хората и то в посоката на лошата страна”. И “стоманеният юмрук" на Държавна сигурност не попречи да ме сграбчи вихърът на илюзиите, че много скоро ще бъдем достолепни за доверие и обич. Стори ми се, че през деветдесетте години с “нежната революция” докосваме бъдното, а се оказа че забравихме задълженията си.

Искахме само права!

Обзети от ентусиазъм, ние надничахме в примамливото утре с други очи. Различно усещахме напрежението. Може би сгрешихме с отказа да участваме в първия кабинет на Луканов и лишихме Съюза на репресираните от възможността за намеса в развитието на новоориентираната икономическа и политическа програма в името на една активна социална диржава. Ръководството на Съюза на репресираните настояваше да се поеме тази отговорност. Даваха ми за пример участието на Церковски в управлението след Първата световна война, но аз прецених, че зле ще се изтълкува, невъзвратимо ще изгубим доверие, ще ни обвинят в предателство. Пък и кой не знае, че след такава разруха, когато Луканов ни захвърли на стихията на пазара, е почти невъзможно да се изпълняват социални решения! И ако в момента ревностно ни превъзнасят, то утре разгневени демонстранти ще се насочат към нас – новите властници, ще възникват нови и нови локални и глобални проблеми. Годините на съпротива няма да ни препокрият. Ще се окажем изпаднали в нова голяма, силноискряща рискова фаза на прехода. В такова време диктатът на живота изпреварва и поетите, и идеолозите!

Имахме ли нужда от самозалъгване, когато по улиците се надвикваха пияни и опиянени, тръгнали по инерция? Загрижен бях повече за Клуба, отколкото е изглеждало, за да му отпусна края.

На фона на боричкането за политическата власт по-важната, икономическата се наместваше на тъмно. Избуяха разни прекупвачи, посредници, рекетьори, приватизатори, наркотрафиканти – от клоуна до високите етажи на изпълнителната власт, и се включиха в големия кръговрат на корупция и ограбване. Ежедневната хроника загъмжа от пожари, атентати и демонстративни убийства. Страстно се подготвяхме за васали и длъжници като утрешен американски протекторат. Един цял народ попадна в бездната на далаверите, където се разпореждат хора без душа, отдалечени от хуманитарните идеи за справедливост. Какво от това, че много често се обръщаме назад с повишено самочувствие на българи, убедено поели пожизнения ангажимент за проблемите на обществото, за утвърждаването на достоверна демокрация, преминали по време на горнилото през най-свободната човешка зона – лагери и затвори. Ние отсъствахме при разместването на собствеността. Властите не овладяха икономическата емиграция и лишиха родината от социални фондове с всичките последици. Не се вразумихме да работим заедно, а само изписахме имената на продажниците на България.

И номинирахме за трагичен герой единствено Тодор Живков. А забравихме виновниците за геноцида! На всичко отгоре нашето земеделско разцепление стана нарицателно и беше подложено на ежедневен ироничен оборот в политическия език на опонентите. Медийно присъствие и сега имаме само когато покажем нещо забавно, някакво шоу.

При тази потискаща политическа панорама израстнаха внуците ни. Можем ли да им предложим еталон, освен доверието, че те ще очертаят своя нов обществен пътеуказател под трицветното знаме с приоритетни задачи и баланс на интересите за следващите десетилетия на Двадесет и първи век.

И с това да останем техни съвременници!

С доверието!

 Промоция и автографи на книгата "Строго открито", 2005 г.