Историята в личен разказ





8

към началото

МОИТЕ СЕЗОНИ

 

ДИМИТЪР БАТАЛОВ 

  

Всяка от многобройните партии в Парламента носеше своя основен учебник и своята проекция върху утрешния ден. Властовите функции се упражняваха от БСП, а тя се опитваше да строи демократичен социализъм с човешко лице с нескрита надежда за подкрепа от Русия. Но и там ставаха странни неща. Сякаш не съществуваше. Потъна в жестока криза. Някои пишман-политици поискаха дори да я съдят за дълг от 100 милиона долара. Ние не управлявахме. В биполярните условия ние предлагахме, но все на външни роднини се надявахме да ни направляват и спасяват едни на Русия, други на САЩ. Тази обърканост на българина не е от вчера. Да напомням ли думите на Апостола? Какъв национален асонанс можем да имаме, докато сме подвластни на всевъзможни тенденции, химери и легенди!

И когато от кориците на луксозни списания вместо национални герои се усмихват американски рейнджъри!

Те пазят Америка! Утре, може би и от нас, ако не коленичим! Ако се изправим и не се предадем! След предателство!

 

Изворите на желанието ми да се посветя на тази дейност бяха много. Мълчанието е силно и красиво, но как да премълча, че организацията на Земеделския младежки съюз излезе напред, разтърси въображението ми, направи ме свободен, независим и възмъжал. Идеите за народовластие, които споделях открито, ми внушиха преклонение, възправяха ме на редица преследвания, превърнаха ме в могъща смесица от чувства, енергия и молитви. Тогава нямах усещането, че посягам върху спокойствието на баба и дядо, на всички в голямото семейство, дори на Мама там горе. Политика и спокойствие по наше време бяха толкова различни понятия. Не се и опитвах да бъда друг. Въжделенията ми не се подаваха на миграция. Не вървях насила. Пропътувах повече от половин век в злополучие с детелинката символа на щастието! Угодниците няма да ме разберат. Ще ме разбере онзи, който се е опитвал да изпълнява своя дълг. Не воювах, за да се утешавам след унижения или побой. Украсявах упованието си с позиви, диалози, стихове, есета, които и днес раздвижват старостта ми в дългите будни нощни часове.

Продължавам да упорствам, че който не намира време да помисли за другите, не бива да се допуска до обществена длъжност. Той не може да се освободи от личните си егоистични чувства. На такъв човек самолюбието е в повече. Той не може да служи на убеждения, на народ и родина. Своя начин на живот той желае да превърне в норма за околните, а властва ли, ще вплита амбициите си в държавно-правни атове, най-често в противоречие с основния и с конкретните закони. И в този съзидателен Храм ненадейни избраници по прибързани партийни каталози правеха всичко възможно да бъдат забелязани. Зад микрофона и пред телевизионните камери се разиграваха спектакли от известни и неизвестни артисти. Всички се движеха празнично и самодоволно. Лекомислие, недоверие, пристрастие и закани просмукваха атмосферата в пленарната зала, парламентарната група и Координационния съвет на СДС. Ентусиазираното опознаване в началото с показни ценности премина в наемничество.

"Това ли е духовният релеф на нацията?", се питах неведнъж, разпъван от горчилка и страдание.

И все пак - на фона на отчаяните битки с оръжие на много народи по всичките посоки на света за изхранване и възстановяване на свободата, щеше ми се да повярвам, че двубоят с огнестрелната стомана у нас приключи, че сражението ще продължи с идеи и социално-ангажирани действия диалогично, интелигентно, образовано. Оръжия, което не ръждясват, които развиват ума, а промените протичат в мир и водят винаги към по-добро. Едно оръжие, което превръща пустеещите земи в градини, в селение на сладкопойни птици неприемливо само за черноборсаджии на човешка кръв, които жестоко и коварно разнищват народи, усвояват територии дори в идеализирания Запад. Такова бляскаво знаме издигах срещу разрухата през целия си живот и денем, и нощем, в болка и в радост, с цялата си пожизнена разточителност. Вярата ми, че свободата ще отдалечава от безнравственост човека от миналото, не ме изостави, не ме превърна в бездушен наблюдател, обездвижен готованец, паразитно самотен и с нарушена свяст. Още ли е необходимо да се доказват социалните теории, че времето на труд и сговор като предмостие на успеха никога няма да отмине? С такава либерална визия създавахме общността на СДС и се изправихме срещу беззаконието, влязохме в публичен контакт с хиляди хора в села и градове, а после в парламентарната зала на Народното събрание повишихме глас срещу закостенелия шаблон и всички дефекти на дотогавашната епоха.

За съжаление, не се хванахме еднопосочно и жилаво, с ръце и сърце за спасителните задачи в този прекрасен живот, когато повечето от послушниците на партийно-секретарския режим бяха изпаднали в статус на паника.

Кой определя постижимото в една организация, ако не ръководителите? Познавам цялата национална и земеделска история, а не мога да си обясня много от протичащите моменти. И дядо, и тате ме обучаваха на човекознание, но вгледан в делника на всеки от съюзниците в коалицията, се убеждавах, че са се заели да ни представят, нас, земеделците, в негативен образ. Значителна част и от БСП, вярна на своя антиморален стандарт, подготвяше нашата екзекуция. С две думи, продължаваше нашата стогодишна обсада от угроза и смърт.

Четиристотин депутати и около двеста гости, ведно с нашествието на коректни и на раболепни журналисти, се изпречваха пред очите ми всеки ден. В пленарната зала се заизвива теоретически новата политическа и икономическа спирала, за която нямахме исторически пример. Патетика и ярост с ръмжене и размахване на пръсти се натрапваха предозирано.

Целият този драматизъм като по стар сценарий и жалки напъни за инвенции жестоко ме изтезаваше, а БЗНС не успя да прояви воля и да открие своята катарзисна личност, която да респектира с жест, глас, култура, мъдрост и поведение. Правех всичко възможно да бъда по-близо до себе си, а не до Милан Дренчев, който имаше дарованието да огорчава, дезорганизира и съюзява с невежи решения. Зная, че не е лицеприятно да го казвам, но това ни пречеше, отклоняваше ни от средата, от корена. Вместо да обезоръжаваме наемниците, обезсърчително разнищвахме себе си. Внимавах да не се изгубя, да не изпадна във вътрешен конфликт.

Колко отговорно е да бъдеш депутат и колко безотговорно да изоставиш хората, които са ти повярвали!

При истинската любов има само любов! Друго няма!

Моята любов е народната воля, която ратува за парламентарна република и за Конституция, продуцираща социална справедливост, недопускаща конюнктурни правителствени декрети, които накърняват правата на личността. А що се отнася до шушукането република или монархия, отново напомням, че тази част от Историята, обърната към бъдещето на България, се е състояла през 1946 г. Възхитителните дарби на нашия народ не са състояние, а темпераментен процес, в който човешките измерения се намират при всяка политическа стъпка в материалната и моралната посока.

Промените, които настъпиха, не ме убеждават, че се отдалечаваме бързо и решително от сегрегацията в обществото. Пътувам през миналото, сравнявам и се подлагам на нови изпитания. Опитвам се да съчетая теоретическото с политическото като контакт и отговорност, с надежда, че подкрепям развитието и се докосвам до бъдното, когато потомците няма да познават отвратителната употреба на насилието. След време народите сигурно ще изоставят идеологиите, но досега съм на друм със земеделската. Вървях с убеденост, че тя не развращава, не раздвоява, не разколебава, не отчайва, не наранява, че прави хората открити и смели, непримирими и силни, внушава обич и трудолюбие, загриженост за данъкоплатеца като суверен и законотворец.

А истинският суверен не завладява. Той разширява обществените услуги, решава държавните проблеми и защитава национални интереси чрез контрола на институциите по най-добрия модус.

Преди 58 години, когато пожелах да ме приемат в Земеделския младежки съюз, не съм се замислял върху каквито и да било идеологически различия и параметрите им. Прегазени са очакванията за по-добър живот след войната, Съветският съюз за по-малко от година премести доверието ни от братската прегръдка и митът Дядо Иван се разби. Завладяваше ме информационният поток от непосредствения контакт с моите съселяни уморени, опърпани и угнетени. Тогава хляб, олио, обувки, платове, трикотаж и други продукти от първа необходимост бяха под режим. Произведеното едва покриваше задължителните държавни доставки, определени от местните властници. Житото се вземаше още на хармана според партийната принадлежност на стопанина му. Нарядната практика не възникна след преврата на 9 септември 1944 година. И преди се разпореждаха от какво по колко да се засади и по колко да се предостави на държавата. Спомням си с какво старание се наблюдаваше производството на тютюн Вержиния. Съгледвачи обикаляха нивите и съобщаваха кога да се бере. С помощта на немската фирма Хамза бяха построени стотици сушилни, награждаваше се изкореняването на розовите градини. Човъркаше ме отвътре, че ние, селяните, сме най-много, а нищо в държавното управление не зависеше от нас. Възприемах с гордост фанфарните възгласи, че България е велика страна след връщането на Южна Добруджа, че кръстникът ми е войник чак в Охрид, а моят приятел Дончо Кривошиев е ученик в Ксанти и ходи до Кавала и Бяло море, но ме притискаше съждението, че държавата е забравила бедния селски труженик. Все по-често заразпитвах защо става така и младостта ме причисли към един копнеж, който определи психосоциалната ми динамика, изпълнена с тревога за цял живот.

По въображаема бъднина ли беше захласването ми през онова далечно време, което също наричаха преходно! И тогава, както и сега, вместо между хората, благосърдечието беше забравено в лексикални справочници всред архаичните понятия. Не си поставяхме планетарни цели, а в свободен диалог да потърсим други решения на фамилната, съсловната и националната ни орисия. Като отговорни хора с търпение и надежда, с ръка в ръка прогонвахме отчаянието. И най-дребното, дори двусмислено антрефиле, достигнало до нас от европейския печат, ни окуражаваше. Отношението "човек към човека по византийски способ" се настани по-късно, когато се засили волята на институционалния авторитет, процъфтял при отсъствие на личен и морален.

Заченати сме в борба за хляб и свобода, но защо да воюваме и помежду си? Та нали между вероломните страници на фракциите се изнизва доверието към всички земеделци? Затова предизвиквах и се включвах в инициативи за земеделско единство. Не търсех индивидуална популярност в обществото, интересуваха ме принципите, а не елементите на властта. Нося убеденост, че сдружаването не е комбинация, а безпогрешен усет, здрав инстинкт срещу всички предизвикателства, че сдружаването не е по желание, а условие да достигнем мечтания обществен идеал.

По неведоми пътища у много хора се намериха купища пари. Възникна и борба за много пари. Възникнаха нови отношения, при които сиромашия ограничи възможностите на повечето, възникнаха нови форми на собственост и целият спектър на неравенството от клошара до индустриалеца и банкера. Новобогаташи започнаха да превръщат политици, а по-късно и цели партии в свои агенти.

Колко пари струват свободата на словото, теориите за свободния пазар, европейската интеграция, НАТО, когато все по-малко кофи за отпадъци по улиците остават на клошар!

Колко много хора влязоха в политиката за няколко седмици и колко излязоха от производството!

Запретнахме се за едно, а се появи друго чудо. Пред лъскавите входове се разминаваха политически и финансови парвенюта с набъбнали езици от еднообразни кръчмарски аргументи за всичко и срещу всички. И как се радваха, че ще могат да властват! Един подсъден смисъл на живот, лакиран с пренебрежителна усмивка. Има ли нещо странно в това? Не. Няма. Но има нужди, които не се залъгват и не се търпят!

Като си припомним края на всички революции, ще установим, че народите са се връщали там, откъдето са започнали. Към изостаналите проблеми отпреди революцията, колкото и нежна да е тя, се прибавят нови и силата продължава да е правна норма, а правото безсилно. Не правя научно откритие.

Нека си припомним вглъбено шествията, стачките, предводителите, ораторите и биографиите на най-енергичните д-р Тренчев, д-р Желев, Георги Спасов, Анжел Вагенщайн, Чавдар Кюранов, Георги Мишев, попчето Христофор Събев, д-р Любомир Павлов с брат си, Ивайло Трифонов, Петко Симеонов, Александър Каракачанов, Марко Ганчев - членове на БКП или синове на комунисти, отраснали в почивните станции на ПБ и ЦК, Министерския съвет, посолствата ни в чужбина. Придобили образованието си в елитни наши и чуждестранни учебни заведения, те осигуряваха и номинацията в редиците на всички организации в коалицията СДС, като се надпреварваха да аранжират структурите по своя воля. Възприемаха се като великани!

Зная, че ще ме отминават много от тях след тия думи, но не мога да отмина истината. Тогава говорехме за една или друга акция и никога за заплата. Само Иван Костов от известните по-късно ни попита колко ще получава.

В онзи силно изразен социален хаос воюваха помежду си и двата съюза следовниците на Никола Петков и на Георги Трайков, а земеделците по села и градове се отегчаваха от фракционерските тиради.

Много земеделци започнаха да се чувстват неудобно след Милановите изяви. В тях личеше само един необуздан стремеж за властното място. В началото поне БЗНС "Никола Петков" звучеше като ефикасно минало, но вече губеше обаянието сред хората и доверието им да упражнява ръководство на държавата. Земеделската идентичност ежедневно се размиваше в крясъците по митингите и вътрешните междуособици, което деморализираше обществото. Променящите се цифри при всеки следващ вот потвърждаваха изпепеляването. Исках да звучи най-убедително програмата ни за електоралния спектър на центъра, а то като цяло се превръщахме в атрактивно явление за медиите с побоищата на националните конференции, конгресите и пред съюзния дом. Не правя литературни портрети на Милан Дренчев и Ценко Барев, а политическите те сами си изваяха, като не покриха нито една мярка за зрели политици. И при двамата през ония години не е имало истинска координирана дейност, а критичните им оценки бяха махленски, лишени от обективност и завършеност. Не успяха да представят ни себе си, ни организациите.

Членовете на УС при Милан се държеха като гости не обсъждаха проблемите, не предлагаха идеи. На заседавията липсваха сърцати изказвания и това окуражаваше ръководителите с примитивен кръгозор в голямата съюзна политика, а много фракционери направо изгубиха земеделския си профил, което предопредели роенето. Историческите дадености не можаха да дефинират почтителни отношения и интереси. Пренебрежението и войната, която си обявиха главно двете организации, усложниха съдбата на БЗНС, а няма да е пресилено, ако кажа - и на България. Не съм създаден за политическо лицемерие. Още по време на Кръглата маса и след това тежко нараних Милановото чувство за самопреценка. Моята позиция се оказа на далечно разстояние от неговата и трябваше да алармирам или да напусна организацията. С човек на монолога не е възможно де се разговаря! Оспорвах и не подкрепях автоматично. Не съм участвал в заговори и преврати. Не само защото на превратаджии винаги се връща! Повече от половин век вярвах и вървях с мисионерите на най-доброто в организацията, които не се откъснаха от основното и най-вярно изречение в идеологията единство, мир, хляб, свобода, народовластие - та сега ли!

И нали сме само сечиво в обществения живот!

Ако сме истински народни синове!

Оттеглянето ще ме свърже с много мъка и усилия.

Както би направил всеки, и аз се вглеждах в обкръжението за надеждни приятели в идейното сътрудничество при открито и пълно доверие, когато търсим верните отговори на времето за днес и утре. Убеден съм, че ги открихме като проявихме достатъчно разбиране към оранжевите и посегнахме да обхванем големите политически задачи. Доверих се на онези, които намериха сили да надмогнат примитивния зов за възмездие. Установих, че мислим сравнително еднакво с мъжествения Васил Гьорев, с безшумния съзерцател, задълбочения психоаналитик и извисен с моралните си християнски принципи Лазар Дългърски за крайно десни и леви, за цялостното поведение на Милан, за омразата на Илия Данов, за колебанията на трети. Не се сгушихме, за да се съхраним по високото на организацията, а се намесихме енергично. Потърсихме съмишленици. Подкрепиха ни Иван Драшков, Иван Семков, Ганчо Ганчев, Дончо Ст. Дончев, Петко Огойски.

След много митарства по наше настояване се проведе среща с ПП. Поискахме да се разгледа организационното състояние на Съюза, проблемите, свързани с абонамента и редактирането на вестника, състава и екипното представяне на ПП и хода на разговорите за обединяването на всички земеделци. Това беше показател, че не търсим конфликт, а ни води мисълта за общите ни цели.

Обвити в безчувствената броня на необвързани с дълга, който са поели пред личния състав и симпатизантите, всички безразсъдно мълчаха.

Вместо да направят углъбен анализ на споделеното с тревога, бяхме подложени на масирана атака във вестника и на събрания в цялата страна. Заливаха ни с помия. Не съзнаваха, че всъщност така не помагаха на съюза.

Но ако за разединението е заплатено на някого, то утре други ще разпродадат всички фракции!

 

На 27 юли 1990 година седемте депутати-земеделци от Клуба на репресираните се обърнахме към всички дружби в страната с Възвание за незабавно обединяване. Ето конспективния му вид:

...Историята ни вика единни и мощни!

България ни зове за достойни дела!

Днес! Сега! Веднага!

Няма време за чакане и изчакване!

БЗНС има само един път обединение!

Днес! Сега! Веднага!

Нека гордо и достойно отхвърлим дребните сметки, личните дрязги и користни пориви!

Нека освободим душите си от недоверието и огорченията!

Нека братски си подадем ръце в името на потомците!

Днес! Сега! Веднага!

Избирането на ръководствата да става на основата на високия морал, безспорната интелигентност, ясната идейност, богатството на политическата култура и личностните делови качества.

Бъдете горди, че вземате участие в свещеното дело на обединението!

Амин!

Предоставих Възванието на вестник Земеделско знаме. Няколко часа по-късно се обади Петко Огойски и оттегли подписа си. Не зная от какво се пазеше, но точно след една година се хвана за пеша на Ценко Барев, разнасяше пълната си чантичка и току разлистваше разни списъци. По-късно научих, че увещавал Иван Величков да го предложи след това и в пленарната зала за вицепрезидент в тандем с Жельо Желев.

Подкрепиха ни повсеместно. По-нетърпеливите се включваха телеграфически.

Отдавна трябваше да поднесем този светъл празник на организацията, защото нямаше друга в страната ни, която по численост, исторически предпоставки, идеи и програма да може успешно да възстанови живота и труда, да извади България от голямата пропаст и външния дълг.

Проведоха се много съвместни съвещания на двете съюзни ръководства и контактните групи, но всичко нафиле. Със злосторническо упорство за фракционерство се повтаряха стереотипните обвинения за оранжева номенклатура и казионност, които само укрепваха властта на истинската многохилядна червена номенклатура. Имаше ли някакви земеделци-офицери в армията, полицията, държавна сигурност? Не! Тук-там само някой дипломатически или търговски представител се подвизаваше в отдалечени държави по света.

Позволихме си да се държим враждебно и пренебрегвахме повика на най-съдбовното време.

На общо земеделско събрание в асеновградското село Божаново член на БЗНС Н. Петков се нахвърли срещу мен, че съм искал да ги събера с номенклатурчиците като този, който се изказа преди мен!

- Какво работеше този другар? попитах човека от съседния стол.

- Тридесет години бяха заедно овчари в ТКЗС!

Господи!

Няколко месеца по-късно получих персонална покана от Генералния секретар на шведската Партия на центъра господин Ларс Хенрик Андершон за участие в конференция по човешките права в Стокхолм. Заседанията се проведоха от 14 до 16 март 1991 г. в Шведския парламент. Двайсет и осем центристки партии в Европа имаха представители. В дискусиите по политическите и военните аспекти на сигурността в Европа, сътрудничеството в областта на икономиката, науката, технологията и опазването на околната среда се изказаха Генералният секретар на Амнести интернешънъл Ян Мартин, президентът на Латвийския народен фронт Ромуалдас Разукас, Ханс Данелиус от името на Европейската комисия по човешките права и Улоф Йохансон президент на Партията на центъра.

Моята реч имаше наслов: Ние българите, правата на човека и Европа. Като маркирах нелепото стечение на историческите обстоятелства създаването на тоталитарното общество, превръщането на страната в концентрационен лагер, стопанските диспропорции, изолирането от свободния пазар, насилственото отнемане на земята, идеологизирането на образованието, науката и културата, сляпото подражаване на съветския модел и прочие, поднесох и макета на направеното след 10 ноември 1989 г. Заявих, че вече може да се говори за необратимост в развитието на политическия плурализъм, реализацията по нов начин на законодателно равнище на Хелзинската идея за свободен обмен на хора, възгледи и културни ценности. Разбира се и това, че не са налице съответните икономически възможности за осъществяване на целия комплекс от права. Повторих проблемите от така нареченото възстановяване на българските имена на хора с турско национално самосъзнание по време на възродителния процес и усъвършенстването на цялата държавно-правна система, което ще приключи с приемането на Конституцията на Република България. Декларирах, че ще бъдат ограничени средствата на държавата за въздействие върху съвестта и поведението на гражданина в съответствие с международните стандарти. Бяха приети политически документи и организационна платформа на европейските партии на центъра. Удоволствие за мен е да си спомням за забележителния град, за прекрасните хора, както и за прецизното съдействие и сърдечното отношение на нашия съветник от посолството Димитър Ганчев.

Като заместник на бай Йосиф Петров председател на Националния комитет за земеделско единство, моя милост и стотици ентусиасти организирахме посрещането на 60-те наши емигранти во главе с Ценко Барев. Възторзи и цветя заляха граничния пункт на Кулата на 19 май 1991 г.

Нека ми простят онези, които се обръщат към вас с думите Добре дошли. Аз ви казвам Добра среща. Та вие не идвате на гости. Вие сте били и винаги ще бъдете с нас, с нашите терзания и нашите надежди. Добра среща на фронтовата линия. Никога не сме напускали бойните траншеи, а оттук ще продължим общия ни поход към окончателната победа над всички тъмни и мракобеснически сили, които искаха да спрат човешкото развитие и захвърлят човешкото достойнство. И ако дълго време започвахме митингите с имената на жертвите, днес всички сме радостни, че започваме с имената на живите. Няма да говорим за времето, когато ни арестуваха, биеха и разстрелваха. Сляхме фронтовата линия, когато родината ни се гърчи в беднотия и тръпне в напрежение. Всички знаем кой носи отговорност за сегашното състояние, но всички ще носим отговорност за утрешния ден. Затова нека внесем доверие помежду си. Настояваме за единството - не защото обичаме и високо ценим екипите на Виктор Вълков и Милан Дренчев, а защото благоговеем пред величието на това дело. Няма да се позоваваме на раните от чужди и огорченията от свои, но няма и да спрем, докато истинското народовластие не прекрачи прага на всеки български дом.

Така започнах словото си.

На 27 юли се проведе обединителната конференция на двете организации. Роди се БЗНС-единен, с Главен секретар Ценко Барев. Бях избран за член на Постоянното присъствие с отговорност за връзките ни с другите партии. А Милан Дренчев и Георги Даскалов със своята свита от непримирими сектанти бяха на разтуха под сенките край хижа Здравец в Родопите!

Тежките родилни мъки излязоха ялови. Обединението не стана пълно. Година и повече ежедневно поднасяхме сензации по улици, печат и телевизия. Членовете на два пъти по-малобройния БЗНС Н. Петков тероризираха от позициите на примитивно изграденото самочувствие на затворническо минало толерантните от БЗНСединен. Дружбите на Н.Петков се изнизваха. Преливаха се в БЗНС-единен. Ще ни глътнат, тревожно мълви покойният вече Никодим Попов на дузина духовно ощетени водачи. И повикаха Анастасия Мозер, та дано чрез истинския или фалшив ореол Г.М.Димитров спре разложението, предизвикано от неграмотния и яростен организационен подход на Милан Дренчев. Дни след това прогониха и него.

Междувременно с 54 съидейници регистирахме БЗНС, освободено от разни тирета, букви и кавички, но с джентълменско решение да не развиваме структури. Въпреки натиска от една страна и изкушенията от друга, в ролята си на председател успях да предпазя от нарушаване дадената дума. Блокирахме абревиатурата пред намеренията на атрактивните Иван Глушков и Сийка Георгиева и я съхранихме за ония времена, когато всички земеделци ще осъзнаят необходимостта от вярното решаване на простото политическо уравнение единство. На конгреса през ноември 1992 г., наречен възстановителен, заявихме:

Драги съидейници, под българското политическо небе са се появявали много имена на политически организации. Едни от тях са погивали още при своето зачатие, други са умирали при акуширане, трети са залязвали и пак са изгрявали по каприза на времето. Но има имена, които един път родени, завинаги остават да сътворяват съдбата на нацията. Такова име е БЗНС. Днес е българският Великден. В единството възкръсва земеделското име. Единството е климатът, който дарява здраве, спокойствие на духа и самочувствие. В този велик час групата земеделци, охраняващи святото име, се обръща към вас, делегатите, и обявява: от този миг името Български Земеделски Народен Съюз принадлежи на конгреса! То е нашият духовен купел, в който кръщаваме земеделската си неделимост и борбеност. Нашата земеделска съвест е чиста и радостта ни няма граници да видим следовниците на Стамболийски, Никола Петков, Г.М.Димитров и Димитър Гичев да застават рамо до рамо срещу страшните бури на отиващия си двадесети век. На нас ни стига топлината, че сме верни на скъпата ни организация. Нека от този исторически ден заветното име БЗНС бъде четирилистната детелина на България, в която процъфтяват мирният устрем на нацията, творческият кипеж на свободата и социалната хармония на народовластието. Нека бъдещото ръководство на единствения БЗНС остави вратата на обединението отворена за всички земеделци!

 

Ентусиазмът на един конгрес не ни промени. Безумието продължи. Земеделските съюзи ставаха все повече и повече. Избавете ме от срама не мога да назова точния им брой. А как ли ще ни припознаят потомците? Дори Милан Дренчев и Ценко Барев се реят и гъчкат на политическия пазар със свои постоянни присъствия.

Нашето въодушевление, смелост и жертвоготовност преди повече от 50 години създаде герои, които след 10 ноември 1989 си оспорваха високите места, но, повтарям, не подготви политици. Гордея се, че не тръгнахме на диверсии и атентати като подлеците на Доган, които убиваха невинни хора в името на правата на човека, а излязохме на открита борба. Прекосихме си пътищата и с онези, които охраняваха народа ни от далечно разстояние най-често подстрекателски от някоя чужда радиостанция или вестникарска многотиражка. Не се позовавам на изключенията, които ще ме подкрепят.

Позволявам си да ви направя свидетели на една лирична алюзия, но с молба да е лишена от качествата на интрига.

Зимата на 1989/90 г. беше много студена, но почти всеки ден валеше сняг и се топеше. По цял ден кръстосвахме навън, а лапавицата просмукваше през обувките и краката ни бяха непрекъснато мокри. Приятелите от чужбина на няколко пъти ме подтикваха да си пожелая нещо лично наред с поръчките за организацията. Отклонявах, докато веднъж преносителят ме видя целия подгизнал. Съгласих се на обувки високи, непромокаеми и топли. Носех такива на външен вид, но очаквах, че произведените в Германия или Франция ще са по-устойчиви. Получих обувките изненадващо бързо и още по-обидно изненадан. Спотаих случая и греховно насочих подозренията си към преносителя, че се е възползвал. Обувките са половинки, без хастар, с декорирана на ромбоидчета сая и ходила от някаква материя, която се рони дори при най-внимателно докосване. Чувал съм, че с тях изпращали покойниците до вечния дом!

Ако един ден се уреди музей на съпротивата и участието на емигрантите в Голямата промяна, ще ги представя нови-новенички!

Не обвинявам и не търся оправдателни мотиви, но си позволявам да споделя тези характеристики, които нося в себе си толкова години. Всеки се вглеждаше с предубеденост и не съзнаваше, че това е своеобразна агресия срещу другия, който има същите права. Нали като си припомняме миналото, всъщност се изправяме пред всички въпросителни, с които ще убеждаваме за бъдешето нещо ново, различно и по-добро.

Да не забравяме, че застояла вода никой не пие!

След Промяната телевизионните камери лесно моделираха медийни храбреци от една разточителна реч, от едно посещение на дом за децаинвалиди, на които подаряват илюстровани книжчици от 2-3 коли, от посещението на училище или болница по повод кръгла годишнина от откриването им... Но трайните проблеми оставаха.

 

Не един маг с прилично слово успя да забута и селянина в икономическия лабиринт. В такива години, когато обществото има най-голяма нужда от мъже, те точно тогава се бавят, мъдруват, не идват. Натъкмяват се фалшиви патриоти едните подвързани за Америка, другите за Русия. Залагат като на рулетка нашите идеали и рухнали надежди с този най-отвратителен порок на политиците. Къде са пробългарите?

Така създадохме и много земеделски съюзи, които си посягаха един на друг и притесняваха всички, но не успяхме да направим един истински респектиращ Алианс. Не намерихме силния дух на взаимно доверие и с общи усилия да заглушим дребните конфликти между фракциите. Не привикнахме на мярка за преданост към организация, нация и държава. Как тогава да очакваме съпричастно и решително младо поколение, когато всяка стъпка тъжно ни опровергава.

Дали наистина рано ни споходи свободата, както се приказва от някои.

С горчивина потърсихме на крайпътните политически сергии популярни люде за водачи. Обидно. Сърцата им заспали, а ние им сочим опоненти и ръководен пулт. Вместо монолитност лееха се "непогрешимите" монолози на Милан Дренчев, които предизвикаха появяването на Седморката народни представители с настояване да се дискутира за бързопроменящата се атмосфера. Цяла година депутатите от Седморката трябваше да отговарят на ругатните на едни, да понасят присмеха от други и да отминават с присвито сърце високомерието на трети.

Направихме много репетиции за обединяване, но до Генералната така и не достигнахме. Повярвахме и на Ценко Барев. От името на Седморката го посетих в омагьосващия Париж. Имах убеденост, че той може да спаси и БЗНС, и България от очертаващата се роля на слугинаж и от бруталната многопосочна инвазия на Запада. Нали Тодор Живков с него плашеше непослушните комунари от трибуната на пернишкия площад. Боли ме, но и Ц. Барев не отговори на очакванията. Не разшири ефекта от посрещането в Солун и на Кулата на 19 май 1991 г. Не успя да покаже силно изразено присъствие. Не формулира задачи, с които да внуши доверие както в Управителния съвет на БЗНС, така и в целия земеделски състав. Да не говорим за цял народ. Никога не представи разработки, аналитични материали и задачи на парламентарната група. Не успя да аранжира наличните наши именити учени-специалисти, дори онези, които са го придружавали през всичките емигрантски години, като инж. Мато Коритски. Поиска човекът да се включи без заплата за сътрудник към техническия отдел. Писмото с няколко предложения връчих лично на Ценко Барев. Не стига, че до днес не му е отговорил, но дори заявил, че нищо не е получавал!

Кого злепоставя? Мене ли? Не мисля, че този е изолиран, частен случай.

Да доказвам ли, че лъжата е страх, че не успокоява, че злепоставя единствено лъжеца, че лъжата не е в състояние да прехвърли на друг личната отговорност?

Оскърбително се опитваше да определя кой с кого да другарува в тази безумно недоверчива епоха, а никой не отстъпва така лесно избора си за персонален контакт.

 Учудващо дълго се застояваше в кабинета си и разказваше, разказваше спомени за отминали европейски величия. Не прецени, че всяка стъпка, всеки жест, всяка дума и мълчание на неговата личност е политика, която се основава на това задължение в условията на публичност. Този висок, изправен, жизнен и вдъхновен земеделец имаше сили да омайва, а не превъплъти моето, твоето и своето аз в крепкото Ние, за да не заглъхва никога земеделският глас. Оказа се далече, много далече от пулса на Съюза и нацията, току-що изхвръкнали от железния кафез, но коварството още се промъкваше под сянката на дърветата и край високите сгради.

 

Депутати от двата съюза поехме високата отговорност пред земеделците да формираме единна парламентарна група. От 51 земеделски депутати само Никодим Попов, Сиво Чапаров, Иван Гинчев, Иван Неврокопски, Крум Хорозов, Димитър Пенчев, Георги Петров, Милан Дренчев, Крум Неврокопски и Тодор Кавалджиев с блажена просъница, политическа слепота или по други потайни причини предпочетоха обезличаването под чужди знамена. Към какво се стремеше в България тази десетка! Може би към някакъв политически борд! Или към принципите на субординацията! Но как, та те не се понасят помежду си. Ранната утрин на 12 юли 1991 година ни подложи за пореден път на идентифициране. Подписвахме Конституцията. До вчера участваха в изработването, решително я устояваха, а на мига, точно в 9 часа се поведоха към изхода на пленарната зала.

- Милане, спри се. Много пъти си ме предавал, днес не го прави! изригна пламъкът на изненадания Петър Дертлиев.

Още един абсурд от земеделската история.

Какво да се прави, човек и организация импонират с морала си, а не с цвета на знамето.

Можехме да променим нещо в политическия ландшафт на държавата само с общи усилия, но духовно осакатени активисти обезсилваха и застрашаваха съществуването на земеделската организация, освен тревожната липса на естествен приток от потомците и убеденост за обединение. При увреден нагон не се наваксва пропуснатото, не се долавя, че единството е живец, а не бреме. Тогава къде сме се устремили? В онзи момент у нас беше сигурно само обедняването. В процеса на промяната се намести капитализмът в най-уродливия си вариант, а България, изръсена по пътя... и дамгосана, отново се превръщаше в протекторат. С десетилетия ще догонваме богатите страни, на които с това озлобление и съзаклятия не можем даже да се възхищаваме.

Как да се отбия от тъжните истини и да ги отмина! Мечтата на моя политически живот се блъскаше в невнятната представа за обществено развитие на самонадеяния и арогантен Дренчев, хитреца Шуманов, злия Илия Данов, отдалечения от земеделския текст Георги Пинчев, на Кавалджиев и братя Неврокопски въплъщение на много неща, които предизвикваха презрение.

Заразмествах и преподреждах познатите ми идеи в защита на самобитното земеделско влияние с надежда, че днешното рационално поколение няма да се увлича по емоционални речи, няма да действа първосигнално, че се домогва до стратегия и култура. Като член на най-голямата центристка организация предложих учредяването на парламентарен политически център толерантен, конструктивен, прагматичен, чужд на лични режими и партизанщина. Всъщност се целех в консенсусния подход по пътя към социална държава. Осъществяването в условията на увълчен гешефтарски набег, разрушени стопански и социални устои беше много трудно. Подписаха протокола дори 28 души от БСП, но още на другия ден някой от висшия им съвет ги възпря и осуети стъпките към национална историческа еднопосочност и опазване на духовно-нравствените български ценности.

Достоверна височина на стандарта на коя да е страна се измерва с мястото на средноимотния и малкия човек селянина, учителя, работника, търговеца. Те са центърът символ на сърцевина, на огнище, на дом, на мир, на съзвучно гражданско общество! И когато говоря за България, това имам предвид. Дано се разбира, че не става дума само за оцеляването. Трудът им не беше единственото достойнство и привлекателност. Те имаха смелост, искреност, топлота, макар че радостта беше забравила с десетилетия как се отваря тяхната врата. Те бяха репресирани, защото вървяха изправени и говореха истината. Те преминаваха през лагери и затвори смело, защото знаеха защо живеят. Те останаха свободни и независими от измамните обстоятелства. Те могат да говорят за престижа на нацията, защото го отстояваха. Те не само спасяваха своята съвест от самотата при изневяра те спасяваха корена български! Те бяха политическият механизъм, готов да поеме изграждането на структурите и с повелята на времето да посрещнат евентуални партийни вакханалии през 1989 г. Нямаха сейфове, но имаха сърце и душевност, затова искам от написаното да се получи биография на борбата и победата, а не студия на възмездието, както някога го направиха, да речем, къдрокосият красавец с изискана външност, безнравственият театрал и престъпник Антон Югов с компанията му.

Оставям на потомците да произнесат непредубедено присъдите за нашата активност, ако ни забележат в своята забързаност покрай огромния информационен излишък.

Вярвах, че каквито и да са измеренията на утрешния ден, какъвто и да е моралът им, те няма да играят на комар с имената и страданията на толкова мъченици и жертви. Каквито и страсти да имат, ще продължат с нашето знаме.

Дълго време по затворите, постеля до постеля върху цимента, бяхме с Чудомир Илиев, инженер-лесовъд от Благоевград, осъден на 15 години за това, че не се вписал македонец при преброяването през 1946. Като него бяха хиляди. Как да отмина този спомен без техните чувства? Препатиха много, но не пренебрегнаха вродения съдия съвестта на българина. Българското беше по-силно от гнева на продажната изпълнителна власт! По какво се различават заседаващите на Берлинския конгрес през 19 век от новите покровители? Те толкова си приличат! Как се експонират окупатори! Не продължиха ли решенията на Конгреса? По заповед на Сталин дебългаризираха пиринския край, а малко по на запад, други с камшик и пистолет от диалекта на населението край Вардар създадоха нов език, нова държава от българи.

С Лазар Дългърски Атанас Райков, Йордан Чукански, Стоян Йончев все от онази общност, която някога се изправи срещу системата и замени свободата с пранги, а сега болезнените им чувства за правда избуяха в повик за единство, организирахме издаването на информационен бюлетин Трибуна като орган на Клуба на репресираните след 1945 година.

Когато пишех уводния материал, пред очите ми бяха синът и братът на Петковци, на Евтим Арсов, на плеядата, които изискваха най-много от себе си и дадоха всичко! Палачите допуснаха грешката да ги убият и ... да ги направят безсмъртни!

Вие сте с Трибуна.

И с една емблема, изваяна от вярна психологическа линия символ на мъжество в труден час. В идейните си позиции и с изразните си средства емблемата се слива с преживяното, с цялата наша съвременност и с ожиданото бъдеще. Вие сте трибуна без официален час.

Няма време, което може да накара "Трибуна" да мълчи.

"Трибуна" ще отразява големите надежди и големите мечти на човешкия дух.

За "Трибуна" няма неблагоприятна атмосфера.

Такъв е жребият на "Трибуна" обърнат към чувствителния, богатия, вълнуващия живот на нашите предтечи

издръжливи и трезви,

спокойни и точни,

решителни,

нравствени,

саможертвени!

За да предпазват потомците през всички времена

от скверното и низкото!

От нечистото и подлото!

Като условие за ускорени стъпки напред, за това, че нямаха мрачни предчувствия, че носеха собствени възгледи, собствен опит, че не се разоръжиха

пред бесилото!

И пред разстрела!

Ще ги срещаме в "Трибуна".

Заради вдъхновението!

Заради позициите!

Заради тяхната сила да забравят инквизиции.

И инквизитори!

Заради живота, основан на човешкото достойнство!

Заради доверието на нацията!

Заради верността към родината

в кошмарната атмосфера на безправие и брутално насилие!

Кратките записки за ония събития и хора в едно необикновено време, които сме наблюдавали, а понякога действали заедно с тях, ще предлагаме периодично, без да смятаме, че сме сложили началото на нова епоха.

С гордост, че моралният дълг не отстъпи пред господари!

"Трибуна" е преданост

Преклонение пред ползотворния живот!

Пред мъртвите

И безсмъртните!

"Трибуна" е паметта на миналото,

грижа за настоящето,

безпокойство за идното!

"Трибуна" не командва,

не изпълнява заповеди!

"Трибуна" е път!

Единство!

Живот!

Вярата на един народ!

"Трибуна" е пламък!

Мълния!

"Трибуна" изгаря всичко фалшиво, което носи мъки, стенания, глад, жертви, робство!

"Трибуна" е вечната офанзива да убеждава:

в истината,

в самоуправлението,

в народовластието,

в любов към отечеството!

Срещу шаблоните, безделието,

лъжата,

измамата,

измяната,

политическия цинизъм!

"Трибуна" е вечната съпротива,

вечното сражение,

вечното състояние на свободния човек!

"Трибуна" е поезия!

"Трибуна" е нестихващата младост!

Запленява!

Излъчва сияние!

"Трибуна" тържествува в блясъка на прекрасното!

Свалете трибуната на една нация и тя ще опустее!

 

Заживях с невероятно силното чувство, че репресираните ще бъдат циментът, съединителната тъкан на нацията през това преходно време на голяма възбуда, политически хаос, и икономическа криза. След мъчителното запознаване с цялата азбука на инквизиторите и всеобщата печал през десетилетията всичко поехме с ентусиазъм и решавахме бързо, но дали по най-добрия начин! Възникнаха различия при избор на подход в новите условия на развитие. Бях склонен на всякакви вътрешни компромиси в защита на националната кауза и достолепието на организацията. Нямах предразсъдъци и никога не натрупах, въпреки преживения глад, изолация, изкушения, неизвестност и състояние на несигурност. Властниците не дочакаха абсолютно примирение от репресираните, на което се надяваха. Днес обаче мнозина търсят утешение в злобата. Ако това е житейският им опит и придобита мъдрост, защо е трябвало да попадат в затворите! То се научаваше и в най-малкия милиционерски участък за нула време. Няма съмнение, че всички конфликти между хората и партиите в държавата възникват от това, че едните искат да яхнат другите. Ето, че и репресираният се позовава на репресии! Затова изключвам всяка случайност в режима на подмолието и разложението. Трябва ли да приема, че посегателството върху организацията е резултат от мъчителна скука? Клубът на репресираните беше длъжен да излъчва сигнали за устойчиво и надпартийно развитие, а се получи така, че Иван Неврокопски и Иван Станчев обявиха софийското поделение за национално ръководство. Обезумяването на двамата Ивановци беше подкрепено от другите изпълнители на тъмни политически сделки Милан Дренчев, Никодим Попов, Искър Шуманов, Георги Пинчев. Те компенсираха безсилието с непочтена дейност, като частица от фамозното общо ревю на политически маниаци.

Имахме ли моралното право на разцепление? Нямахме! Възможно ли беше друго решение? Да, но с истински радетели за демокрация. Когато в една организация няма духовен източник, тя загнива. И тук си поиграхме на обединителни конференции. На 15 май 1992 г. в Перник се събрахме, за да се активират новите нощни заговорнически групи и подготвят следващото разцепление, този път между двамата Ивановци мераклии за атамани Неврокопски и Станчев.

Надпреварваха се да раздават помощи, каквито се получаваха от чужбина, и си осигуряваха привърженици за утрешните бойни възгласи.

Заболяването на организацията не можеше продължително да се прикрива с нагиздени фрази. Пък и разум от нийде не идеше да се намеси. Липсваше най-престижният Божи дар за човек като извисяване и заръка топлосърдечност и доверие. Повечето чакаха нещо да се случи, нещо да стане. Още чакат!

С мисълта, че ще бъда полезен, проточих участието си в ръководството до Конгреса на 3 декември 1993 г. Не одобрявах усилията на Милан Дренчев, Никодим Попов, Георги Пинчев и компания да превърнат Клуба в секция на БЗНС "Н. Петков". Вярно е, че мнозинството репресирани са земеделци, но ние говорим за политика, а не за психика на тълпата и разсилните на интриги, като Христо Чобанов, Тихомир Крайнин, Гено Т. Генов.

В деня на конгреса публикувах следната декларация:

 

Живяхме в тиранично време. Отрекохме тоталната намеса върху човешката мисъл и човешката дейност още когато се стреляше и правеха масови гробници.

Не тръгнахме на отмъщение, за да не създадем нови убийци. Заложихме на откровението и човечността. Реабилитирахме името и борбите на мъчениците преди нас. Осигурихме и малко материално обезщетение.

За съжаление обаче, понятието "репресиран" престана да звучи като най-морална обществена категория. Ние се отдалечихме от първоначалната изповед като съзнание и приложност от волята на този народ. Не намерихме общия знаменател на социалната проблематика, национални интереси и ценности. В структурите по места нахълтаха персони с извратени представи за взаимоотношения, с опростени понятия за демокрация, вглъбяване, човешко пространство и душевен баланс, които ампутираха организацията. Нравствената атмосфера загива. Има опасност да се превърнем в нов уродлив открок на привилегированите "активни борци". Появи ли се такъв елемент, по-добре е да ни няма! Но е видно отсега, че светлите пориви и стремежи на отприщеното след 10 ноември 1989 г. обществено прочистване отново са в опасност.

И на мен все по-трудно ми става да бъда съпричастен на модел, който днес е зареден със загриженост, а утре - с разруха. Затова се оттеглям.

 

Много велзевулски усмивки се разиграха след моето оттегляне, а спектърът на злото все още беше много голям и затова тук трябваше да търсим задачите на нашата устременост. Ние първи имахме какво да предложим на нашия народ във вътрешен план. По много причини трябваше да демонстрираме единство, оптимизъм и вяра, а не лични изповеди за преживяното страдание, което подтиква към дребнотемие от миналото. Зная, че всеки от нас емоционално и идейно е обвързан с някоя политическа организация, но в Съюза на репресираните не идеологизираме, не изпълняваме поръчения на своите партии, които по понятни причини водят до диференцирано мислене. Ние сме над партиите. Хората се интересуват от начина на съприкосновение и дали ни свързва с проблемите на по-високо нравствено ниво при избора на социалните модели. През 50-те години търсехме съпричастност да се отървем от тоталитаризма, а когато след 45 години можехме да направим нещо, ние бяхме далече, много далече от усърдието, потънали в недомислия и самоубийствени козни. Някога нашето мъчение индуктира съпротива и преживяхме стратегията на обща отбрана, а при новите условия останахме без репер и кота, настръхваме от всеки допир с друга воля, умение и творчество. Къде остана нашата решимост да създадем условия, при които човекът да реализира висшия смисъл на своя живот. Моралът и носещата конструкция на нашата политика трябваше да бъдат социалните, а не партийните стратегически доктрини, които подхвърлиха на изпитание всички слоеве и ги изоставиха да се лутат в икономическия хаос. Сполетя ни орисията непрекъснато да се браним от себелюбието на партиите, които искат да установят монопол в политиката, за да могат престъпно да паразитират. Нали мечтаехме в приповдигнатата панорама за живот без преструвка, без лицемерие, без комплоти! Това беше, което взривяваше сърцата ни, изначалната магия, оръжието, с което се придвижвахме и пълнехме папките на специалните служби с архив, който днес предизвиква умиление, а не подкрепа, осигурява прехраната на разни комисии до разточителство и възможност за шантажиране и рекет на мекушавите. Ние, земеделцит, ще отречем ли суетата на единствени, несравними герои от многолетната съпротива? Вярно е, че бяхме най-много и най-свободните хора в голямата политическа нощ, затова се намерихме в лагерите и затворите, но имаше и други. И робите не бяха малко, а те навсякъде са роби. На роба трудно се помага. Той е психологическа категория, замъглено съзнание, самоокайване и хленч. Веригата на краката не значи робство, но само наивникът може да очаква, че в коварното време доблестта ще обхване цял народ. Голямата част остава безразлична, пасивна, потънала в храсталака на търпението, дрямката и ожалването.

Безразличието никога никого не е омагьосвало и не става за аршин.

Гневяхме се понякога на пръкналите се първенци като бившия психиатър и настоящ банкер Любомир Павлов, които не само че не знаеха нищо за лагерите и затворите, че в спомените им се редуват Париж, Лондон, Бъкингам, Кембридж и с толкова скука разлистват четивата за терора у нас, но лесно вперват поглед към ония, които идват на власт. Ако малко от малко имахме критично отношение към себе си, щяхме да разберем, че откак свят светува истинското съизмерване става с ерудирания. На такива се предоставихме да ни поучават що е тотална намеса в човешката мисъл и човешката дейност, що е борба и що е мъка. С нашето скудоумие неусетно подехме обучението как се бламират приятели, съидейници и поизраснали политически дейци, вместо да бъдем рецепторите на нацията. От горе до долу ръководствата попадаха в ръцете на бездарници и пропуснахме безпрецедентните възможности за сплотена позиция. Затова непрекъснато избутваме камъка на Сизиф напред и нагоре, и па, и отново, и кой знае докога. А бившата Държавна сигурност все още не е загубила нито едно дело. До вчера катастрофално претоварваше управлението на страната и страниците на историята с драматични политически процеси, днес - с грабежи. Не се боричка за престиж. Юристите нека се надпреварват да говорят за минало, за морални ценности и недостатъци на правната система.

И сега мисля, че предлагах по-приемлив изход от организационната криза и формалното присъствие на политическия мегдан. Националният съвет преди конгреса заседаваше до късно. С Георги Пинчев трябваше да представим проекто-програмния документ, а ние не се бяхме срещнали нито веднъж. Това, което бях разработил, грубо тикнах пред очите му. Търпимост между нас отдавна нямаше. За непрекъсната интригантска дейност съм го разобличавал пред мнозина. До самото откриване и по време на конгреса господата се интересуваха само от застрашения избор на Иван Неврокопски за председател, въпреки категоричния текст в Устава, че член на ръководство в друга политическа организация не може да бъде и член на ръководството на Съюза на репресираните, а той беше в УС на БЗНС.

Заседанието приключваше, а за проектопрограмата и дума не се обели. Примирението би ме оскърбило. Затова изненадващо за всички, от упор и на висок глас попитах дали имам лични задължения към някого от тях. И си тръгнах. Последните ми думи бяха пожелания за успех, но без капчица съмнение, че ще се стигне до разцепление на предстоящия конгрес от погрешното направление, което се поема. Това противоречие се опря върху раната ми и засили болката. Всъщност ги освободих от препънката за другия ден, която най-много ги смущаваше. Повечето от делегатите ме търсили за участие в надпреварата за председател, но аз вътрешно се бях разделил завинаг. А Пинчев с такава радост размахвал вестника с моята декларация, че се оттеглям.

Още същата седмица е потърсена намесата на съдебни състави да постановят кой е редовно избраният председател. Сигурно броят на делегатите е бил по-голям от числото, до което могат да броят! Как трескаво се преброяват вдигнатите делегатски карти! Колко тежко се възприема символът на вишегласието!

Оспорването на избора между двамата Ивановци, в началото още припознати като съзаклятници, се проточи в съдебните зали до вчера. Накрая се сдобихме с два съюза. Разцеплението влезе в основната дейност на промените в политическите организации.

Сегиз-тогиз по екраните на телевизиите, разбира се, поотделно, двамата председатели с високопарни изявления и ядни послания се нападат един друг, което забавлява зрителите след поредния ден без работа. Какво от това, че жаждата за несменяемост е унищожила толкова политически организации и много империи! Жално е, че двамата Ивановци допуснаха да се разминат, но още по-тъжно е, че те оглушаха за повика на времето и погазиха най-ценното ни имане старта на първоучителите.

Вярвам в добрите чувства на хората от двете страни, но не очаквам Ивановците да си посипят главата с пепел, вече достатъчно озарени и помъдрели, да осъзнаят, че осаждиха душите на репресираните с изневярата на най-чистия човешки порив единството. Доказаха, че не можем да се самоуправляваме. Мисля, че не се дължи само на провинциалната ограниченост, а повече на злобата и арестантската им психика и в годините за покаяние и опрощение. Жаждата е за епоха, в която няма да има нужда от убеждаване с печалните средства "морков и тояга" или "дръвник и фес", а с добри дела.

Върху гърба ни се блъскаха две епохи, а третата, ако не ни парализира, ни поквари. Наситихме очите си с измамници и кариеристи. Защо отиваме на жертвените места? Да покажем, че не сме ги забравили. Да положим цветя или от суета да произнесем вдъхновени речи, за които се пазаряхме кой пръв да говори, кой втори? Кога ще почерпим поука и мъдрост от бездуховното време, което замени куража с козируване?

Искаме заедно да решаваме конфликти, а хиляди са принудени да се отбраняват до припадък и от своите, и от чуждите клеветници. Забравихме ли, че мъжете около нас бяха най-обикновени селяни, работници, учители, свещеници синове и внуци на априлци от Панагюрище, Перущица, Батак, Околчица - като бай Кольо, сина на Димитър Пъшков, съратник на Апостола - изправени много, много по-високо от своите мъчители. И какво като оцеляхме! Застанахме ли както трябва срещу разграбването и преливането на държавни пари в частен бизнес, който усили хаоса? Какво поднесохме на хората от нашата борба, освен свободно да си говорят и ходят до тоалетните? Това ли беше голямата ни победа?

Сега осигуряваме разтуха на много национални предатели по океанските острови. Избираме министрибанкери, директори за големи заплати, за да не правят нищо!

Превръщаме Съюза на репресираните, както и БЗНС, в серия малобройни дружества от евнуси между два мастодонта, които търсят купувачи на страната ни!

И утре преживяното от нас по онези места, където са произнесени най-много молитви и най-много проклятия, може би ще звучат като измислица.

Страхувам се, че лобните места на нашите бащи, братя и приятели с всеки изминат ден се превръщат в туристическа атракция за незасегнатите от Историята.

Има ли някакви решения в родината ни, взети с наше участие? Не! Няма. Не осъзнахме, че универсалният закон на битието е контактът между хората сред абсолютните величини пространство и време. Погазихме идеите си, а искаме да бием камбаната! Търсим правата си, когато страната ни губи националното си право!

Не подредихме политическите цели, скверним икономическите и прогонихме мнозинството, което ни вярваше.

Оттеглиха се и стари, и млади уморени от многолетните ни безумия. И какво като оцеляхме!

Утре други ще ударят камбаната за сбор!

Ще дойде ли ден да се замислим над това?

Или всички свидетелства ще се превърнат само в една изстрадана литература!

 

Димитър Баталов подписва Конституцията, изработена от Великото Народно събрание 1991 г.

Подписва Конституцията 12 юли, 1991 г.

 

 

 

На 70 години, 2001 г.

 

 


 

 


1998-2021 OMDA Ltd. Всички права запазени