ПОСЛЕДНИТЕ ДЕСЕТ ГОДИНИ
В годините на прехода България без пауза и прекъсване беше управлявана от правителствата на безвремието - от юни 1990 година до днешния ден (началото на 19991).
За параван беше използвана шумотевицата на общодемократични лозунги, увиснали, без съдържание.
В България беше проведена широка до безсмислие реституция. Тя даваше илюзията, че възстановяването на частната собственост засяга всички. Връщането на собствеността върху селскостопанската земя и горите, които бяха кооперирани или одържавени, придоби абсурден характер. Извършената от компартията насилствена комасация на земята в края на 40-те и началото на 50-те години, за да бъдат образувани българските колхози, които се наричаха ТеКеЗеСе-та, позволяваше земята да се обработва с високопроизводителни машини, при използването на модерни технологии. След падането на комунизма беше прието нивите да се върнат на техните собственици. Това бяха 12 милиона поземлени участъка. Вече шеста-седма година не се връщат нивички от по няколко декара. С тази работа се занимават някакви чиновнически структури, наречени "поземлени комисии", които трябва да бъдат закрити щом като си свършат работата. Все още не са върнати (пролетта на 1999) не по-малко от 5-6 милиона ниви, градини и лозя. От никъде не може да се разбере точният им брой. Истинската реституция - на едрата градска собственост, както и големите поземлени участъци (за съжаление те са твърде малко на брой), беше бързо-бързо приключена.
п р и в а т и з а ц и я т а
Идеята за раздържавяването или приватизацията, не беше от първите идеи на започналата през 1989 година промяна. Отначало се говореше за "равнопоставеност на видовете собственост", като се имаше предвид държавната, кооперативната и частната. Видовете собственост щяха да бъдат поставени в пазарни условия и конкуренцията щеше да определи кое търговско дружество оцелява, кое - не. Значи частната собственост, това си го мислеха всички, щеше да докаже своите предимства в едно пазарно съревнование. По естествен начин конкуренцията щеше да "раздържави" държавните фирми. Точно тази представа: равнопоставеност, конкуренция, процъфтяване и ликвидация на пазарните субекти, определяше разбиранията за стопанската реформа в България. С нея политическите партии, при различни акценти, участваха в изборите за Велико народно събрание (1990) и в последвалите парламентарни избори през 1991 година.
Но тази представа, колкото и да изглеждаше привлекателна и лесна в очите на политиците и електората, се оказа задача с повишена трудност.
Взаимната обвързаност на държавните фирми в командната икономика на тоталитарния социализъм беше от такова естество, че нямаше как те да станат пазарни субекти. Те взаимно си доставяха суровини, материали, енергия, услуги, работна сила, образци, ноу-хау, готова продукция и капитали при измислени условия или безусловно, но планово целесъобразно, както вътре в страната, така и в рамките на бившия СИВ. А СИВ беше рухнал. Към това се прибавяше обстоятелството, че нямаше нито закони, нито известни механизми, нито някаква общоприемлива идея, по които точно такъв тип държавни фирми би трябвало да станат пазарни субекти.
Превръщането на тоталитарната държавна фирма в пазарен субект беше и си остава на първо място интелектуален проблем. Неговият информационен масив, макар и все още несистематизиран и неизграден, надхвърля със своята сложност и обем възможностите на съвременния човек и ефективността на съществуващата обществена организация. Командното стопанство наподобява раково образование в организма на обществото. То расте, набъбва за сметка на унищожението на човешките и природни ресурси. Преминаването от командно в пазарно стопанство прилича на хирургическа операция, по времето на която трябва да бъде открито лекарство против рака. Пациентът изглежда обречен. Фактът, че го оперират медицинските сестри, внася известен колорит в тъжния финал.
От началото на реформите до днес българските управленци наподобяват такива храбри медицински сестри...
С един от първите актове, които "придвижваха" държавните фирми към пазара, се премахваха техните централизирани, обявени за "бюрократични" управления, които обединяваха кооперирани предприятия. Едното произвежда болта, другото - гайките, третото - шайбите. Те имаха общо управление. Наричаха ги "държавни обединения".
Това се случи по времето на коалиционното правителство на Димитър Попов през 1991 година. Закриването на "държавните обединения" беше идея на представителите на СДС в правителството. Закриха ги.
Директорите на фирмите изпаднаха в паника. Имаше фирми с производство за милиони долари (например - рудодобив и преработка на рудата в концентрат), в които нямаше нито един служител, който е способен да напише търговско писмо на български или чужд език. Те бяха произвеждали и доставяли толкова, колкото и на когото им наредяха. Премахването на "държавното обединение" ги правеше безпомощни. В една фабрика за конфекция изведнъж се оказа, че не знаят за кого са произвели хилядите костюми. Костюмите стояха опаковани, а директорът обикаляше София и питаше дали някой знае къде трябва да ги изпрати. Един завод за електроника, който се разширяваше, беше платил (1988-89) машините за своето оборудване. Те струваха милиони долари и са платени на западна фирма. Днес (1999) заводът е пред продажба, машините още не са пристигнали. В завода не знаят от кого трябва да ги търсят, нямат никакъв документ за плащането. Всичко е било в "държавното обединение" и закритото (1991) министерство на външно-икономическите връзки.
Създадоха се възможности за ограбване на държавните фирми "на входа" и "на изхода", т.е. там, където преди това е действало "държавното обединение", което е казвало от кого какво да се вземе и на кого какво да се даде. В тези две точки се създадоха частни фирми, които (често пъти в съгласие с менаджерите на държавните предприятия) диктуваха условията за покупки и продажби на суровини, енергия, материали, готова продукция. Държавните фирми стремглаво полетяха в пропастта.
Успоредно с проблема за държавните обединения "беше решен" и проблемът за управлението на държавните фирми. Най-общо имаше три типа подмяна на директорите:
- Чисто политическа подмяна. Изпращаше се партиен активист, който ставаше директор. Неговата задача беше покрай своето вземане да подкрепя финансово и назначилата го партия.
- Подмяна по споразумение. Директорът разбираше, че е по-добре да напусне държавната работа, като застане "на входа" или "на изхода" на своето предприятие. Договаряше се с когото трябва, напускаше и започваше "да точи".
- Вътрешни рокади. Заместник-директорът ставаше директор, а директорът отиваше "на входа" или "на изхода", а ако беше обиден, просто изчезваше с визитарника си в дебрите на своя отрасъл и започваше да работи частно.Подмените на директорите се извършваха с подходяща политическа шумотевица, която привличаше вниманието на публиката, част от която искрено се вживяваше. Обикновеният човек вярваше, че българският Хамлет наистина се пита "да бъде" или "да не бъде", докато посветените знаеха, че този Хамлет се пазари кой колко ще му даде.
В първите години (докъм 1994) подмените на директорите се посрещаха като политически победи и поражения. Постепенно (1994-1999) стана ясно, че това са икономически победи и поражения.
Естествено е, че в този период на нестабилност на менаджерския състав държавните фирми, обградени "на входа" и "на изхода" от частни фирми, усилено западаха. Нещо повече, някои от менаджерите открито си поставяха задачата да унищожат държавната фирма. Казваха го пред стотици хора. Трябвало да го направят, за да я продадели по-евтино... Тези абсурдни заявления все пак говореха за известна почтеност. Човекът си казваше защо е дошъл. Повечето от директорите, когато съсипваха държавната фирма, го правеха в резултат на заговор. Многообразието на участниците в такива заговори, както и техните мотиви, е толкова голямо, че се отказвам да ги изброявам. Хаосът не търпи систематизация.
През цялото това време (1990-1999) скритата приватизация вървеше с бясно темпо. Това, което не се приватизираше, постепенно губеше смисъл да става частна собственост. То морално и физически излизаше от строя.
б а н к и т е
Още в 1990 година беше лесно да се основе банка. Банката беше акционерно дружество с уставен капитал от 1 000 000 лева, чиято равностойност при свободния курс на лева, беше от 50 до 20 хиляди долара.
През 1989 година населението имаше спестявания в размер на 20693,6 милиона лева, като на масовия български пазар един лев предната година имаше покупателната сила на един долар. Вярно, че на черния пазар, цената му беше по-висока и стигаше до пет лева, но това беше свързано с инцидентни нужди на някои граждани - нуждаеха се от долари за покупка от валутните магазини или за пътуване в чужбина.
В над 10 на сто от спестовните книжки имаше над 4000 лева. Имаше една естествена тенденция - в една спестовна книжка да не се вписват големи суми, а да се разпределят в няколко. Част от гражданите, които биха се затруднили да обяснят произхода на своите пари, а това не бяха малко хора, не държаха парите си в единствената и монополна Държавна спестовна каса. Това означава, че далеч над 10 сто от хората имаха спестявания над 4000 лева.
През 1990 година няколко произволно подбрани граждани в активна възраст и на добре платена работа без затруднения можеха да съберат уставния капитал за откриване на банка. Издаването на лиценз беше въпрос за принадлежност към Националната мрежа. "Човекът" или хората, които се застъпваха за лиценз, трябваше да не са "случайни", т.е. те трябваше да "тежат" - да са от сериозната комунистическа номенклатура, от бившите важни ченгета, от обещаващите реститути. Нямаше как да им се откаже. А през 1990-1993 година вземането на кредити беше безкрайно улеснено за представителите на Националната мрежа.
През 1990 година предложението "да направим банка" заслужаваше същото внимание и уважение, каквото днес, през 1999 година, заслужава предложението "каня те на гости". Предложението беше израз на близост, взаимно доверие, имаше битов привкус и нямаше никакво чувство за делова отговорност. Все едно че заедно щяха да си затварят бурканите. Сравнението би било напълно вярно, ако не беше придружено с открито обсъжданите изгоди, които по постановка означаваха нанасянето на вреда на другите граждани и държавата.
Основаната банка добиваше правото да извършва финансови операции - от обмен на валута и събиране на спестявания от населението срещу обещанията за безумни лихви (така бяха създадени финансови пирамиди), до правото на банката да бъде рефинансирана от БНБ. Банките заставаха на "входа" или "изхода" на държавни фирми или цели отрасли. Често тяхната дейност се изчерпваше в попълването на формуляри. Парите идеха от само себе си. По правило банките обслужваха "банкерите" - кредитираха техни фирми, отпускаха средства за строителство и покупки на офиси, скъпи коли и жилища. През 1996 година започнаха да фалират.
Играта на Националната мрежа с банките беше неразделна от играта с лихвения процент и курса на лева.
Ударът, който Мрежата нанесе на българския народ през януари-февруари 1997 година, е знаменателен. Доларът надхвърли 3000 лева, след това се въведе Валутен борд, който закова 1 германска марка за 1000 лева. Само за няколко дни за сметка на българския народ Националната мрежа удвои парите си. По моя информация, която не мога да документирам, сривът на лева е станал планирано, в него са участвали най-сериозните играчи от Мрежата, съгласуван е с чужденци, привлечени са държавни чиновници, каквото трябва е дадено на политиците, от които е зависел... Този въпрос е забранена тема за българските медии. Ключовите журналисти "са вътре". Да не говорим за институциите, които трябва да изпълняват регулативни функции.
н о в о р о д е н и т е б и з н с м е н и
Реформата винаги ( включително и при сегашното /първите дни на 1999/ правителство на Иван Костов) се свързва със "смяната на собствеността" - прехвърляне в частни ръце на държавното имущество, а не със създаването на пазарни механизми и пазарни субекти. Държавата продължава да е разпределител, конкурентна среда продължава да няма.
Новите бизнесмени по правило излязоха внезапно. Като изключим дребните собственици, другите, които забогатяха в последните десет години, са публично неясни.
Събужда се една сутрин през 1992 дребният неизвестен на публиката счетоводител и започва да купува. Оказва се, че има неограничен кредит в търговските банки. Държавните фирми, които биха го конкурирали, започват да фалират. Пред офисите на частни конкурентни фирми гърмят бомби. Днес човекът е милионер в зелено. Вече има къщи в Германия.
Друг случай. За да се купи желязо от държавен металургичен завод, трябва да се провери от коя частна фирма то може да се купи. Фирмите се сменят заедно с управляващите партии. Техните собственици се замогват...
о б и к н о в е н и я т ч о в е к
Той, масовият, обикновен българин, ако не е безработен, получава заплата около сто долара. Цените на хранителните продукти, на стоките за бита са такива, каквито са в развитите западни страни.
За него най-лошото е, че промяната на РАЗПРЕДЕЛИТЕЛЯ на националното богатство - вместо държавата ще става пазарът, не е съпроводено със запазване на равнището на производството и потреблението.
Животът му продължава да тече в условията на социална организация от ниско равнище.
Обратно към "Книги"