"ЖЕРТВАТА"

Паисиевата формула на етнонима е депресивна: истинската нищета и въображаемото величие са изведени в равновесие. Реално народът, от който възниква нацията и културата, тъне в материална и духовна нищета. Социалната среда е в безпорядък. Безпросветността е тотална. По-будните младежи се идентифицират с други народи. Те физически или духовно емигрират. Гудилите, т.е. гърчеещите се българи, пълнят градовете. На хоризонта се е задало "кърджалийското време". Изолацията на народа е абсолютна - в България няма и да се чуе, че във Франция има революция в името на свободата, равенството и братството.

Величието на българите е нещо, което Паисий доизмисля, с широки шепи го запраща  в миналото, но то е като  захвърлена в плодна нива семе.  Семето "пада" в Миналото, за да даде плод в бъдещето. Равни сме на "гърци и римляни", първи сме сред славяните. Това е ИСТИНАТА  за етносъзнанието.

Българинът започва да се идентифицира с нещо, което не е, и да  се стреми да се надмогне. Това усилие ражда новобългарския език, читалищата, училищата, църковната независимост. То възстановява българската държава.

Но същото това усилие е заредено с болестта  на отчаянието и примирението, защото колкото и да са много читалищата, училищата, църквите, колкото и да е голяма държавата, тя не е Първа, тя не е Равна... Тя не Онова, което е казано, че сме били... Значи ние сме "жертва".

Великото е минало и вероятно Мисията на народа - изпълнена. Паисий желае да издигне самочувствието на българина. Всички пишещи българи след него подемат подадената формула. Тя е систематично одобрявана. Върху тази формула е изградена днешната сграда на "българското" и "българщината".

Софроний Врачански пише "Житие и страдание грешнаго Софрония". Животът е това - страдание.

Васил Левски казва: "Ако губя, губя само себе си, ако печеля - печели цял народ". Той прави велика жертва. Толкова велика, толкова истинска и искрена, че се пропуска смисъла на първата част от фразата: "Ако губя, губя само себе си". Ако Левски се е идентифицирал със Свободата, Победата, Освобождението, то такъв израз е недопустим. Личната му загуба би означавала загуба за целия народ. Но Левски, за да изрече такива думи, се идентифицира със Саможертвата в името на народа. При него доминира "саможертвата". Тогава вече е разбираемо защо ако загуби себе си, губи само себе си.

Почти навсякъде Ботев е великата, гениална ЖЕРТВА. Цитатите могат да бъдат многобройни. Няма стихотворение, в което да не прозира как той ще си найде гроба. В последния житейски поход с парахода Радецки и после към Балкана Ботев изминава пътя на обречения, който нито за миг не е приветстван с възгласите "Осанна". Нищо от неговия живот не ни позволява да възприемаме подвига му другояче освен като Бунта на жертвата. Отчаяна, безсмислена, безпредметна саможертва, предизвикана от самозаблудата, че в България въстанието се нуждае от него.

Най-известните заглавия на Иван Вазов са - "Под игото", "Немили-недраги", "Епопея на забравените". Неговото творчество е достатъчно обемно. Той интерперетира всякакви теми. Но все пак, заедно с "Чичовци" това са големите му заглавия.

ЖЕРТВАТА е вазовият поглед към българина:
 

"Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича историйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!"

Захари Стоянов в своето творчество взема категорично негативно отношение към хората от "горня ръка" и със "солидно образование". "Простите орачи и копачи" са се борили за свободата на народа, защото това е логичното - "жертвата" е такава. Тя е проста, глуповата, незлоблива и естествено е патриотично настроена... Според Захари Стоянов, който е гениален самоук, Ботев е "човек с трикласно образование, изгонен от една Одеска гимназия", но той е "велик" и има "велика и мъченическа сянка".

В митовете на българската култура по правило "добрите момчета" загиват, "победители" са "лошите момчета". "Победата" в името (по-скоро "в памет") на добрите се поднася отвън. Тя идва като световно-историческа неизбежност. Тя не е резултат на Победа в непосредствения сблъсък между "добри" и "лоши". Не се постига в реално време, на реално място.
Не случайно десетилетия наред основната тема на литературното обучение в средното училище беше свързана със САМОЖЕРТВАТА. Бих казал, че въпросът, по който българинът размишлява усърдно и с упоение, е САМОЖЕРТВАТА.

Готов ли е човек да се жертва? - ето го българският въпрос, чийто отговор е знакът на героизъм, доблест, дълг.

Готов ли е да се лишава, да страда? - това са съвсем български въпроси.
Готов ли е човек да победи? - това е непривичен въпрос за българската среда. Той може да бъде израз и на осъдителна гордост и самочувствие.
Именно САМОЖЕРТВАТА, защото МИНАЛОТО НА БЪЛГАРИЯ е толкова грандиозно, че човек трябва само да загине, за да станат нещата както трябва.
 

Обратно към "Книги"