ВАПЦАРОВ И ПЕНЬО ПЕНЕВ
Двамата поети имат контрастно различни образи като хора сред изкушените в поезията.
Никола Вапцаров е от голям род. Баща му е сред личните мъже в национално-освободителните борби на македонските българи.
Пеньо Пенев не наследява родова биография. Той иде от българското село, където времето стопява спомена за всеки.
Вапцаров е тих, скромен младеж, влюбен в младата си жена. Той е идеалист-комунист, по партийна поръка става "македонист". Той казва за себе си: "стихове пиша, тъй както умея". Него направо Ленин го одобрява:
"Аз чувствам горещите думи на
Ленин:
"Прав е другарят Вапцаров" - ще каже."Въвлечен е в конспиративна антифашистка дейност, заловен, съден и разстрелян. Дори пред разстрела той остава така прикован към думите, че изживява смъртта си в стих: "аз паднах, друг ще ме смени и толкоз."
Пенев е шумен, капризен, набива се в очите. Декламира по кръчми, площади, радиоуредби. Импровизира поеми. Той е певец на строителството на социализма. Отива сред бригадирите в Димитровград. Пие. Но този скандалджия е дълбоко самотен човек: "здравей чаша, ние пак сме сами" и "всеки своя пътека си има"... Самоубива се.
Двамата поети вярват, че комунизмът с проповядвания КОЛЕКТИВИЗЪМ може да реши социалните проблеми, наследени от ПРЕДИНДУСТРИАЛНАТА ЕПОХА или предизвикани от ИНДУСТРИАЛИЗАЦИЯТА на обществото. Комунизмът решава проблемите с колективизъм в ИНДУСТРИАЛИЗАЦИЯТА само по един начин: веднъж и завинаги!
През 1937 година Вапцаров пише в стихотворението си "Пушкин":
"Русия - мрак.
Русия - гнет.
Неразорана целина.
Вертеп.
Свирепа тишина.
На север - тундри, ветрове.
На юг - безкрайни, диви степи.
А времето не бърза, крета
като бездомно
старо
псе.
Но ето днес -
трудът задружен,
задружния човешки ход
и тази обща светлина
роди един щастлив живот."За Вапцаров дори животът става продукт на завода, негов е изразът "завод за живота". Строителството, машините ("романтиката е днес в машините"), индустрията са неговото верую.
За Пеньо Пенев българският проблем е решим в периода на "социалистическото строителство":
"Отиваш в завода,
постъпваш на смяна
в ръката ти - лоста,
машината в ход.
И слънцето
с теб ведно
лоста е хванало,
участие взема
в труда ти
и то.
Завръщаш се вкъщи,
жената е
радостна,
децата ти - също,
на масата -
хляб.
А в ъгъла
тихо пей
твоето радио -
с радост
животът
сърцата наля."При Пеньо Пенев, един поет (какъв поет - това не ме интересува), който ми харесва със своята непринудена всекидневност, и на много други места има тази идилия. Материалните проблеми са решени: хората имат велосипеди, в жилищата свирят радиоточки, в коридорите има мозайка, стъклата на прозорците са в ред...
Индустриализацията при комунизма имаше за цел не само да реши проблемите ни. Тя щеше ОКОНЧАТЕЛНО ДА ГИ РЕШИ! ВЕДНЪЖ ЗАВИНАГИ!
Ние нямаше да имаме повече проблеми.Показателно е, че през 80-те години един от секретарите на ЦК на БКП, професор, внесе за обсъждане в Института по социология разработка, която защитаваше идеята за "НАСИЩАНЕТО".
Идва, значи, такъв момент, когато от всичко, от което се нуждаем, вече притежаваме и то в достатъчни количества.
Ами тогава? - питаше човекът.
Социолозите реагираха професионално, професорът си оттегли разработката. Но фактът остана:
Висш български управленец, интелигентен, начетен, в годините, когато е ясно, че комунизмът губи технологичната надпревара (в неформални разговори той говореше по тези въпроси), внася такава тема.ИНДУСТРИАЛИЗАЦИЯТА беше комунистическият мехлем за всяка болка.
Обратно към "Книги"