ОЛДЪС ХЪКСЛИ (2)
В друга своя книга "Раят и адът" същият англичанин, като анализира проявите на културата, разделя Света на две: Този и Онзи. "Този" свят е неприятен, "Онзи" - непонятен, но ПРИВЛЕКАТЕЛЕН. Той е плод на недостъпните за съзнанието ни копнежи.
Човекът визуализира Оня свят чрез знаците и образите на текста (Светото писание, приказките), рисунката (иконата, килима, нашарената гега), музиката и прочие. Чрез тези знаци и образи той се "пренася" в него. Той се "пренася" в Него чрез красивата вещ, чрез изкуството на бижутера, добре обработения камък, резбата, цветната градина (цветето!), красиво направената стена и под, изгрева и залеза, огнището, вятъра или подминаващия влак... Особеностите на възприемането на тези обекти отварят пътищата към дълбините на душата, където поминуват контурите на Другия свят.
Сред многото си досадни характеристики "Този" свят е отличителен с "правенето", с труда. Докато в "Онзи" господствува "нищоправенето". Изглежда, че нищоправенето допада на смъртния човек и той си представя персонажите от Оня свят, ангелите например, като щастливи, героични, могъщи, но "нищоправещи". Стремежът към Оня, непонятен свят, е двигателят на духовно и материално творчество...
Ще използвам схемата на Хъксли.
Един от белезите на българското съзнание е убедеността, че високопоставеният в социалната Йерархия е "нищоправещ". Широко разпространение имат просторечия във формата на съвети към децата и наследниците, които са наситени със смисъла: "учи, за да не се мъчиш да работиш". На всекидневно, битово равнище, в българското съзнание началството "не работи". "Нищоправят" лекарите, инженерите, учителите, адвокатите, депутатите, (в последното десетилетие се прочуха техните кюфтета), свещениците и тъй нататък.
По всяка вероятност това е останало от времето на Османската империя, когато българската общност по правило не излъчва висши служители за светска и църковна администрация.
Оказва се, че българинът пренася Оня свят в "Този" чрез служебните характеристики на различни длъжностни лица.
Смесването на Двата свята в рамките на една социална и географска среда прави "Тази" среда в ЗНАЧИТЕЛНА СТЕПЕН духовно самозадоволена, сиреч стерилна, безплодна - не е нужно да се търсят знаците на Оня свят, за да се "пренесем" Там. Тук и сега, когато мернем чиновника, когато чуем копитата на неговия кон, ние се "пренасяме" Там.
Не са нужни дълбините на перспективата на живописта (от 15 век до Новото време българска живопис няма), няма защо да се взираме в детайлите на заобикалящия ни растителен и животински свят (повечето растения, дори най-прелестни цветя от българската природа, остават безименни; безименни или неразличими остават десетки птици и хиляди насекоми), няма защо да се взираме в нощното небе (звездите и съзвездията с няколко изключения нямат имена на български език), художествените занаяти постигат върхове само в традициите от преди седми век...
Нищоправенето в "Този" свят предполага представата, че е възможно ВЕДНЪЖ И ЗАВИНАГИ да се решат неговите проблеми. То за това се нищоправи. Каквото е трябвало, НЯКОИ са го направили.
Copyright 1998-2019 ® OMDA Ltd Всички права запазени
Обратно към "Книги"