ВЕЛИКИТЕ СИЛИ
От момента, когато османците стъпват здраво на Балканите (1453) и България е лишена от официално признавани първенци (феодали, чиновници, свещеници), погледът на народа е обърнат към "Великите" - Ватикана, Венеция, Генуа, Унгария, Полша, Австрия, Русия (след Петър Велики). Българите, които са поемали инициативата да представляват страната пред чуждите Дворове, са имали различен успех. Но независимо от успеха те винаги са били в позицията на молителя.
България, водена от национал-революционерите, за цяла Европа влиза в позицията на "жертва". Такава е целта на Априлското въстание от 1876 година. Българското въстание е вдигнато, по свидетелството на Захари Стоянов, за да бъде кърваво смазано. България трябва да бъде спасена ОТ ВЪН.
Самопоставила се в позицията на "жертва", България е разглеждана като такава (от българската интелигенция, руснаците, турците, европейските велики сили) при последвалата Освободителна война (1877-1878). Тя е "жертвата" и на Берлинския конгрес (1878), където "жертвите" имат типично до клиничност поведение на жертви: българските първенци не успяват да се организират и да изпратят свои представители на тези преговори. Разчитат, че руснаците ще се погрижат за нас. А в Берлин присъстват делегации от всички пряко или косвено засегнати народи.
Оттогава в сетнешните десетилетия българските граници са прекроявани, както е било угодно на Великите, защото те са имали пред себе си "жертва". А съдбата на държавата винаги е била в ръцете на Силните, защото ние сме имали само веднъж куража (Съединението, 1885) сами да отговаряме за себе си.
Безпардонното поведение на Великите сили е давало допълнителни основания да се възприемаме като "жертва".
Обратно към "Книги"