ГАНЬОТО

Идеализацията на миналото,  когато е фактически неоснователна, проблематизира бъдещето. Не е редно да се чувстваш някакъв (българин, русин, французин, мавританец и прочие), защото си бил пръв. Винаги може да се случи да си втори, а се случва и да си последен. Това трагедия ли е? Значи ли това, че трябва да се откажеш от себе си, от своята самоличност? Човек трябва да се обича, независимо от мястото, което заема в света.

Твърдението на Паисий е по време, когато продуктивната дейност на българите е мизерна. Мизерна е нейната цел, оръдията на труда, полученият резултат. Паисиевата идеализация на "простотата и незлобливостта" на народа, както и величието на неговите първенци, влизат в грубо несъответствие с практиката на живота.

"Жертвата" се бунтува, тя иска да изиграе ролята на  "боец". Но това е невъзможно, тъй като противоречи на нейната  идентичност. Тогава нейната простота се превръща в простотия. Класическият за българската литература персонаж от края на 19 век Бай Ганьо, който някои приемат като образ на "типичен българин", в един от фейлетоните на своя живот се къпе в обществена баня във Виена. След като е показал впечатляващо мръсната си голота, той шумно се гмурва в басейна и за завидно кратко време смайва присъстващите със своята непринудена невъзпитаност. Но нали е казано, че трябва да се гордеем със своя етноним, Бай Ганьо оглежда онемелите немци и се тупа по голите гърди с геройско пъчене: "булгар, булгар".

Ганьовата неадекватност в ситуацията, в която е попаднал, не е нормална. Случката е с психично неуравновесен човек. Той не е "неразумен и юрод", той е "жертва", която не може да разчете кодовете на средата, в която се намира, разбира това - съзнателно или подсъзнателно, и влиза в ролята на "боец" по сценария, който му е задала родната култура. Той може да се пребори със своята неосведоменост, като гордо се нарече "българин".

Един от проблемите е, че етнонимът в потока на всекидневието е интимен. Човек ходи на баня като човек, а не като патриот. Етнонимът само в определени ситуации се манифестира. В този пункт постановката на Паисий ("О, неразумни..."), която е била особено подходяща за монашеското общежитие в светогорски манастир от 18 век (и не само там), в последвалите векове е болезнена, нейното стриктно следване в бита е рисково за индивидуалното и общностното здраве.

Обратно към "Книги"